Тревожни хора

57.

„Смъртта, смъртта, смъртта“, мислеше си Естел в гардероба. Веднъж преди много години прочете, че любимата ѝ писателка имала навика да започва телефонните разговори по този начин: „Смъртта, смъртта, смъртта“. С това изчерпвала темата и можела да продължи нататък. В противен случай всички разговори след определена възраст никога не се въртели около живота, а около другото. Естел можеше да я разбере. Същата писателка веднъж написа, че „човек трябва да живее така, че да се сприятели със смъртта“, но това вече не ѝ беше толкова ясно. От времето, когато четеше приказки за лека нощ на децата, бе запомнила как Питър Пан възкликва: „Да умреш, ще бъде страшно голямо приключение“[6]. Може би е така за тези, които умират, но не и за тези, които остават след тях. Тях ги очакват хиляди изгреви в красивия затвор на живота. Бузите ѝ потръпнаха, напомняйки ѝ, че е остаряла. Кожата ѝ вече беше толкова изтъняла, че непрестанно я раздвижваха неуловими за другите хора ветрове. Естел нямаше нищо против старостта, само против самотата. Запознанството ѝ с Кнут не беше като любовните истории, за които беше чела. Чувстваха се по-скоро като деца, открили перфектния другар за игри. Когато Кнут я докосваше, до самия край, Естел я изпълваше усещането, че се катери по дървета и скача от кейове. Но най-вече ѝ липсваше да го разсмива така, че от устата му да се разхвърчат парченца от сутрешните бъркани яйца. С възрастта това ставаше все по-забавно особено когато той започна да носи зъбни протези.

– Кнут е мъртъв – каза тя на глас за пръв път и преглътна тежко.

Юлия се загледа в пода, мълчейки нерешително. АннаЛена обмисляше да каже нещо, но накрая вместо това се наведе към Естел и я почука по рамото с бутилката вино. Естел я взе, отпи две малки глътки, върна я на Анна-Лена и продължи, донякъде говорейки на самата себе си:

– Но много го биваше в успоредното паркиране. Можеше да паркира със затворени очи. Най-много ме боли, когато видя нещо забавно и си помисля „Кнут щеше така да се засмее, че да опръска целия тапет с яйца“... тогава си представям, че просто е отишъл да паркира. Не беше перфектен, Бог е свидетел, че никой мъж не е, но всеки път, когато пътувахме някъде и валеше дъжд, Кнут винаги ме оставяше точно пред входа. За да мога да чакам на топло, докато той... паркира колата.

Между трите жени се вклини тишина, която бавно изтръгна речниковия им запас, докато накрая никоя от тях нямаше представа какво изобщо би могло да се каже. Смъртта, смъртта, смъртта, мислеше си Естел.

Една от последните нощи, докато Кнут лежеше в болницата, тя го попита: „Страх ли те е?“. А той отговори: „Да“. После пръстите му се заровиха в косата ѝ и той добави: „Но нямам против и малко спокойствие. Можеш да го напишеш на надгробната ми плоча“. Естел така се засмя, че омаца цялата му възглавница със сополи. Когато Кнут си отиде, тя плака толкова силно, че не можеше да диша. Тялото ѝ вече не беше същото, сви се в себе си и така и не се разгъна.

– Той беше моето ехо. Сега всичко, което правя, е по-тихо – каза тя на другите жени в гардероба.

Анна-Лена почака доста, преди да си отвори устата, тъй като, макар да започваше да се напива, осъзнаваше, че добрият тон повелява да не прозвучи алчно. Това, естествено, бяха пропилени секунди, защото веднъж щом изрече мисълта, нито добронамереността ѝ, нито всички царски коне биха могли да скрият надеждата в гласа ѝ.

– Значи... щом не е вярно, че мъжът ти паркира колата, мога ли да попитам вярно ли е, че оглеждаш апартамента за дъщеря си, или това е...

– Не, не, дъщеря ми живее в редова къща с мъжа си и децата – отговори Естел засрамено.

Живееха в покрайнините на Стокхолм всъщност, но Естел не сподели това, защото не смяташе, че е нужно разговорът да става още по-заплетен.

– Значи просто... си дошла да разгледаш? – попита Анна-Лена.

– Хайде стига, Анна-Лена, тя не се конкурира с теб и Рогер за апартамента! Прояви малко тактичност! – сряза я Юлия.

Анна-Лена сведе поглед към бутилката и смотолеви:

– Просто питам.

Естел ги потупа с благодарност по ръцете, една по една, и прошепна:

– Не се карайте заради мен, моля ви. Твърде стара съм, не си струва.

Юлия кимна мрачно и сложи ръка на корема си. АннаЛена направи горе-долу същото, но с бутилката вино.

– На колко години са внуците ти? – попита тя.

– Тийнейджъри са – каза Естел.

– Съжалявам – каза Анна-Лена съпричастно.

Естел се усмихна. Който е живял с тийнейджъри, знае, че те съществуват само заради себе си, а родителите им са прекалено ангажирани с всички житейски фази. Както тези на тийнейджърите, така и своите собствени. За Естел нямаше място там, щеше да им пречи. Те искаха да вдига телефона, когато ѝ се обаждат за рождения ѝ ден, но през останалото време приемаха, че е застинала във времето. Тя беше приятно украшение за прозорец, което човек изваждаше само по Коледа и Мидсомар. Гласът ѝ търсеше правилните думи, не беше свикнала да ѝ се удава възможност да разкаже нещо лично.

– Не... не съм тук, за да купя апартамента. Просто нямам какво да правя. Понякога ходя на огледи просто от любопитство, за да слушам хората, да чуя за какво си мечтаят. А хората мечтаят най-много, когато си търсят жилище. Виждате ли, Кнут умря бавно. Дълги години лежа в старчески дом. Не беше умрял, но въпреки това... не беше жив. Не и наистина. Така че аз също се намирах в междинен период. Всеки ден ходех до старческия дом и седях с него. Четях книги. В началото на глас, после наум. Така става. Но все е някакво занимание. Човек има нужда от нещо такова.

Анна-Лена си каза, че да, така беше, човек има нужда от проект.

– Животът минава толкова бързо. Или поне кариерата – помисли тя на глас и изглежда, дълбоко се смути, когато забеляза, че Юлия я е чула.

– Ти какво работеше? – попита младата жена.

Анна-Лена напълни дробовете си едновременно колебливо и гордо.

– Бяха аналитик в един концерн. Всъщност бях главен аналитик, но се опитвах да не бъда.

– Главен? – повтори Юлия и веднага се засрами от начина, по който прозвуча.

Анна-Лена видя изненадата в погледа ѝ, но вече беше свикнала и не се засегна. По принцип би сменила темата, но сега може би виното взе връх и вместо това тя се замисли на глас:

– Точно така, но не исках. Не желаех да ставам началник. Но изпълнителният директор каза, че точно заради това иска да ми даде позицията. Каза, че човек не трябва да ръководи, като казва на всички какво да правят, а като ги оставя да правят това, което могат. Затова се опитах да бъда по-скоро учител, отколкото началник. Знам, че на хората не им се вярва, но всъщност съм добър учител. Когато се пенсионирах, двама от служителите казаха, че чак по време на благодарствената реч са разбрали, че съм им шеф. Някои биха приели това за унизително, но за мен беше... хубаво. Хубаво е да можеш да направиш така, че служителите ти да повярват, че могат да се справят сами с работата си. Това значи, че си се справил добре.

Юлия се усмихна.

– Пълна си с изненади, Анна-Лена.

Анна-Лена изглеждаше, сякаш това е най-прекрасният комплимент, който е получавала през целия си живот. После обаче мъката и срамът отново завладяха погледа ѝ, тя затвори очи бързо и ги отвори бавно.

– Всички си мислят, че съм... когато ни видят, хората решават, че стоя в сянката на Рогер. Но не е така. Рогер трябваше да получи възможността да стане началник. Но работата ми... всичко вървеше от добре по-добре, така че той отказа повишението, за да може да взима децата от детска градина и така нататък. Аз пътувах и градях кариера, като все си мислех, че догодина ще е негов ред. Но неговият ред така и не дойде.

Тя замълча. Както никога, Юлия не знаеше какво да каже. Естел пък като че ли не знаеше къде да дене ръцете си, затова накрая отвори сандъка и отново ги пъхна вътре. Когато ги извади, държеше кибрит и пакет цигари.

– Я виж – възкликна тя весело.

– Кой всъщност живее тук? – попита Юлия.

– Някой иска ли? – предложи Естел.

– Аз не пуша! – веднага съобщи Анна-Лена.

– Аз също. Тоест отказах ги. Освен понякога. Ти пушиш ли? – попита Естел, обръщайки се към Юлия, но веднага добави: – Или, така де, не бива да пушиш, когато си бременна. По мое време си пушехме. Е, малко ги намалявахме, разбира се. Но ти изобщо не пушиш?

– Изобщо – каза Юлия търпеливо.

– Ех, вие, младите. Толкова се тревожите как ще повлияете на децата си. Чух един педиатър по телевизията да казва, че преди родителите идвали и го питали: „Детето ни се напикава нощем, какво не му е наред?“. Сега, едно поколение по-късно, го питали: „Детето ни се напикава нощем, какво не ни е наред?“. Поемате вината за всичко.

Юлия облегна глава на стената.

– Сигурно правим същите грешки като вас. Просто различни версии.

Естел завъртя пакета цигари в дланите си.

– Преди пушех на балкона, защото на Кнут не му харесваше миризмата, когато се пуши вътре, а на мен пък ми харесваше гледката. Виждаше се чак до моста. Точно като от балкона на този апартамент. Много обичах да гледам натам. Но после... ами... може би си спомняте, че преди десет години един човек скочи от моста? Всички вестници писаха за това. И аз... проверих по кое време е станало и осъзнах, че точно тогава бях на балкона. Кнут ме извика, за да видя нещо по телевизията, аз влязох вътре, а цигарата остана да догаря в пепелника. През това време мъжът се е качил на парапета и е скочил. Оттогава спрях да пуша на балкона.

– Но Естел, ти не си виновна, че някой е скочил от мост – опита се да я утеши Юлия.

– Мостът също няма вина – вметна Анна-Лена.

– А?

– Мостът не е виновен, че някой е скочил от него. Спомням си случая много добре, защото Рогер го преживя много тежко.

– Познавал е мъжа, който скочи? – попита Естел.

– Не, не, не. Но знаеше много за моста. Разбирате ли, Рогер беше инженер, строеше мостове. Не точно този мост, но ако човек се интересува от мостове толкова, колкото Рогер, накрая започва да се интересува от всички мостове. По телевизията говореха така, сякаш мостът е виновен. Това много натъжи Рогер. Каза, че мостовете трябвало да сближават хората.

Юлия призна пред себе си, че това беше неописуемо чудато и в същото време малко романтично. Може би по тази причина или просто защото беше изтощена и гладна, изведнъж ѝ хрумна да разкаже:

– Преди няколко години с годеницата ми бяхме в Австралия. Тя искаше да скочи с бънджи от един мост.

– Годеницата ти? Тоест Ру? – кимна Естел.

– Не, предишната ми годеница.

Дълга история. Като всички истории, ако човек ги разкаже отначало. Тази история например би била значително по-кратка, ако се разказваше само за три жени в гардероб. Само че се разказва и за двама полицаи, а единият от тях се качва по стълбите.