Тревожни хора

19.

Казват, че Бог се смее на хората, които си правят планове. Но очевидно така и не сме си научили урока.

Мъжът на моста отпреди десет години и обирджията, взел заложници, не са свързани. Никога дори не са се срещали. Единственото общо помежду им е моралният риск. Това е банкерски израз, разбира се: „морален риск“. Наложило се е някой да измисли тази фраза, за да опише как функционира финансовият пазар, защото за нас е толкова очевидно, че банките са неморални, че не е достатъчно просто да ги наречем „неморални“. Имало е нужда от термин, който пояснява, че е толкова малко вероятно една банка да действа морално, че се счита за риск, ако изобщо опита. Мъжът на моста даде парите си на банка, която обещаваше да прави „сигурни инвестиции“, тъй като по онова време всички инвестиции бяха сигурни. После мъжът реши да използва сигурните инвестиции като гаранция, за да изтегли няколко заема, след което продължи да тегли нови заеми, за да плаща старите заеми. „Всички правят така“, казаха от банката, а мъжът си помисли: „Те сигурно знаят най-добре“. Но един ден изведнъж вече нямаше нищо сигурно. Това се нарича финансова криза и банков фалит, въпреки че фалират единствено хората. Банките си остават, а пазарът няма сърце, което да бъде разбито. Но всичките спестявания на мъжа бяха заменени с планина от дългове и никой не можеше да обясни как е станало. Той отбеляза натъртено как банката го е уверила, че всичко е „напълно безрисково“, но от банката разпериха ръце и казаха: „Няма нищо безрисково, трябвало е да знаеш в какво се забъркваш, или изобщо да не ни даваш парите си“.

Тогава мъжът отиде в друга банка, за да заеме пари, с които да плати всичко, което дължеше на първата банка, задето тя бе изгубила всичките му спестявания. Обясни на другата банка, че в противен случай ще изгуби фирмата си, а после и дома си. Обясни, че има две деца. От другата банка кимаха и го разбираха, но там работеше една жена, която каза: „Пострадал си от нещо, което наричаме морален риск“.

Мъжът не разбра какво означава това, и жената обясни, че моралният риск е „когато едната страна по договора не страда от негативните последствия от собствените си действия“. Мъжът все още не схващаше, така че жената въздъхна и каза: „Представи си, че двама идиоти седят на скърцащ клон и този по-близо до ствола на дървото държи трион“. Мъжът примигна неразбиращо в отговор, а жената завъртя очи и поясни: „Ти си идиотът в края на клона. И банката ще отреже клона, за да се спаси. Тя не е изгубила собствените си пари, а твоите, защото ти си идиотът, който ѝ е дал триона“. След това жената събра спокойно документите на мъжа, връчи му ги обратно и съобщи, че не възнамерява да му предостави заем.

– Но аз не съм виновен, че те са изгубили парите ми! – възкликна мъжът.

Жената го погледна студено и отбеляза:

– Напротив. Защото не е трябвало да им ги даваш.

Десет години по-късно обирджия нахълтва по време на оглед на апартамент. Обирджията нямаше толкова пари, че да изпадне в ситуация, в която банков служител да обяснява за моралния риск, но пък имаше майка, която често казваше „Бог се смее на хората, които правят планове“, а понякога това е едно и също. Обирджията беше на седем, когато тя го каза за пръв път, а това може би е твърде ранна възраст да чуеш нещо такова, защото на практика означава „животът ти може да се развие всякак, но най-вероятно ще отиде по дяволите“. Дори седемгодишните проумяват това. Проумяват също, че дори майка ти да казва, че не обича да прави планове, и никога да не планира да се напие, то ако това все пак се случва доста често, едва ли е по случайност. Седемгодишното дете си обеща никога да не пие и никога да не пораства, но спази обещанието си само наполовина. За жалост, човек все някога става възрастен.

А моралният риск? Седемгодишното дете научи за него малко преди Бъдни вечер същата година. Майката приклекна в кухнята, залитна и прегърна детето си, като без да иска, поръси главата му с пепел от цигарата си.

– Не ми се сърди – каза тя, хълцайки от плач. – Моля те, не ми се карай, не бях виновна аз.

Детето не разбра какво точно има предвид тя, но бавно започна да се досеща, че може би има нещо общо с парите, които то спечели, като цял месец продаваше коледни вестници след училище. Беше дало парите на майка си, за да може тя да купи празнични гозби за Бъдни вечер. Сега я погледна в очите, които лъщяха от алкохол, сълзи, опиянение и себеомраза. Тя плачеше в прегръдките му. В кухнята беше пълно с бутилки алкохол и празно с коледна храна. Майката прошепна: „Не трябва да ми даваш парите“. Това бяха най-близките до молба за прошка думи, които някога бе изричала пред него.

Обирджията често мисли за това и до ден днешен. Смята, че е странно, а не ужасно, че все още не може да намрази майка си. Че все още има чувството, че наистина не тя е била виновна.

Изхвърлиха ги от апартамента през февруари и обирджията си обеща никога да не става родител, а когато все пак стана родител, си обеща поне да не става от родителите, които носят хаос и не могат да се справят с живота на възрастните, не могат да плащат сметки, нито да осигурят покрив на децата си.

И Бог се засмя.

Мъжът на моста написа писмо на жената от банката, която му обясни за моралния риск. Написа точно това, което искаше тя да чуе. После скочи. Жената от банката носи писмото в чантата си в продължение на десет години. После срещна обирджията.