Тревожни хора

47.

Всички професии си имат специфични детайли, които никой външен човек не може да разбере напълно – инструменти, пособия и сложни термини. Полицаите може би използват повече такива от другите хора, езикът им се мени постоянно и старите полицаи го губят със същата скорост, с която го научават младите. Ето защо Джак не знаеше как се казваше проклетата телефонна джаджа. Разбираше само, че е специална и с нея може да се позвъни дори когато почти няма мобилно покритие, както и че Джак е много развълнуван от това, че в управлението имат такава. Джак беше способен да се вълнува от телефонни джаджи малко повече, отколкото Джим смяташе за здравомислещо, но в края на заложническата драма пратиха на обирджията именно въпросната джаджа и тя все пак се оказа доста полезна. Всъщност Джим измисли как да постъпят, с което се гордееше не малко. Веднага след като затворниците бяха освободени, парламентьорът позвъни, за да убеди обирджията да се предаде доброволно. Тогава чуха изстрела.

Джак, разбира се, обясни много подробно на Джим как работи телефонът, но Джим, разбира се, продължава да го нарича просто „оная специалната джаджа, дето има скапано покритие дори когато няма скапано покритие“. Преди да пратят телефона на обирджията, Джак каза на Джим да провери внимателно дали силата на звука е настроена правилно. Не беше, разбира се.

Сега Джак се оглежда в апартамента.

– Татко, видя ли дали звукът е пуснат, преди да пратим телефона?

– Да, да, да, естествено – отговаря Джим.

– Значи... не си?

– Възможно е да съм забравил.

Джак масажира цялото си лице с длани, дълбоко фрустриран.

– Значи може би е бил в режим на вибрация?

– Може и така да е било, да.

Джак побутва малката масичка, на която стоеше телефонът, когато нахлуха в апартамента. Тя едва се крепи на трите си разнебитени крака, отправяйки предизвикателство към гравитацията. Оглежда мястото, където намериха пистолета. Проследява някаква невидима линия с поглед и отива до зеленото перде. Вижда куршума, забит в стената.

– Извършителят не се е прострелял – констатира Джак тихо, след което осъзнава: – Изобщо не е бил в апартамента, когато е произведен изстрелът.

– Не разбирам – казва Джак зад него, но не ядосано, както правят някои бащи, ами гордо, както могат само малцина.

Джим обича да слуша как синът му обяснява неща, които са отвъд собственото му разбиране. Само че сега в гласа на Джак липсва каквото и да е удовлетворение:

– Телефонът е лежал на разклатената масичка, татко. Пистолетът явно е бил до него. Когато звъннахме, след като заложниците бяха освободени, телефонът е започнал да вибрира, масата се е разклатила, а пистолетът е паднал на пода и е произвел изстрел. Мислехме, че извършителят се е застрелял, но дори не е бил тук. Вече го е нямало. Кръвта... театралната кръв или каквото е там... трябва да е била излята предварително.

Джим гледа продължително сина си. Почесва наболата си брада.

– Знаеш ли какво? От една страна, това изглежда като най-интелигентното престъпление на света...

Джак кима, почесва се по голямата цицина на челото и довършва мисълта на баща си:

– ... а от друга, изглежда, е извършено от абсолютен идиот. Разбира се, поне един от тях е прав.

Джак потъва в дивана, а Джим се приземява до него, все едно някой го е блъснал. Джак бърка в чантата си, вади всички записки от всички свидетелски разпити и ги разстила пред себе си, без да сподели за какво си мисли. Изчита всичко още веднъж. Щом оставя и последната страница, започва да дъвче езика си методично и все по-навътре, защото неговият стрес се намира там.

– Аз съм идиот – каза той.

– Защо? – пита Джим.

– По дяволите. Да му е... аз съм ИДИОТ! Колко души имаше в апартамента, татко?

– Имаш предвид колко купувачи?

– Не, общо, колко души имаше общо в апартамента? Джим започва да бърбори с надеждата, че ще прозвучи, сякаш разбира поне нещо.

– Да видим... седмина купувачи. Или... не, всъщност само Ру и Юлан, Рогер и Анна-Лена, както и Естел са искали да купят апартамента...

– Това прави пет – кимва Джак нетърпеливо.

– Да, пет. Така си е. После имаме Зара, за която не е съвсем ясно какво е правила там. След това Ленарт, когото Анна-Лена е наела. Значи... един, двама, трима, четирима, пе...

– Общо седем души! – кимва Джак.

– Плюс извършителят – добавя Джим.

– Точно така. И плюс... брокерката.

– Плюс брокерката, да, значи стават девет! – казва Джим, рязко ободрен от собствените си математически способности.

– Сигурен ли си, татко? – въздъхва Джак.

Гледа дълго баща си и чака той да схване, но нищо не се случва. Абсолютно нищо. Две очи се взират в него така, както го зяпаха преди много, много години, когато гледаха филм заедно и накрая Джак трябваше да обясни всичко на баща си:

– Хайде бе, татко, плешивият е бил МЪРТЪВ. Ето защо само малкото момче му обръщаше внимание!

А Джим възкликна:

– Значи е бил призрак? Ама няма как, нали се виждаше? Тогава тя се засмя, съпругата на Джим и майката на Джак, божичко, как се смя. Божичко, как им липсва. Все още тя е тази, която ги кара да проявяват търпение един към друг, въпреки че вече я няма.

Джим остаря бързо след смъртта ѝ, смали се, не можеше да поеме всичкия въздух, който бе изгубил. Докато седеше в болницата в онази нощ, животът му се струваше като дупка в леда, а той сякаш бе изпуснал ръба и потъваше в мрака вътре в себе си. Тогава прошепна гневно на Джак: „Опитах се да говоря с Бог, наистина се опитах, но що за бог би разболял така един свещеник? Тя вървеше само добро и помагаше на другите, що за бог би пратил болест на НЕЯ!?“.

Джак не можа да отговори и все още не може. Просто седеше мълчаливо в чакалнята, прегърнал баща си, докато накрая не можеше да различи чии сълзи се стичат по врата му. На следващата сутрин бяха ядосани на слънцето, задето изгря. Не можеха да простят на света, че продължава да съществува без нея.

Но когато настъпи мигът, Джак се изправи, пораснал и изпъчен, мина през редица врати и спря пред нейната стая. Беше горд млад мъж с твърди убеждения. Не беше религиозен, а майка му, разбира се, никога не му бе казала и дума за това. Тя беше от онези свещеници, които обират критики от всички – от религиозните, защото не беше достатъчно религиозна, и от останалите, защото все пак беше религиозна. Беше плавала с моряци, беше ходила в пустинята с войници, в затвора с престъпници и в болницата с грешници и атеисти. Можеше да пийне по чашка и да си разменя мръсни вицове с всекиго. Ако някой я питаше какво би казал Бог за това, тя винаги отговаряше едно и също: „Може и да не сме на едно мнение за всичко, но според мен той знае, че правя каквото мога. И вярвам, че знае, че може и да работя за него, но служа на хората“. Ако някой я помолеше да обобщи виждането си за света, тя цитираше Мартин Лутер[5]: „Дори да знаех, че светът ще свърши утре, пак бих засадил ябълково дърво днес“. Можеше да предаде на сина си любовта към ябълковите дървета, но не и вярата в Бог, тъй като религията може и да може да бъде набита в главите на хората, но вярата не се преподава. Онзи нощ обаче, застанал съвсем сам в края на зле осветения коридор на болницата, където майка му бе държала ръцете на толкова много смъртници, Джак застана на колене и отправи молитва към Бог да не му я отнема.

Когато Бог все пак я взе, Джак отиде до леглото ѝ и стисна ръката ѝ твърде силно, сякаш се надяваше, че тя ще се събуди и ще го навика. После прошепна безутешно: „Не се тревожи, мамо, ще се грижа за татко“.

След това се обади на сестра си. Тя го засипа с обещания, както винаги. Трябваха ѝ само пари за полета. Естествено. Джак ѝ прати парите, но тя не дойде на погребението. Джим, разбира се, никога не я беше наричал „зависима“ или нещо такова, татковците не правят така. Винаги казва, че дъщеря му е „болна“, защото това звучи по-смекчено. Но Джак използва истинската дума: наркоманка. Тя е седем години по-голяма от него, но когато си малък, нямаш голяма сестра, имаш идол. Когато тя се изнесе от вкъщи, той не можа да я последва. Когато търсеше себе си, не можа да ѝ помогне. Когато пропадна, не можа да я спаси.

След това останаха само Джак и Джим. Пращат ѝ пари всеки път, когато се обади, всеки път, когато се престори, че иска да се прибере и просто ѝ трябват пари за самолетен билет, за последно. И може би някоя и друга крона за дребни дългове. Нищо кой знае какво, ще оправя всичко, само да... Те знаят, че не трябва да я слушат. Хората винаги знаят. Наркоманите злоупотребяват с наркотиците, но близките им злоупотребяват с надеждата. Стиснали са я и не пускат. Всеки път, когато види непознат номер, баща ѝ се надява, че се обажда тя, докато брат ѝ изпитва ужас, защото е убеден, че се обаждат да съобщят, че е мъртва. Едни и същи неизказани въпроси отекват в главите и на двама им: що за полицаи не могат да се погрижат за собственото си момиче? Що за семейство не може да ѝ помогне да си помогне сама? Що за бог разболява свещеник и що за дъщеря не отива на погребението?

Докато и двете деца още живееха у дома и всички още бяха относително щастливи, една вечер Джак попита майка си как издържа да стои до умиращи хора в последните им часове, без да може да ги спаси. Майка му го целуна по темето и каза: „Как можеш да изядеш цял слон, миличък?“. Той отвърна, както всички деца, чували шегата десет хиляди пъти: „Малко по малко, мамо“. И тя се засмя за десетхиляден път, както правят родителите. После го хвана за ръката и каза: „Не можем да променим света, а често не можем да променим дори и хората. Освен малко по малко. Така че помагаме, когато е възможно, миличък. Спасяваме тези, които можем. Даваме всичко от себе си. После се мъчим да си втълпим, че това трябва да е... достатъчно. За да можем да живеем с неуспехите си, без да се удавим“.

Джак не можа да помогне на сестра си. Не можа да спаси мъжа на моста. Тези, които скачат... скачат. Останалите трябва да станем от леглото на следващия ден. Свещениците излизат, за да си свършат работата, също както и полицаите. Сега Джак гледа театралната кръв на пода, дупката от куршум в стената, малката масичка, където бе стоял телефонът, както и голямата маса, на която бяха оставени кутиите от пица.

Поглежда Джим, а той разперва ръце и се усмихва леко.

– Предавам се. Ти си геният, момче. Какво измисли? Джак кимва към кутиите. Отмята кичур коса от цицината на челото си. Отново изброява имената.

– Рогер, Анна-Лена, Ру, Юлан, Естел, Зара, Ленарт, обирджията, брокерката. Девет души.

– Аха, ами да.

– Но когато ме уцелиха с лайма по главата, на бележката пишеше осем пици.

Джим разсъждава над това толкова усилено, че ноздрите му се разширяват.

– Може би обирджията не е искал пица?

– Може и така да е.

– Но ти не мислиш така?

– Не.

– Защо?

Джак се изправя и прибира всички протоколи. Дъвче си езика.

– Брокерката още ли е в управлението?

– Там е, да.

– Обади се и кажи да не я пускат да ходи никъде!

На челото на Джим има толкова дълбоки бръчки, че човек би могъл да скрие кламер в тях.

– Но... защо, момче? Какво им... Джак прекъсва баща си.

– Не мисля, че в апартамента е имало девет души. Мисля, че са били осем. През цялото време приемахме за даденост, че един определен човек е бил там! По дяволите, татко, не разбираш ли? Обирджията не се е скрил, нито е избягал. Обирджията е обирджийка и тя просто е излязла на улицата пред очите ни.