Тревожни хора

29.

Истината? Истината е, че пустата брокерка беше ужасен брокер, а огледът се превърна в провал още от самото начало. Дори и да не бяха съгласни за нищо друго, посетителите можеха да се обединят около това мнение, тъй като в крайна сметка нищо не може да сплоти група непознати поефективно от възможността заедно да одумват някой идиот. Самата обява, ако изобщо можеше да се нарече така, беше изпълнена с правописни грешки катастрофа, а снимките бяха толкова размазани, че фотографът явно бе на мнение, че „панорамен изглед“ беше нещо, което се постига, като хвърлиш фотоапарата във въздуха. Под надписа „Брокерска агенция

„Окей“! ОКЕЙ ли е всичко?“ стоеше датата. На кого изобщо би могло да му хрумне да прави оглед един ден преди Нова година? В банята имаше ароматни свещи, а върху масичката в хола беше поставена купа с лаймове, сякаш всичко това бе смел опит от страна на човек, който е чувал да се говори за огледи, но никога не е присъствал на такъв. Гардеробът беше пълен с дрехи, а на пода в спалнята имаше чифт пантофи, чийто собственик, изглежда, цял живот се бе придвижвал, без да вдига крака от земята. Библиотеката беше претъпкана, като заглавията дори не бяха подредени по цвят, а освен по рафтовете книги имаше и по первазите и върху кухненската маса. На вратата на хладилника имаше пожълтели рисунки, рисувани от внучета. Към този момент Зара беше присъствала на достатъчно огледи, за да може да разпознае аматьорското изпълнение: апартаментът не бива да изглежда така, сякаш някой живее в него, иначе би го взел само някой сериен убиец. Апартаментът трябва да изглежда така, сякаш някой би могъл да живее в него. Хората не искат да купят картина, искат да купят рамка. Книги по лавиците са приемливи, но не и книги върху кухненската маса. Зара вероятно би могла да каже това на брокерката, само че брокерката беше човек, а Зара мрази хората. Особено когато говорят.

Вместо това Зара обиколи апартамента, опитвайки се да изглежда заинтересовано, както по нейни наблюдения изглеждаха хората, които действително искат да купят апартамент. Това беше сериозно предизвикателство за нея, тъй като само човек, който взима наркотици и събира нокти, би могъл да проявява какъвто и да е интерес да живее точно тук. Зара издебна момент, в който никой не гледаше към нея, и излезе на балкона. Застана до парапета и се загледа към моста, докато не започна да трепери неконтролируемо. Години наред все същата реакцията. Неотвореното писмо беше в чантата ѝ. Беше се научила да плаче почти без сълзи поради практически съображения.

Балконската врата беше открехната и тя чуваше гласове не само в главата си, но и от апартамента. Две съпружески двойки сновяха наоколо, насилваха се да игнорират ужасно грозните мебели и на тяхно място да си представят собствените си страшно грозни мебели. По-възрастните съпрузи бяха женени от доста дълго време, а по-младите от съвсем скоро. Това винаги може да се установи по начина, по който се карат хората, които се обичат. Колкото по-дълго са били заедно, толкова по-малко думи са нужни, за да се разрасне кавга.

По-възрастните съпрузи се казваха Анна-Лена и Рогер. Бяха се пенсионирали преди няколко години, но очевидно още не бяха свикнали. Все още бяха вечно стресирани, без да имат за какво всъщност да бързат. Анна-Лена беше жена със сериозни емоции, а Рогер беше мъж със сериозни възгледи. Ако някога се чудите кой дава онези твърде подробни отзиви с оценка 1 от 5 звезди на разни инструменти или покъщнина (или театрални постановки, или поставки за тиксо, или малки стъклени котки) в интернет, това са Анна-Лена и Рогер. Разбира се, понякога изобщо не бяха изпробвали въпросните инструменти или покъщнина, но не бяха от хората, които биха оставили нещо такова да им попречи да дадат язвителен отзив. Ако човек прекарва цялото си време в изпробване на неща, четене за неща и проучване на цялата истина относно тези неща, няма да смогне да има мнение за нещата. Анна-Лена носеше блуза с цвят, който обикновено е запазен единствено за паркети. Рогер носеше дънки и карирана риза, която получи злостен отзив и оценка 1 от 5 звезди в интернет, защото се беше „свила с няколко сантиметра!“, скоро след като кантарът за баня на Рогер получи присъдата „очевидно не е добре калибриран!“. Анна-Лена подръпна едно перде и каза:

– Зелени пердета? Кой с всичкия си има зелени пердета? Какви хора има в днешно време. Но може да са далтонисти. Или ирландци.

Не го каза на някого конкретно, просто си бе създала навика да мисли на глас, защото така беше по-удобно за жена, която през последните години и без това е свикнала никой да не я слуша.

През това време Рогер подритваше подовия перваз и мърмореше „хлабав е“ и не чу и дума от това, което каза Анна-Лена. Подовият перваз вероятно беше хлабав най-вече защото Рогер от десет минути стоеше и го риташе, но за човек като него истината си е истина, независимо от причините.

От време на време Анна-Лена му прошепваше какво смята за другите посетители в апартамента. За жалост, в днешно време Анна-Лена я биваше да шепне горе-долу толкова, колкото я биваше да мисли наум, така че резултатът беше нещо средно между шепот и викане, или вербален еквивалент на пръдня в самолет, за която човек си мисли, че не мирише само защото я изпуска малко по малко. Никога не успяваме да сме толкова дискретни, колкото си въобразяваме.

– Онази жена на балкона, Рогер, за какво ѝ е на нея този апартамент? Личи си, че е твърде богата за такова място, така че какво прави тук? И е с обувки. Човек трябва да си свали обувките, като е на оглед, всички го знаят!

Рогер не отговори. Анна-Лена се опули към Зара през прозореца на балкона, все едно Зара бе пръднала. После Анна-Лена се наведе още по-близо до Рогер и прошепна:

– Ами онези жени в антрето? Наистина изглеждат, сякаш не могат да си позволят да живеят тук! Не е ли така?

Рогер преустанови ритането на перваза, обърна се към съпругата си и я погледна дълбоко в очите. После каза три думички, които никога не бе казвал на която и да е друга жена. Каза:

– По дяволите, скъпа.

Те вече не се карат или може би го правят през цялото време. Когато двама души са били заедно достатъчно дълго, понякога няма разлика между това да спрат да се карат и да спре да им пука.

– По дяволите, скъпа, не забравяй да кажеш на всички, с които разговаряш, че апартаментът се НУЖДАЕ ОТ РЕМОНТ! Така няма да отправят оферта – продължи Рогер.

Анна-Лена го погледна объркано.

– Какво лошо има в ремонтирането? Рогер въздъхна.

– По дяволите, скъпа. За нас няма лошо, да. Ние можем да направим ремонт. Но другите? Личи си, че никой от тях си няма и представа от ремонтиране.

Анна-Лена кимна, после сбърчи нос и подуши демонстративно въздуха около себе си.

– И май мирише на влага? Може би дори на мухъл? Рогер я беше научил, че винаги трябва да пита брокерите за тези неща, и то високо, така че всички останали да чуят и да се разтревожат.

Рогер затвори очи раздразнено.

– По дяволите, скъпа, питай брокерката, не мен. Анна-Лена кимна наранено и си помисли на глас:

– Просто репетирах.

Зара ги чуваше от балкона, но продължаваше да се взира напред. Всеки път, когато погледнеше моста, я обземаше същата паника, същото гадене и разтреперване. Може би си въобразяваше, че някой ден ще се почувства по-добре или поне по-зле, може би някой ден усещането щеше да е толкова нетърпимо, че самата тя щеше да скочи. Погледна надолу, но не беше сигурна, че е достатъчно високо. Хората, които определено искат да живеят, и тези, които безспорно искат да умрат, имат нещо общо помежду си: ако ще скачат отнякъде, искат да са сигурни във височината. Зара просто не знаеше към коя от двете групи спада. Това, че не харесваш живота, не означава непременно, че предпочиташ алтернативата. Така че от цяло десетилетие тя ходи на огледи на апартаменти, стои на балконите, взира се в моста и балансира насред най-лошите си страхове.

Чу нови гласове от апартамента: това беше другата двойка, младата. Казваха се Юлия и Ру. Едната беше руса, другата чернокоса, и двете се джафкаха шумно, както прави човек, когато е млад и вярва, че всяко чувство, което разбърка хормоните му, е абсолютно уникално. Юлия беше бременна, а Ру беше дразнеща. Дрехите на едната изглеждаха, сякаш ги е ушила сама от плащове, откраднати от убити вълшебници, а дрехите на другата изглеждаха така, сякаш продава наркотици пред зала за боулинг. Ру (това беше прякор[2], разбира се, но го имаше от толкова отдавна, че дори самата тя се представяше по този начин, което беше само една от многото причини Зара да я сметне за дразнеща) обикаляше, размахваше телефона си към тавана и повтаряше:

– Тук няма никакво покритие! Юлия се сопна в отговор:

– Леле, какъв ужас, значи може би ще трябва да общуваме, ако живеем тук! Стига си сменяла темата, трябва да вземем решение за птиците!

Те почти никога не бяха на едно мнение, но в защита на Ру трябва да кажем, че тя всъщност невинаги беше наясно с това. Доста често, когато попиташе „сърдиш ли се“, а Юлия отговореше „НЕ!!!“, Ру свиваше рамене безгрижно, все едно са семейство от реклама на почистващ препарат, което, разбира се, вбесяваше Юлия още повече, защото беше повече от ясно, че се сърди. В случая обаче Ру също знаеше, че се джафкат, тъй като тъкмо се бяха сджафкали за птиците. Когато се събра с Юлия, Ру имаше птици. Не за обяд, ами като домашни любимци. „Тя да не е пират?“, попита майката на Юлия, щом стана въпрос за това, но Юлия търпеше птиците, защото беше влюбена и защото си мислеше: „Е, колко дълго пък да живеят птиците?“.

Адски дълго, както се оказа. Когато най-накрая го осъзна, Юлия се опита да подходи към ситуацията като зрял човек, като стане тайно през нощта и пусне птиците през прозореца. Още първото от малките зверчета обаче падна право на улицата и умря. Що за ПТИЦА? На следващия ден Юлия трябваше да покани няколко съседски деца на по чаша сок, докато Ру беше на работа, само за да може да хвърли вината върху тях, когато Ру завари кафеза отворен. А останалите птици? Седяха си вътре. Не е ли подигравка с еволюцията, че подобни създания успяват да оцелеят?

– Не смятам да умъртвявам птиците, не искам да говоря повече за това – каза сега Ру обидено и се огледа наоколо, пъхнала ръце в джобовете на роклята си.

Действително носеше рокля с джобове, защото обичаше да носи хубави дрехи и в същото време да има къде да си дене ръцете.

– Окей, окей, окей. А какво ще кажеш за апартамента? Мисля да го вземем! – изпухтя Юлия, защото асансьорът не работеше, а всеки път, когато Ру кажеше „бременни сме“ на роднини и приятели, все едно това беше отборен спорт, на Юлия ѝ се приискваше да налее стеарин в ушите ѝ, докато спи.

Не че Юлия не обичаше Ру, напротив, обичаше я толкова силно, че понякога едва издържаше, но през последните две седмици бяха разгледали над двайсет апартамента, като Ру намираше кусури на всеки един от тях. Сякаш не искаше да се местят. Юлия от своя страна се будеше всяка нощ в сегашния им апартамент, за да играе любимата игра на всички бременни „ритане или газове“, след което не можеше да заспи, защото Ру и птиците хъркаха, така че беше повече от готова да се премести на абсолютно всяко място, което имаше повече от една спалня.

– Няма покритие – повтори Ру намусено.

– Майната му, взимаме го! – настоя Юлия.

– Не. Не съм сигурна. Трябва да разгледам стаята за хобита – каза Ру.

– Това е walk-in closet[3] – поправя я Юлия.

– Или стая за хобита! Само да взема ролетката! – кимна Ру бодро.

Една от най-чаровните ѝ и същевременно адски досадни черти беше, че дори току-що да са се карали, можеше само за секунда да си възвърне отличното настроение, стига да се замислеше за сирене.

– Знаеш много добре, че няма да съхраняваш сирене в гардероба ми – отсече Юлия решително, защото към сегашния им апартамент имаше мазе, което Юлия наричаше Музея на изоставените развлечения.

През три месеца Ру бива обсебена от нещо ново – рокли от 50-те, мидени супи, антикварни сервизи за кафе, кросфит, бонсай, подкастове за Втората световна война. После отделя три месеца, за да изучава въпросната тема с непоклатима отдаденост, четейки интернет форуми, пълни с хора, на които очевидно не бива да им се разрешава да имат достъп до интернет в стаите с подплатени стени, в които вероятно са заключени, след което изведнъж ѝ омръзва и сменя хобито си. Единственият ѝ постоянен интерес, откакто се събраха с Ру, беше събирането на обувки. Нищо не я описва по-добре от факта, че притежава двеста чифта и въпреки това винаги избира неподходящи обувки, когато вали дъжд или сняг.

– Нищо такова не знам! Още не съм я измерила и не знам дали сиренето ще се побере вътре! Растенията ми също тряб... – започна Ру, тъй като наскоро беше решила да отглежда растения с помощта на нагревателни лампи в стаята за хобита. Която беше гардероб. Или...

Разговорът продължи все в същия дух.

Междувременно Анна-Лена ръчкаше една от възглавниците на дивана и си мислеше за акули. В последно време много често мислеше за това, защото бракът им бе започнал да прилича на живота на акулите. Анна-Лена носеше безмълвна тъга в себе си. Продължи да опипва възглавницата и да се разсейва, като мисли на глас:

– Тази възглавница от „Икеа“ ли е? Да, от „Икеа“ е, точно така. Разпознах я. Има ги и с десен на цветя. Те са по-хубави. Но хората си знаят своето.

Човек би могъл да събуди Анна-Лена посред нощ и да я помоли да изрецитира каталога на „Икеа“, без изобщо да я затрудни. Не е ясно защо някой би искал да го направи, разбира се, но би могъл, това е идеята. Анна-Лена и Рогер са посещавали всички магазини на „Икеа“ в страната. Рогер има много недостатъци, Анна-Лена знае, че хората мислят така, но именно в „Икеа“ си проличава, че той я обича. Когато двама души са заедно от наистина дълго време, от значение са малките неща. Отдавнашните съпрузи нямат нужда от думи, за да се скарат, но нямат нужда от думи и за да си кажат „обичам те“. Наскоро, докато бяха в „Икеа“ и обядваха в ресторанта, Рогер предложи да си вземат и по малко парче торта. Защото знаеше, че това е важен ден за Анна-Лена и че за нея е важно да е важен и за него. Такава е любовта му към нея.

Тя поопипа още малко възглавничката, която щеше да е по-хубава, ако беше на цветя, и погледна дискретно по начин, който смяташе за дискретен, към двете жени ей там, бременната и съпругата ѝ. Рогер също гледаше към тях. Размаха в юмрук брокерската брошура с чертежа на апартамента и изръмжа:

– По дяволите, скъпа, виж това! Защо наричат малкото помещение „детска стая“? А? Спокойно би могло да бъде и обикновена спалня!

Рогер не обичаше, когато на огледите идваха бременни, защото бременните винаги плащаха по-висока цена от реалната. Не обичаше и детски стаи. Ето защо Анна-Лена винаги му задава какви ли не въпроси, докато минават през детския отдел в „Икеа“. За да го разсее от недоловимата мъка. Такава е любовта ѝ към него.

Ру видя Рогер и се ухили, все едно изобщо не бяха във война.

– Здрасти! Казвам се Ру, а това там е съпругата ми Юлан. Може ли да ползвам ролетката ти? Забравила съм моята!

– В никакъв случай! – изръмжа Рогер и стисна ролетката, калкулатора и бележника си толкова здраво, че веждите му потрепериха.

– Хайде де, просто искам да... – пробва се Ру.

– Всеки отговаря за себе си! – прекъсна я Анна-Лена остро.

Ру я погледна изненадано. Изненадването я изнервяше. Изнервянето я караше да огладнее. А наоколо нямаше много за ядене, така че тя се пресегна към един от лаймовете в купата на масата. Анна-Лена я видя и избухна:

– Ама моля ти се, какво правиш? Лаймовете не са за ядене! Това са огледни лаймове!

Ру пусна лайма и пъхна юмруци в джобовете на роклята си. Върна се при жена си и измърмори:

– Не. Това не е нашият апартамент, скъпа. Хубав е и така нататък, но усещам лоша енергия тук. Тук не можем да бъдем най-доброто си „ние“. Помниш ли като ти разправях какво четох за ние-енергията по онова време, когато смятах да стана интериорен дизайнер? Когато научих, че трябва да спим на изток? Обаче забравих дали главата, или краката трябва да... уф... както и да е! Не искам този апартамент. Може ли просто да тръгваме?

През това време Зара стоеше на балкона. Събра парченцата от чувствата си, подреди ги в пренебрежително изражение и влезе обратно в апартамента. Точно в същия момент бременната жена се разкрещя. Първоначално прозвуча просто като гърлен гняв на животно, което някой е изритал, но след известно време стана възможно да се различат и отделните думи.

– НЕ! СТИГА ВЕЧЕ, РУ! МОГА ДА ПРИЕМА ПТИЦИТЕ, МОГА ДА ПРИЕМА УЖАСНИЯ ТИ МУЗИКАЛЕН ВКУС, МОГА ДА ПРИЕМА И КАКВО ЛИ ОЩЕ НЕ, НО НЯМА ДА ИЗЛЯЗА ОТТУК, ПРЕДИ ДА СМЕ КУПИЛИ ТОЗИ АПАРТАМЕНТ, АКО ЩЕ ДА СЕ НАЛОЖИ ДА РОДЯ НА ПОДА!

В апартамента настана гробна тишина. Всички зяпаха Юлия. Всички освен Зара, която стоеше до балконската врата и зяпаше обирджията. Обирджията пък зяпаше изплашено и вцепенено в отговор. Минаха една-две секунди, през които Зара беше единствената в стаята, която осъзнаваше какво е напът да се случи.

После Ана-Лена също забеляза човека с маската и изкрещя:

– Боже господи, обират ни!

Всички отвориха усти едновременно, но никой не каза нищо. Един пистолет може да смрази хората от страх, да изключи всички мозъчни сигнали освен най-важните, да заглуши всякакви странични шумове. Минаха още една-две секунди, през които всички чуваха единствено собствения си пулс. В първия момент сърцето спира, после започва да препуска. Първо идва шокът от това, че не разбираш какво точно се случва. Инстинктът за оцеляване и страхът от смъртта се сблъскват и отварят място за изненадващо нерационални мисли. Не е необичайно човек да види пистолет и да си помисли „Изключих ли кафеварката сутринта?“, вместо „Какво ще стане с децата ми?“.

Обирджията обаче също мълчеше, не по-малко изплашено от всички останали. Накрая шокът постепенно премина в объркване. Ана-Лена блъвна:

– Или? Ти СИ тук, за да ни обереш, нали?

Обирджията като че искаше да възрази, но не успя го направи, преди Ана-Лена да дръпне Рогер, все едно е зелено перде, и да извика:

– Извади пари, Рогер!

Рогер се загледа скептично в обирджията, очевидно водейки сложна вътрешна борба. От една страна, беше много стиснат човек, а от друга, не беше очарован от идеята да умре в апартамент с толкова голям потенциал за реновиране. Затова извади портфейла от задния си джоб, където хората като него винаги държат портфейлите си освен когато са на плажа, тогава ги държат в обувките си, но не намери нищо ценно в него. Ето защо се обърна към най-близкия човек, а това по случайност беше Зара, която стоеше до балконската врата, и попита:

– Имаш ли някакви пари в брой?

Зара изглеждаше шокирана, като бе трудно да се каже дали това се дължеше на пистолета, или на въпроса.

– В брой? Миличък, да ти приличам на наркопласьор?

През това време обирджията се огледа, примигна, за да предпази очите си от стичащата се пот, намести маската си и накрая извика:

– НЕ... НЕ, ТОВА НЕ Е ОБИР... АЗ ПРОСТО... – но после се поправи запъхтяно: – ТОЕСТ ТРЯБВАШЕ ДА БЪДЕ ОБИР! НО НЯМАШЕ ДА ОБИРАМ ВАС! СЕГА ОБАЧЕ СТЕ ПО-СКОРО ЗАЛОЖНИЦИ! ИЗВИНЯВАМ СЕ ЗА КОЕТО! ДЕНЯТ МИ ТРЪГНА МАЛКО СЛОЖНО!

Така започна всичко.