Тревожни хора

50.

Идиотско е, разбира се, че Джак не проумя още отначало кой е обирджията. Сега впоследствие всичко му се струваше очевидно. Може би майка му беше виновна. Тя го сплотяваше с баща му, но понякога и го разсейваше. Днес, по някаква причина, се беше загнездила в мислите му и не ги напускаше нито за миг. Тази жена беше също толкова неуправляема в смъртта, колкото бе и приживе. Може и да е имало някой по-невъздържан свещеник от нея, но надали е имало двама. Докато беше жива, влизаше в разправии с всички, може би най-вече със сина си, а техният конфликт не приключи с погребението. Защото най-много се караме не с хората, които са съвсем различни от нас, ами с тези, от които почти не се различаваме.

Понякога тя пътуваше по света, когато станеше катастрофа и хуманитарните организации набираха доброволци. Всички я критикуваха както в църквата, така и извън нея: или беше прекалено религиозна, или твърде малко. Или изобщо не трябваше да помага, или трябваше да го прави другаде. За хората, които никога не правят каквото и да е, няма нищо по-лесно от това да критикуват тези, които всъщност се опитват да помогнат по някакъв начин. Веднъж беше на другия край на земното кълбо и се озова насред разбунтувана тълпа. Втурна се да помогне на една кървяща жена да се измъкне оттам, и в хаоса самата тя бе наръгана с нож в ръката. Отведоха я в болница, откъдето успя да се обади у дома. Джим, който по цял ден гледаше новините и чакаше, я изслуша търпеливо, както винаги щастлив и облекчен, че се е отървала. Джак обаче разбра какво е станало, грабна телефона и така се разкрещя, че стана микрофония:

– Какво си правила там? Защо трябва да си рискуваш живота? ЗАЩО НЕ МИСЛИШ ЗА СЕМЕЙСТВОТО СИ?

Майката разбираше, че синът ѝ крещи, защото е изплашен и загрижен, затова прибягна до отговор, който бе използвала многократно:

– В пристанището е безопасно, миличък, но корабите не са построени, за да стоят закотвени.

Тогава Джак каза нещо, за което веднага съжали:

– Мислиш ли, че Бог ще те предпази от ножовете само защото си свещеник?

Тя седеше в болница на другия край на света, но въпреки това усещаше бездънния му страх. Затова шепотът ѝ бе пропит със сълзи, когато каза:

– Бог не ни предпазва от ножове, миличък. Ето защо ни е дарил със събратя – за да можем да се предпазваме едни други.

Не можеше да се спори с такава проклета, твърдоглава жена. Джак понякога мразеше факта, че ѝ се възхищава толкова много. Джим от своя страна я обичаше толкова силно, че едва дишаше. Но след тази случка тя вече не пътуваше толкова много и никога толкова далеч. После се разболя, те я изгубиха, а светът изгуби още един от закрилниците си.

Така че когато започна заложническата драма и Джак и

Джим стояха долу на улицата един ден преди Нова година, а началниците току-що им бяха наредили да чакат стокхолмчаните, и двамата се замислиха за нея и какво би направила тя, ако беше тук. Когато онзи лайм се приземи върху челото на Джак и стана ясно, че бележката, увита около него, е поръчка за пица, двамата проумяха, че няма да им се удаде по-добра възможност да се свържат с обирджията. Ето защо Джак се обади на парламентьора.

Той, макар да беше стокхолмачнин, се съгласи, че имаха право.

– Да, да, това може да бъде възможност за комуникация, доставката на пица, да, може. Но какво ще правите с бомбата във входа? – попита той.

– Това не е бомба! – отвърна Джак категорично.

– Смееш ли да се закълнеш?

– С каквито кълнежи си поискаш, и да знаеш, че майка ми ме е научила на страшно много. Този извършител не е опасен. Просто изплашен.

– Откъде знаеш?

– Ако беше опасен, ако знаеше какво прави, нямаше да поръча пица за всички заложници, замервайки ни с ЛАЙМ. Нека да отида да говоря с него, мога да...

Джак се спря. Искаше да каже „мога да спася всички“. Но вместо това преглътна и продължи:

– Да се справя със ситуацията.

– Говорихте ли с всички съседи? – попита парламентьорът.

– Цялата сграда е празна – потвърди Джак. Парламентьорът все още беше приклещен в задръстването на магистралата на твърде много мили оттам. Дори полицейските коли не можеха да си проправят път, така че накрая той прие плана на Джак. Но настоя Джак да вкара телефон в апартамента, за да може той лично да се обади на обирджията и да започне преговори за освобождаването на заложниците. И да си припише заслугата, когато всичко приключи, помисли си Джак навъсено.

– Имам добър телефон – каза Джак, тъй като наистина имаше.

Онзи, който Джим наричаше специалната джаджа, дето има скапано покритие дори когато няма скапано покритие.

– Ще се обадя, след като изядат пицата, по-лесно се преговаря, когато хората са се наяли – каза парламентьорът, защото в днешно време на това ги учат в часовете по парламентьорство.

– Какво да правим, ако не отвори вратата, когато се качим? – попита Джак.

– Оставете кутиите пица и телефона на стълбите.

– А как да сме сигурни, че обирджията ще внесе телефона в апартамента? – попита Джак.

– Защо да не го направи?

– Според теб до момента взима ли особено рационални и логични решения? Може да е стресиран и да реши, че телефонът е някакъв капан.

Тогава на Джим внезапно му хрумна нещо. Това изненада и него самия.

– Можем да го сложим в кутиите с пица! – предложи той.

Джак зяпна шокирано баща си. Постоя така доста дълго, след което кимна и каза на парламентьора:

– Ще сложим телефона в една от кутиите пица.

– О, да, това е добра идея – призна парламентьорът.

– Баща ми го измисли – каза Джак гордо.

Джим се обърна, за да не види синът му колко е смутен. Провери в Гугъл какви пицарии има наблизо, позвъни на една от тях и направи доста неконвенционална поръчка: осем пици и комплект от служебните дрехи, които използват разносвачите им. Джим обаче направи грешката да спомене, че е полицай. Собственикът на пицарията беше напълноспособен да следи местните новини в социалните мрежи и освен това не беше глупав и му направи отстъпка заради големия брой пици, но поиска двойно повече за наема на дрехите. Джим го попита ядосано дали случайно не е герой от английска коледна приказка от средата на деветнайсети век, но собственикът на пицарията най-спокойно му зададе контравъпроса дали е запознат с концепцията „предлагане според търсенето“. Когато пиците и дрехите пристигнаха, Джак ги дръпна към себе си, но Джим отказа да ги пусне.

– Какво правиш? Аз ще вляза! – каза Джак решително. Джим поклати глава.

– Не. Все още мисля, че във входа може да има бомба. Така че аз ще вляза.

– Защо ти да влизаш, ако има бомба? Аз трябва да... – започна Джак, но бащата настоя на своето.

– Момче, сигурен си, че онова не е бомба, нали?

– Да!

– Ами ето. Значи няма значение дали аз ще вляза.

– Да не си на единайсет?

– Ами ТИ?

Джак отчаяно се замисли за контрааргумент.

– Не мога да те оставя да...

Джим вече се преобличаше насред улицата, въпреки че беше под нулата. Двамата не се поглеждаха.

– Майка ти не би ми простила, ако изпратя теб – каза Джим, забил поглед в земята.

– А мислиш ли, че би ми простила, ако аз изпратя теб? Ти беше нейният мъж – каза Джак на хоризонта.

Джак кимна към небето.

– Но тя беше твоята майка.

Понякога с дъртия също не можеше да се спори.