Тревожни хора

33.

Когато се чуха първите полицейски сирени на улицата, обирджията се втурна към балкона и надникна над парапета. Ето как първите размазани снимки с мобилен телефон на „маскирания извършител“ се озоваха в интернет.

После пристигнаха още полицаи.

– Мамка му, мамкамумамкаму – повтори обирджията на себе си и изтича обратно в апартамента, където всички освен Юлия продължаваха да лежат на пода.

– Не мога да лежа повече, трябва да отида до тоалетна! Освен ако не искаш да си свърша работата на пода? – каза тя отбранително, въпреки че не бе имало възражения от страна на обирджията.

– Не че би имало голяма разлика – каза Зара и надигна погнусено лицето си от паркета.

Ру, която като че ли имаше богат опит с това да ѝ викат, без дори да е казала нещо, потупа окуражително обирджията по крака.

– Не го приемай лично, когато Юлан ти вика. Просто е чувствителна, защото бебето си прави дискотека в червата ѝ.

– Личната сфера, Ру!!! – изрева Юлия.

Юлия и Ру си имат лична сфера, макар че само Юлия знае къде точно са границите ѝ.

– Сега разговарям с обирджия. Ти ми каза да не говоря единствено с другите купувачи – защити се Ру.

– Но аз всъщност не съм обир... – пробва обирджията, но Юлия бе по-гласовита.

– Няма значение, Ру, стига си се сприятелявала! Знам как ще свърши всичко, ще ти разкажат цялата си житейска история, а после на теб ще ти стане гузно, когато трябва да ги надцакаме на търга!

– Случи се ВЕДНЪЖ – викна ѝ Ру.

– Т-Р-И пъти – викна Юлия и дръпна вратата на тоалетната.

Ру се изправи с извинителен жест към обирджията:

– Юлан казва, че съм човек, който отказва да яде рибни пръчици, след като е гледал шоуто с делфини в зоологическата градина.

Обирджията кимна с разбиране.

– Дъщерите ми са същите. Ру се усмихна.

– Имаш дъщери? На колко са?

Числата излязоха на пресекулки от гърлото на обирджията.

– На шест и осем.

Зара се прокашля и попита:

– Ще наследят ли семейния бизнес, или?

Обирджията примигна наранено и погледна пистолета в ръката си.

– Никога не съм... за пръв път ми е. Не съм... престъпник.

– Надявам се, защото хич не ти се удава – информира го Зара.

– Защо трябва да си толкова критична? – сопна ѝ се Ру.

– Не съм критична, просто предоставям обратна връзка

– предостави обратна връзка Зара.

– Сигурно и ти не би се справила блестящо с обирането на хора – каза Ру.

– Аз не обирам хора, обирам банки – възрази обирджията.

– И колко те бива в това, по скала от едно до десет? – поинтересува се Зара.

Обирджията я погледна неловко.

– Може би две.

– Имаш ли изобщо план как да се измъкнеш оттук? – попита Зара.

– Стига с тази настоятелност! Критикуването не помага на никого! – разкритикува я Ру.

Зара се вгледа изпитателно в нея.

– Това ли е личността ти? Доволна ли си от себе си?

– Точно ТИ ли го казваш, дето... – започна Ру, но обирджията се опита да ги успокои.

– Може ли просто... моля? Нямам план. Опитвам се да мисля. Не трябваше да се получава така.

– Кое? – попита Ру.

– Животът – изхлипа обирджията.

Зара извади телефона от джоба си и заяви:

– Сега ще се обадим в полицията, за да въдворим малко ред.

– Не! Не го прави! – примоли се обирджията. Зара завъртя очи.

– От какво се боиш? Да не мислиш, че не знаят, че си тук? Трябва поне да им се обадиш и да поискаш откуп.

– Не може да се обадим, тук няма покритие – поясни Ру.

– Да не сме в гетото? – попита Зара и разтърси телефона си, все едно това би помогнало.

Ру пъхна ръце в джобовете на роклята си и каза по-скоро на себе си:

– Всъщност това може би е добре, четох, че децата, които растат далеч от екрани, стават по-интелигентни. Технологиите забавят развитието на мозъка.

Зара кимна саркастично.

– Нима? Разкажи ми повече за всички Нобелови лауреати, израснали в села на амиши.

– Чела съм, че според някои изследвания мобилното излъчване причинява рак – настоя Ру.

– Аха, ами ако има спешен случай? Представи си, че се преместите тук, а на детето ви му влезе ядка в кривото гърло и се задуши, защото не сте могли да се обадите на Бърза помощ – каза Зара.

– За какво говориш? Откъде изобщо ще намери ядки?

– Може някой да ги пуска нощем през отвора за пощата.

– Ти да не си откачила?

– Не съм АЗ тази, която иска детето ми да се задуши... Прекъсна ги Юлия, която изведнъж се появи до тях.

– За какво се джафкате?

– Тя започна! Просто се държах дружелюбно, НЕ Е като онзи път, когато не исках да ям рибни пръчици – викна Ру отбранително и посочи Зара.

Юлия изпъшка и погледна Зара извинително.

– Ру ти е разказала за зоологическата градина? Делфините дори не са риби.

– Това какво общо има? И ти нямаше ли да ходиш до тоалетна? – отвърна на удара Ру.

– Беше заето – каза Юлия и сви рамене.

Обирджията се почеса по маската, преброи хората в стаята и заекна:

– Ча... чакайте малко... как така заето?

– Заето! – повтори Юлия, сякаш така помагаше.

Обирджията отиде и дръпна вратата на тоалетната. Беше заключено.

Ето как това се превърна в история за заек.