Тревожни хора

54.

Когато Джак погледна през прозореца, Зара тъкмо бе излязла на балкона. Току-що беше казала „не прави глупости“ на обирджийката и имаше нужда от свеж въздух повече от всякога. Ако човек просто я гледаше в гръб как върви към балконската врата, би си помислил, че е нетърпелива. Трябваше да я погледне в лицето, за да разбере, че всъщност е чуплива. Беше изненадала самата себе си. Изгуби контрол, изпита емоции. На други хора това вероятно би причинило просто лек дискомфорт, като да открият, че са започнали да слушат същата музика като родителите си, или да си мислят, че отхапват от филия с шоколад, а тя да се окаже филия с пастет. Зара обаче изпадна в паника. Да не би да се разболяваше от съпричастност?

Намаза се старателно с дезинфектант и преброи прозорците на отсрещната сграда няколкократно, като се стараеше да диша дълбоко. Беше прекарала твърде дълго време в този апартамент, хората вътре бяха смекчили дистанцираността ѝ, не беше свикнала с това. Притисна гръб до стената, така че да не могат да я виждат от улицата. Сложи си слушалките, покривайки плътно уши, и наду звука, докато силната музика заглуши шума в главата ѝ, а басите заудряха по-силно от сърцето ѝ. И може би за един крехък миг постигна мир със себе си.

Виждаше как зимата се настанява удобно над града. Обичаше тишината на този сезон, но никога не бе одобрявала самодоволството му. Когато дойде снегът, есента вече е свършила цялата работа, погрижила се е за всички листа и старателно е измела лятото от спомените на хората. За зимата е достатъчно просто да нахълта с минусовите си температури и да обере лаврите като човек, който е постоял двайсет минути на грила, но никога през живота си не е слагал маса.

Зара не чу, че балконската врата се отваря, но усети пухкавото ухо, което докосна косата ѝ, щом Ленарт застана до нея. Той почука вежливо по едната слушалка.

– Да? – изстреля Зара.

– Пушиш ли? – попита Ленарт – макар все още да не беше успял да свали заешката глава, в муцуната имаше малка дупка за въздух, през която беше почти сигурен, че ще може да си дръпне.

– Определено не! – каза Зара и постави обратно слушалката върху ухото си.

Ленарт се изненада, въпреки че неизменното безразличие на заешката глава не разкри нищо. Зара изглеждаше като човек, който пуши ако не от удоволствие, то поне за да замърсява въздуха на околните. Заекът отново почука по слушалката и Зара я отмести крайно неохотно.

– Тогава какво правиш на балкона? – попита той.

Зара го удостои с продължителен поглед, който започна от чорапите му, продължи по голите крака и еластичните му боксерки и стигна до покритите му с посивяващи косми гърди.

– Наистина ли смяташ, че си в позиция да коментираш житейските избори на другите хора? – попита тя, но далеч не прозвуча толкова раздразнено, колкото искаше, което доста я ядоса.

Ленарт се почеса по големите, безжизнени заешки очи и отговори:

– Всъщност аз също не пуша. Само по празнични поводи. И когато ме вземат за заложник!

Той се засмя, тя не. Той замълча. Тя отново си сложи слушалката, но той, разбира се, веднага почука.

– Може ли да постоя малко тук? Страхувам се, че Рогер пак ще ме удари, ако остана вътре.

Зара не отговори, намести слушалката, а заекът пак почука.

– Да не си дошла тук на сафари? Тя го зяпна изненадано.

– Това какво трябва да означава?

– Просто наблюдение. На огледите винаги има някого като теб. Човек, който не се интересува от апартамента, но просто е любопитен. Като на сафари. Разходка из друг начин на живот. Покрай работата ми съм се научил да разпознавам тези хора.

Погледът на Зара беше отровен, но устата ѝ остана затворена. Неприятно е да те разобличат. Когато това стане, неволно се загръщаш малко по-плътно с дрехите си особено ако си свикнал ти да си този, който разобличава. Инстинктът ѝ беше да отговори нещо злобно, да увеличи дистанцията помежду им, но за своя собствена изненада попита:

– Не ти ли е студено?

Ленарт поклати глава, при което Зара трябваше да залегне, за да не я перне едното ухо. После той потупа пухкавата глава и се засмя:

– Мне. Казват, че седемдесет процента от телесната топлина изчезва през главата, така че в момента губя само трийсет процента!

Идиот, помисли си Зара, но не каза нищо. Заекът се размърда нервно и добави:

– Е, това е шега. Просто не съм толкова зиморничав, предполагам.

Това не е нещо, с което мъжете, носещи толкова тесни боксерки, обикновено могат да се хвалят, помисли си Зара. После отново си сложи слушалките, като се надяваше, че това ще е достатъчно, за да се отърве от него, но още преди поредното почукване тя вече усещаше, че ще последва изречение, което започва с думата аз.

– Аз всъщност съм актьор. Това с огледите е просто странично занимание.

– Колко интересно – каза Зара с интонация, която само деца или продавачи по телефона биха могли да възприемат като покана за продължаване на разговора.

– Времената са тежки за хората в сферата на културата – кимна заекът.

Зара смъкна примирено слушалките около врата си и изсумтя.

– Значи това е извинението ти да се възползваш от тежките времена за хората, които продават апартаментите си? Как става така, че „хората в сферата на културата“ все отричате капитализма, освен когато вие печелите от него?

Думите се изплъзнаха от устата ѝ, без тя да е сигурна защо. Мостът се мяркаше между заешките уши, които се развяваха замислено с декемврийския вятър.

– Извинявай, но не ми приличаш на човек, който изпитва особено съжаление към тези, които продават апартаменти – каза той.

Зара пак изсумтя, по-ядосано.

– Не ми пука нито за купуващите, нито за продаващите. Пука ми обаче, че явно не разбираш как „страничното ти занимание“ манипулира икономическата система.

Неподвижната заешка глава се усмихваше глупашки, докато вътре Ленарт бе потънал в дълбоки размисли. Накрая каза най-глупавото нещо, което може да излезе от нечия уста, била тя заешка или човешка.

– Какво общо имам аз с икономическата система?

Зара дезинфекцира ръцете си и преброи прозорците, преди да отговори.

– Идеята е пазарът да се саморегулира, но такива като теб нарушават равновесието между търсене и предлагане – каза тя по-скоро примирено, отколкото ядосано.

Заекът, разбира се, възрази по най-предвидимия начин:

– Това не е вярно. Ако не го правя аз, ще го прави някой друг. Не нарушавам закона. Имотите са най-голямата инвестиция на обикновените хора и ако ще купуват, нормално е да искат най-добрата цена. Аз просто предлагам услуга, която...

– Жилищата не трябва да са инвестиции – отговори Зара мрачно.

– А какво тогава?

– Жилища.

– Ти да не си комунист? – подсмихна се заекът.

На Зара ѝ се прииска да го фрасне по носа, силно, но вместо това посочи между ушите му и каза:

– Когато настъпи финансовата криза преди десет години, един мъж скочи от онзи мост заради сриването на жилищен пазар на другия край на света. Невинните бяха уволнени, а виновните получиха бонуси. Знаеш ли защо?

– Тук преувеличаваш мал...

– Защото на такива като теб не им пука за равновесието в системата.

Ленарт изсумтя малко снизходително изпод заешката глава, защото още не беше осъзнал с кого разговаря.

– По-спокойно, финансовата криза беше по вина на банките, не аз измислям...

– Правилата? Това ли щеше да кажеш? Не измисляш правилата, просто играеш играта? – прекъсна го Зара изморено, тъй като предпочиташе да пие нитроглицерин, докато скача на батут, отколкото да слуша поредния мъж, който ѝ изнася лекция за икономическата отговорност.

– Да! Или не! Но...

Зара беше прекарала достатъчно голяма част от живота си в заседателни зали, обградена от хора от целевата група на производителите на копчета за ръкавели, за да може да си представи останалата част от монолога на заека, затова реши да спести своето време и да пощади неговите гласни струни.

– Нека позная накъде биеш: не ти пука за продавача на този апартамент, не ти пука и за Рогер и Анна-Лена, пука ти само за теб самия. Но ще се защитиш, като кажеш, че човек не може да мами на имотния пазар, защото пазарът всъщност не съществува, той е просто концепция. Просто цифри на компютърни екрани. Така че ТИ не носиш отговорност, нали?

– Не... – каза Ленарт, но не можа дори да си поеме дъх, преди Зара да продължи да нарежда.

– После ще изтърсиш някаква псевдофилософска глупост за това как парите нямат стойност, защото те също са просто концепция. После, разбира се, следва урокът по история, в който ти, големият, ерудиран мъж, ще обясниш на мен, малката, необразована жена, за основите на икономическата теория и за възникването на борсата. Може би дори искаш да ми разкажеш за 1902 г. в Ханой, когато градът се опитал да се пребори с инвазия от плъхове, като предложил на жителите възнаграждение за всеки убит плъх, чиято опашка бъде предадена в полицията. И до какво довело това? Хората започнали да отглеждат плъхове! Знаеш ли колко мъже са ми разправяли тази история, за да докажат, че обикновените хора са егоистични и ненадеждни? Знаеш ли на колко много мъже като теб попада всяка една жена на света ежедневно? Мъже, които си мислят, че всяка мисъл, която се пръкне в малките им мозъци, е подарък, който трябва да ни дадете?

В защита на Ленарт трябва да се отбележи, че към този момент вече беше отстъпил три крачки назад към парапета. Но Зара беше набрала, така да се каже, и той успя да промълви само „аз...“, преди тя да изръмжи:

– Ти? Ти какво? Не ТИ си алчен, ами всички ОСТАНАЛИ? Това ли мислеше да кажеш?

Заекът поклати уши.

– Не. Не. Моля за извинение. Не знаех, че някой е скочил от моста. Познаваше ли г...

Бузите на Зара пулсираха, а вратът ѝ светеше в яркочервено под слушалките. Вече не говореше на Ленарт. Всъщност самата тя не беше съвсем наясно на кого точно говори, но имаше чувството, че десет години е чакала възможност да навика някого. Когото и да е. Най-вече самата себе си. Затова се разкрещя:

– Проблемът са такива като ТЕБ и МЕН, не разбираш ли? Винаги се оправдаваме с това, че просто предлагаме услуга. Че просто сме част от пазара. Че за всичко са си виновни хората. Защото са лакоми и защото не е трябвало да ни дават парите си. А после сме тръгнали да се чудим защо борсата се срива, а градът е пълен с плъхове...

Погледът ѝ беше подивял от гняв, а от носа ѝ задъхано се изстрелваха малки облачета пара. Заекът не отговори. Немигащите му очи просто се взираха в нея, докато тя се опитваше да успокои пулса си. После изпод главата се чу някакъв насечен звук. В първия момент Зара си помисли, че чичакът получава удар, но после осъзна, че просто така звучи, когато смехът на Ленарт извира от стомаха му. Той разпери ръце.

– Честно казано, вече не съм сигурен за какво говориш, но се предавам, ти печелиш!

Зара присви очи колкото от страх, толкова и от гняв. Беше ѝ по-лесно да говори със заека, отколкото с други хора, защото не се налагаше да го гледа в очите. Не беше готова за ефекта от това чувство. Наведе се, притисна длани до бедрата си и изпъна пръсти, наведе се и изпъна пръсти, отново и отново. Накрая каза, по-тихо:

– Печеля ли наистина? Печелят ли Анна-Лена и Рогер? Той се опитва да забогатее, а тя се опитва да го ощастливи, но единственото, което правят всъщност, е да отлагат неизбежния развод. Но теб това само би те зарадвало, защото тогава ще трябва да купят два апартамента.

Тогава нещо се случи. Ленарт за пръв път повиши глас.

– НЕ! ДОСТАТЪЧНО! Това... аз... НЕ ВЯРВАМ в такива неща!

– А в какво вярваш? – викна Зара в отговор.

Каквото и да бе довело до този миг, накрая гласът ѝ секна. Тя стисна клепачи и сви длани около слушалките. Десет години бе чакала някой да я попита същото нещо. Затова отговорът му почти я нокаутира.

– В любовта.

Ленарт подхвърли думата съвсем безгрижно, сякаш не беше нещо голямо. Зара не беше готова за това, а човек може да се ядоса и за по-малко. Гласът в заешката глава прозвуча по-глухо, наранено:

– Говориш така, все едно се радвам, когато хората се развеждат. Напротив. Човек няма как да отиде на хиляда огледа, без да разбере, че на света има повече любов, отколкото обратното.

Зара нямаше отговор. Освен това на тъпоглавеца със заешката глава, изглежда, още не му беше станало студено, което допълнително я подразни. Стига си дрънкал за любов и настръхни като нормален тъпоглавец, по дяволите, помисли си тя и се приготви да каже нещо изпепеляващо. Но вместо това се чу единствено да пита:

– На какво се основава това твърдение? Заешките уши се разклатиха.

– На всички апартаменти, които не са за продан.

Зара прокара пръсти по врата си. Отговорът не беше съвсем идиотски, което я ядоса, разбира се. Ленарт дори не проявяваше доброто възпитание да бъде завършен тъпоглавец. Тъпоглавците, които са и романтици, са почти непоносими, а това „почти“ може да докара една жена със слушалки до лудост.

Затова тя замълча, загледана в моста. После въздъхна примирено и извади две цигари от чантата си. Пъхна едната в муцуната на заека, а другата в устата си. Заекът поне прояви достатъчно разум да не я пита преди малко не каза ли, че не пуши? Тя оцени това. Когато му подаде запалката, той успя да запали леко заешката глава и трябваше да се удари няколко пъти с длани, за да изгаси пламъците. Зара оцени и това.

Пушеха, без да бързат.

– Мисли за мен каквото си искаш – каза Ленарт тежко, но не обвинително, загледан над покривите, – но Анна-Лена е от малкото клиенти, които... подкрепям. Тя не иска мъжът ѝ да забогатее, иска просто той да се чувства нужен. Всички автоматично приемат, че тя е послушна и покорна и винаги е отстъпвала, винаги се е жертвала заради неговата кариера, но знаеш ли какво е работила, преди да се пенсионира?

– Не – призна Зара.

– Била е главен аналитик в голям американски концерн. Първоначално не вярвах, защото мислите на тая жена за позавъртени от торба, пълна с миксери... но ти обещавам, че в този апартамент няма да намериш по-умен и образован човек от нея. Когато децата им били малки, кариерата на Рогер се развивала добре, но нейната се развивала още по-добре, така че Рогер отказал ръководна позиция във фирмата, за да може по-често да бъде у дома с децата, докато Анна-Лена пътува по командировки. Това било само за няколко години, но кариерата ѝ потръгнала още по-добре, докато неговата била в застой, а колкото по-голяма била разликата в заплатите им, толкова по-трудно било да се сменят. Когато децата пораснали, а Анна-Лена била постигнала всичките си мечти, тя, разбира се, казала на Рогер „сега е твой ред“. Но на него вече не му предлагали шефския пост. Бил твърде стар. Двамата не знаят как да разговарят за това, защото никога не са се упражнявали. Ето защо сега тя се опитва да го компенсира с купуването и продаването на апартаменти, ремонтирането... с общия им проект. Рогер вече няма малки деца, за които да се грижи, и се чувства безполезен. А Анна-Лена просто иска да има дом. Можеш да разправяш каквото си искаш за мен, но само не намеквай, че не им стискам палци.

Зара запали нова цигара главно за да намери занимание на очите си, взирайки се в пламъка.

– Анна-Лена ли ти разказа всичко това?

– Ще се изненадаш какви неща разказват хората.

– Не, няма – прошепна Зара.

Искаше да му разкаже, че има нужда от дистанция. Че не може да спре да си дезинфекцира ръцете. Че брои всичко и навсякъде, защото това я успокоява. Че харесва електронни таблици и прогнозни изчисления, защото вярва в реда. Но искаше да му разкаже също, че икономическата система, на която беше посветила живота си, е проблемът на днешния свят. Защото я направихме твърде силна. Забравихме колко сме алчни, но най-вече забравихме колко сме слаби. И сега това ни съсипва.

Искаше да каже всичко това, но на този етап от живота си вече беше свикнала хората да не разбират или да не искат да разберат. Затова замълча. Искаше ѝ се да си бе мълчала през цялото време.

Изпушиха по още една цигара. Зара имаше по-малко против компанията му, отколкото бе очаквала. Този ден ѝ предложи повече нови изживявания, отколкото можеше да абсорбира. Ето защо пръстите ѝ веднага посегнаха към слушалките, щом заешките уши отново се завъртяха към нея. Видя, че той се чуди какво още да я попита, за да продължи разговора. Това беше най-лошото на мъжете – накрая винаги се сещаха само за два въпроса: „Какво работиш?“ и „Омъжена ли си?“.

Но вместо това проклетият Ленарт я попита: „Какво слушаш?“.

Да му се не види, помисли си Зара. Би могъл поне да настръхнеш малко и да не се интересуваш от мен. Отвори уста, искаше да сподели безброй неща, но каза само:

– Обирджийката скоро ще се предаде. Полицията ще нахлуе всеки момент. Най-добре да отидеш да си обуеш панталоните.

Заекът кимна разочаровано. Остави я със слушалките и музиката, усилена докрай, да брои прозорци, отново и отново. Това може би не е от любовните истории, за които се пише поезия, може би не. Но там, на балкона, двамата се нокаутираха.