Тревожни хора

21.

Окей. Обирджия обира банка. Помислете за това.

То, разбира се, няма нищо общо с теб. Също както и мъжът, който скача от мост. Защото ти си обикновен, свестен човек и никога не би обрал банка. Чисто и просто има някои неща, които на всички нормални хора им е ясно, че не бива да правят при каквито и да е обстоятелства. Не бива да лъжат, да крадат, да убиват, да замерят птици с камъни. Можем да се съгласим с това.

Е, лебедите може би правят изключение, защото могат да бъдат истински пасивно агресивни задници. Но ако оставим лебедите настрана, човек не бива да хвърля камъни по птици. И не бива да лъже. Или... може и да лъже, понякога даже трябва да го прави, например когато детето му го попита: „Защо мирише на сладки? СЛАДКИ ЛИ ЯДЕШ?“. Но във всеки случай не бива да краде и да убива, с това можем да се съгласим.

Или, така де, във всеки случай не бива да се убиват хора. Най-често не бива да се убиват и лебеди дори ако са задници, но е позволено да се убиват животни, ако имат рога и живеят в гората. Или ако са бекон. Но никога не бива да се убиват хора.

Освен ако не са Хитлер. Може да убиеш Хитлер, ако имаш машина на времето и ти се удаде възможност. Все пак би трябвало да е позволено да убиеш някого, за да спасиш милиони и да предотвратиш световна война, това на всички им е ясно. Но в такъв случай колко души трябва да спасиш, за да е оправдано убийството? Един милион? Сто и петдесет? Двама? Един? Нито един? Разбира се, нямаш точен отговор, защото никой няма.

Така че нека да вземем по-прост пример: може ли да се краде? Не, не може. Тук сме съгласни. Освен ако не откраднеш нечие сърце, това е романтично. Или ако крадеш хармониките на хората, които свирят на хармоника по купони, това е общественополезно. Или ако откраднеш нещо малко, ако наистина ти се налага. Тогава е окей. Но в такъв случай може ли да откраднеш нещо малко по-голямо? И кой определя големината? Ако наистина трябва да откраднеш нещо, колко точно трябва да „трябва“, за да можеш да откраднеш нещо наистина сериозно? Ако например знаеш, че наистина трябва и че никой няма да бъде наранен: тогава може ли да ограбиш банка?

Не, дори тогава не бива да го правиш. Вероятно си прав. Ти никога не би обрал банка и нямаш нищо общо с обирджията.

Освен може би страха. Може би се е случвало наистина да те е страх. Случвало се е и на обирджията. Може би защото обирджията е родител на малко дете и съответно има доста опит със страха. Може би ти също имаш деца, тогава знаеш какво е да те е страх през цялото време. Страх, че не знаеш всичко, че не можеш всичко, че няма да се справиш с всичко. Накрая до такава степен свикваме с усещането, че сме се провалили, че всеки път, когато не разочароваме децата си, тайно сме шокирани. Възможно е някои деца да го знаят. Затова от време на време правят дребни неща в найчудновати ситуации, за да ни помогнат да си поемем дъх. Точно, ама точно колкото да ни спасят от удавяне.

Ето защо, когато обирджията излезе навън сутринта, без да осъзнава, носеше рисунката на жабата, маймуната и лоса в джоба на якето си. Момиченцето, което я нарисува, я сложи там. То има по-голяма сестра и двете би трябвало да се карат така, както сестрите винаги се карат, само че почти никога не го правят. Малката може да си играе в стаята на голямата, без голямата да ѝ се развика. Голямата може да има вещи, които обича, без да се страхува, че малката нарочно ще ги счупи. Родителите им все си шептяха „не ги заслужаваме“, когато момичетата бяха съвсем малки. И имаха право.

Сега след развода, в дните, когато сестрите живеят при единия си родител, сутрин слушат новините в колата. Днес по новините говорят за другия им родител, но те още не знаят.

В дните, когато живеят при родителя обирджия, се возят с автобус. Обичат да го правят и през целия път си измислят истории за непознатите хора, които седят пред тях: този там може би е пожарникар, предполага родителят. Онази жена може би е извънземна, казва малката дъщеря. После идва ред на голямата и тя казва НА ВИСОК ГЛАС: „Онзи човек може би е издирван за убийство и има човешка глава в раницата си, кой знае?“. Тогава на лелките от околните седалки им става толкова неловко, че сестрите започват да се кискат, докато не останат без дъх, а родителят трябва да гледа сериозно и да се преструва пред лелките, че не, това изобщо не е забавно.

Почти винаги закъсняват на път за спирката и когато се затичат по моста, а автобусът спре в другия край, момичетата се размиват и почват да викат: „Лосът идва! Лосът идва!“. Защото краката на родителя обирджия са твърде дълги в сравнение с тялото и отстрани изглежда смешно, когато тича. Родителят не го знаеше, преди да се родят момичетата, понеже децата възприемат физическите пропорции на възрастните по по-различен начин – може би защото винаги ни гледат изотдолу, а това е възможно най-лошият ъгъл. Ето защо хитроумните малки тролчета толкова ги бива да ни тормозят. Имат достъп до всичко наше, и най-крехкото. И въпреки това им прощаваме постоянно и какво ли не.

Защото най-странното на това да си родител, не само родител обирджия, ами изобщо, е това, че децата винаги те обичат, независимо какъв си. Поразително дълго продължават да бъдат неспособни да повярват, че родителите им всъщност не са супер умни, адски забавни и безсмъртни. Може би това е биологична функция – до определена възраст децата ни обичат безусловно и безразсъдно поради една-единствена причина: ние сме техни. Добра работа е свършила биологията, трябва да ѝ се признае.

Родителят обирджия никога не нарича дъщерите си с истинските им имена. Докато не започне да принадлежи на някого другиго, човек обикновено не обръща внимание, че тъкмо ние, които сме дали имената на децата си, ги използваме най-рядко. Обичаме да им измисляме галени имена, защото любовта изисква дума за тях, която да е само наша. Ето защо родителят обирджия нарича дъщерите си според усещането, което майка им изпита, когато те започнаха да ритат в корема ѝ преди шест и осем години. Едната като че подскачаше там вътре, а другата като че се катереше. Жабка. Маймунка. И лос, който би направил всичко за тях. Дори нещо съвършено идиотско. Може би и по това си приличате въпреки всичко. Сигурно и ти имаш човек в живота си, заради когото би бил идиот.

Но все пак никога не би обрал банка. Естествено, че не. Но може би си бил влюбен? Почти на всички се е случвало. Човек може да направи страшни тъпотии от любов. Може да се ожени например. Да има деца, да води семеен живот и да има щастлив брак. Или поне така да си мисли. Може би не щастлив, но приемлив. Приемлив брак. В крайна сметка кой може да бъде щастлив непрекъснато? Как да стане това? През повечето време човек е зает просто да се справи с деня си. Сигурно и ти си имал такива дни. Може би ако човек се справи с достатъчно от тях и една сутрин погледне през рамо, ще открие, че е сам, а партньорът му е свърнал някъде по пътя. Може би ще открие лъжа. Така стана с обирджията. Разкрита бе изневяра и дори никой да не ти е изневерявал, сигурно можеш да си представиш какъв би могъл да бъде ефектът от нещо такова.

Особено ако не става дума за единична изневяра, ами за афера, продължила дълго време. Това означава, че не просто са те предали, ами са те измамили. Партньорът ти може би може да ти изневери, като просто не помисли за теб в даден момент, но аферата е нещо, което се планира. Може би най-много болка причиняват милионите следи, които никога не си забелязал. Може би ще бъдеш още по-съкрушен, ако няма добро обяснение. Може би ти би могъл да разбереш, ако ставаше дума за самота или копнеж, ако ти кажат: „Ти все работиш и не ни остава време един за друг“. Но ако обяснението е „ммм, ами, в интерес на истината, изневерих ти с шефа ти“, сигурно е по-трудно. Защото тогава причината да полагаш толкова много извънреден труд след края на работното време, в действителност се превръща и в причината вече да нямаш брак. А когато отидеш на работа в понеделника след раздялата, шефът казва: „Мм, ами, разбира се, това е неловко за всички замесени... така че... може би най-лесно ще е просто вече да не работиш тук?“. В петък си бил женен и с работа, в понеделник си без покрив над главата и безработен. Какво да правиш? Да наемеш адвокат? Да съдиш някого?

Не.

Защото обирджията чу следното: „Хайде сега, не прави сцена. Не създавай хаос. Заради децата!“. И не го направи, не искаше да бъде такъв родител, просто се изнесе от апартамента, напусна работа, затвори очи и прехапа бузи. Заради децата. Може би и ти би направил така. Веднъж жабката каза, че е чула един възрастен в автобуса да казва, че „любовта боли“, а маймунката отвърна, че може би затова хората рисуват сърцата със заострен край. Как да им обясниш развода след нещо такова? Как да им разкажеш за изневярата? Как да го направиш, без да ги превърнеш в малки циници? Влюбването е вълшебно, романтично, гръмотевично. Но влюбването и любовта са две различни неща. Нали? И така трябва да бъде. Никой не би смогнал да си стои влюбен постоянно, година след година. Когато е влюбен, човек не може да мисли за нищо друго, забравя приятелите си, работата си, обяда си. Ако бяхме влюбени през цялото време, щяхме да умрем от глад. Любовта е да си влюбен... само понякога. За да можеш да бъдеш с всичкия си през останалото време. Проблемът е, че всичко е относително, щастието се основава на очаквания, а сега имаме и интернет. Целият свят непрестанно ни пита: „А твоят живот перфектен ли е? Какво? Ами сега? Перфектен ли е ТАКА? Ако не, трябва да промениш нещо!“.

Разбира се, истината е, че ако хората действително бяха толкова щастливи, колкото изглеждат по интернет, то в интернет нямаше да има толкова много проклето съдържание, защото никой човек, който има страхотен ден, не прекарва половината от него в това да се снима. Всеки може да подхранва мита за себе си, ако разполага с достатъчно тор. Така че ако тревата изглежда по-зелена от другата страна на оградата, това вероятно се дължи на факта, че в градината на съседа е пълно с лайна. Но това няма значение, защото вече сме се научили да настояваме всеки ден да бъде специален. Всеки ден.

Изведнъж се оказва, че живеем едни до други, а не заедно. Един от нас може да живее удивително дълго с вярата, че бракът ни е добър. Или поне не по-лош от останалите. Поне приемлив. Но в един момент става ясно, че другият е искал повече, че не е достатъчно само да се справяме с деня. Работим и се прибираме вкъщи, работим и се прибираме вкъщи, работим и се прибираме вкъщи, опитваме се да угодим на всички и на двете места. А после разбираме, че през това време партньорът ни и шефът ни са си угаждали взаимно.

„Да се обичаме, докато смъртта ни раздели“, не казахме ли така? Не си ли го обещахме? Или съм запомнил грешно?

„Или поне докато на един от нас му омръзне.“ Може би сме си казали това?

Сега маймунката, жабката, единият родител и шефът живеят в апартамента, докато родителят обирджия не живее никъде. Апартаментът беше на името на другия родител, а родителят обирджия не искаше да прави сцени. Да създава хаос. Но не е твърде лесно да се намери жилище в тази част на града или където и да е, когато нямаш работа или спестявания. Когато имаш брак и деца и живот, не се редиш на опашката за апартаменти, защото не си представяш, че можеш да загубиш всичко за един следобед. Най-ужасното на разводите не е, че карат хората да се чувстват, сякаш времето, което са вложили в брака, е пропиляно, ами това, че ги лишава от всичките им планове за бъдещето.

Разбира се, от банката казаха, че за закупуване на жилище и дума не може да става, тъй като кой би дал заем на човек, който няма пари? Заеми се дават само на хора, които всъщност не се нуждаят от заем. Но тогава къде да живееш?

„Под наем“, казаха от банката. Но за да наемеш апартамент в града, при положение че нямаш работа, трябва да оставиш депозит в размер на няколко наема. А когато се изнесеш, ти изплащат депозита обратно, така че не е много ясно каква е ползата от цялата работа.

После пристигна писмо от адвокат. В него пишеше, че другият родител на маймунката и жабката е решил да подаде молба за самостоятелно попечителство над децата, защото „настоящата ситуация, в която един от попечителите им няма жилище и приходи, не е устойчива, все пак трябва да мислим за децата“. Сякаш родителите без жилище и приходи мислят за нещо друго, освен за децата си.

Другият родител прати на родителя обирджия писмо, в което пишеше: „Трябва да си вземеш нещата“. Това, разбира се, означава да вземеш нещата, които другият родител и бившият ти шеф – след като са си присвоили всичко хубаво – са решили, че са за боклука и не им трябват. Нещата са в мазето, така че как да постъпиш? Може би да отидеш там късно вечерта, за да не засечеш някой съсед и да се срамуваш? Същевременно с това осъзнаваш, че нямаш къде да ги занесеш. Нямаш дори къде да спиш, а навън започва да става студено, затова оставаш в мазето.

В друго мазе, което някой съсед е забравил да заключи, намираш кашон, пълен с одеяла. Вземаш ги назаем, за да не измръзнеш. Под одеялата по някаква причина има пистолет играчка и ти заспиваш с пистолета в ръка, защото си мислиш, че ако през нощта се появи някой откачен крадец, ще можеш да го изплашиш с него. После плачеш, защото осъзнаваш, че самият ти си откаченият крадец.

На следващата сутрин връщаш одеялата, но задържаш пистолета играчка, защото не знаеш къде ще спиш довечера, и може и да ти потрябва. Това продължава една седмица.

Може би не знаеш какво точно е чувството, но сигурно и на теб ти се е случвало да се погледнеш в огледалото и да си помислиш: „Не така трябваше да се развие животът“. Това може да изплаши човек до смърт. Така че една сутрин може би правиш нещо отчаяно. Е, не ти, разбира се, ти сигурно би постъпил по съвсем различен начин. Като да се запознаеш със закона и правата си, да наемеш адвокат и да отидеш в съда. А може би не. Може би не би искал да правиш сцени пред дъщерите си и да бъдеш родител, който създава хаос. Може би щеше да си помислиш: „Само да ми се удаде шанс, ще намеря начин да разреша ситуацията, без да ги натъжавам“.

И когато съвсем близо до дома на маймунката и жабката, току до моста, се появява малък апартамент, който можеш да наемеш на черно от трета или четвърта ръка за шест хиляди и петстотин на месец, си казваш: „Ако разполагам с един месец, може би ще си намеря работа, тогава няма да могат да ми отнемат децата, само да имам къде да живея“. И изпразваш банковата си сметка, продаваш всичко, което притежаваш, събираш за един наем и трийсет нощи поред лежиш буден и се чудиш как да събереш за още един. Но не успяваш.

В такъв случай трябва да се обърнеш към властите, да. Но може би стоиш пред вратата и си мислиш за майка си и какъв беше въздухът вътре, когато седеше на дървена пейка с номерче в ръка, спомняш си какви лъжи може да изрече едно дете заради родителите си. И не успяваш да събереш сили да прекрачиш прага. Най-идиотската заблуда на хората, които имат всичко, относно хората, които нямат нищо, е, че нямащите не молят за помощ от гордост. Това рядко е така.

Зависимите могат да лъжат, но не толкова добре, колкото децата си. Дъщерите и синовете са тези, които се научават да измислят оправдания, никога твърде гръмки или неправдоподобни, ами достатъчно битови, така че никой да не провери дали са верни. Детето на зависим няма да каже, че кучето му е изяло домашното, а просто че си е забравило раницата вкъщи. Мама не е пропуснала родителската среща, защото са я отвлекли нинджи, а защото е трябвало да работи извънредно. Детето не помни каква точно е длъжността ѝ. Тя е по заместване. Прави каквото може, за да ги осигурява, когато татко го няма. Детето се научава как да разказва това по такъв начин, че да не му задават последващи въпроси. Научава се, че лелките от социалните власти могат да му отнемат мама, ако разберат, че е запалила предишния им апартамент, като е заспала с цигара в ръката, или че е откраднала коледна шунка от магазина за хранителни стоки. Затова лъже, когато идва охраната. Взима шунката и признава: „Аз я откраднах“. Никой не вика полиция заради дете, не и по Коледа. Така че то се прибира у дома гладно, но не и само.

Ако ти беше такова дете, а после такъв възрастен и на свой ред се сдобиеше с деца, никога не би искал да ги подложиш на нещо такова. Обещаваш си, че в никакъв случай няма да им се налага да стават толкова добри лъжци. Затова не отиваш при властите, защото се страхуваш, че ще ти отнемат момичетата. Приемаш развода и не се бориш нито за работата си, нито за апартамента, защото не искаш момичетата да имат родители, които са във война. Опитваш да се справиш с всичко сам и накрая изваждаш късмет: противно на всички очаквания си намираш работа. Със заплатата не може да се живее, но може да се оцелее, поне за кратко. Това е всичко, от което се нуждаеш – възможност. Но ти казват, че „задържат“ първата ти заплата, което означава, че ще я получиш чак когато си работил там два месеца, сякаш не знаят, че именно първият месец е месецът, когато човек най-много се нуждае от пари.

Отиваш в банката и ги умоляваш за заем, за да можеш да работиш, без да ти плащат, но от банката казват, че няма как да стане, защото не си на постоянен договор. Могат да те изритат, когато си поискат. Тогава банката как ще си получи парите? Та ти нямаш такива! Опитваш се да обясниш, че ако имаше пари, нямаше да ти се налага да теглиш заем, но от банката изобщо не схващат тази логика.

Така че какво правиш? Бориш се. Надяваш се да е достатъчно. После получаваш ново заплашително писмо от онзи адвокат. Не знаеш какво да правиш, към кого да се обърнеш, не искаш да правиш сцени. Сутрин тичаш, за да хванеш автобуса, и си мислиш, че дъщерите ти не забелязват как се чувстваш, но те го правят. Виждаш в очите им, че искат да продават коледни вестници и да ти дадат всички пари. След като ги завеждаш до училище, свиваш в една уличка, сядаш на тротоара и плачеш, защото не спираш да си мислиш: „Не трябваше да ме обичат толкова“.

Цял живот си си обещавал, че ще се справиш с всичко. Че няма да създаваш хаос. Няма да ти се налага да молиш за помощ. Но идват празници и изстрадваш Бъдни вечер в самотно отчаяние, защото момичетата ще са с теб на Нова година. На трийсети декември слагаш поредното писмо от адвоката, който иска да ти ги отнеме, в джоба на якето си заедно с писмото от хазаина, в което пише, че ако не си платиш наема днес, ще те изхвърлят. Точно в този момент не е нужно много, за да се пречупиш. Една-единствена много лоша идея стига. Поглеждаш пистолета играчка, който прилича на истински. Правиш дупки в черна шапка и я слагаш на лицето си, отиваш в банката, която не е пожелала да ти даде пари, защото нямаш пари, и си мислиш как просто ще поискаш шест хиляди и петстотин за наема и веднага щом получиш заплата, ще ги върнеш. „Как точно?“, вероятно би попитал някой по-организиран човек, но... ами... може би не си помислил за това? Може би си си представял, че ще се върнеш в банката, със същата маска и същия пистолет, и ще ги принудиш да вземат парите? Защото имаш нужда само от един месец. Имаш нужда от една-единствена възможност, за да подредиш всичко.

Но после се оказва, че проклетият пистолет играчка, който прилича на истински, всъщност прилича на истински, защото е истински. И във входа се носи рисунка на лос, жаба и маймуна, а килимът в апартамента на последния етаж е покрит с кръв.

Не така трябваше да се развие животът.