Тревожни хора

69.

На стълбите пред задния вход на полицейското управление Естел прегръща всички поред. (Без Зара, разбира се, която блокира опита ѝ с чантата си и отскача встрани.)

– Трябва да кажа, че ако става дума за заложници, светът никога не е виждал по-приятна компания от вас – усмихва се Естел на всички, дори на Зара.

– Искаш ли да дойдеш с нас на чаша кафе? – пита Юлия.

– Не, не, трябва да се прибирам – усмихва се Естел, после внезапно придобива сериозен вид и се обръща към брокерката. – Извинявай, наистина съжалявам, че се отказах и не те оставих да продадеш апартамента. Но това е... домът ми.

Брокерката свива рамене.

– Всъщност мисля, че е хубаво. Хората си мислят, че ние, брокерите, просто искаме да продаваме, продаваме, продаваме, но има нещо... не знам как да го изразя...

Ленарт допълва думите, които ѝ липсват:

– Има нещо романтично в мисълта, че не всички апартаменти са за продан.

Брокерката кимва. Естел диша дълбоко и щастливо. Юлия и Ру ще са ѝ съседи, в апартамента от другата страна на стълбището, и с Юлия ще си разменят книги в асансьора. Първата, която Естел ще ѝ даде, е на любимата ѝ поетеса. Прегънала е ъгълчето на една страница и е подчертала няколко стиха, най-красивите, които е чела.

Юлия пък ще даде на Естел съвсем различен тип литература. Пътеводител за Стокхолм.

На Ру ще ѝ липсва баща ѝ. Ще го посещава всяка седмица, той още е на земята, но вече принадлежи на небесата. Майката на Ру ще се справи със загубата само защото друг мъж ще ѝ покаже, че животът продължава напред. Юлия ще роди този мъж, стискайки ръката на Ру толкова силно, че сестрите ще трябва да дадат болкоуспокояващи и на двете жени: на едната преди раждането, а на другата след.

Ру ще заспи до него върху белия чаршаф съвсем спокойно, без да се страхува. Защото е прекосявала планини заради него и би направила какво ли още не. Дори би обрала банка, ако се наложи. С Юлия ще бъдат добри родители. Или поне сносни.

Юлия ще продължи да крие сладки, а Ру ще задържи птиците си. Маймунката и жабката също ще заобичат птиците, ще идват всеки ден и няма да оставят клетката отворена дори когато Юлия им предлага сериозни подкупи. Юлия и Ру ще се карат и ще се сдобряват. Важното е просто човек да е по-добър във второто, отколкото в първото. Така че ще викат силно, но ще се смеят още по-силно и така ще се сдобряват, че стените ще се тресат, а Естел ще се смущава в гардероба си. Любовта им ще продължи да бъде цветарска афера.

Зара слиза бързо по стълбите, изплашена, че още някой може да се опита да я прегърне. Ленарт тръгва след нея.

– Искаш ли да си поделим таксито? – пита той, все едно това не би било абсолютна анархия.

Зара не изглежда като човек, който някога е делил такси или каквото и да е друго. Но след дълго колебание промърморва:

– Добре, но ще седиш отпред. И не се возя при шофьори, които си окачат джунджурии на огледалата. Те са грешка на еволюцията.

Анна-Лена седи на стълбите. Рогер сяда с мъка до нея точно толкова близо, че почти да се докоснат. Анна-Лена изпъва пръсти току до неговите. Иска да каже извинявай. Той също. Накрая, когато си се катерил по дървото достатъчно дълго, думата се оказва по-сложна, отколкото си мислиш.

Анна-Лена поглежда към небето. Смрачило се е, декември е безмилостен. Но тя знае, че „Икеа“ още работи. Светлина някъде там в мрака.

– Можем да отидем да видим дървения плот, за който говореше – прошепва тя.

Сърцето ѝ се къса, когато Рогер поклаща глава. Той дълго мълчи. Решава нещо, после размисля, пак и пак.

– Мислех си, че можем отидем някъде другаде – промърморва накрая.

– Какво имаш предвид?

– Кино. Може би. Ако искаш.

Добре че Анна-Лена е седнала, иначе щеше да ѝ се наложи да седне.

Гледат някаква измишльотина. Защото понякога хората имат нужда и от приказки. Държат се за ръка в тъмния салон. Анна-Лена има чувството, че е у дома, а Рогер, че е достатъчен.

Естел се връща в апартамента си. По пътя се обажда на дъщеря си и ѝ казва да не се тревожи нито за заложническата драма, нито че майка ѝ живее сама в онзи голям апартамент. Защото вече не е сама. Ще трябва да откаже цигарите, тъй като младата жена, която наема стая при нея, няма да я оставя да пуши дори в гардероба.

Ако трябва да сме точни, жената всъщност наема целия апартамент от дъщерята на Естел, а Естел на свой ред наема стая от жената на същата цена: шест хиляди и петстотин. На хладилника в кухнята има смачкана рисунка на маймуна, жаба и лос. Естел я открадна от стаята за разпити, когато Джим отиде за кафе. През седмица маймунката и жабката закусват с майка си в кухнята на Естел. В продължение на няколко години ще гледат заедно новогодишната заря през прозореца. Накрая ще дойде последната нощ на Естел без Кнут и последната нощ на всички останали с Естел.

На погребението Ру предлага да напишат на надгробната плоча „Тук почива Естел. Бабката наистина можеше да пие вино!“. Тогава Юлия изритва Ру по пищяла, но не силно. Синът им ги държи за ръце, когато си тръгват. Юлия пази книгите на старата жена цял живот. Бутилките вино също. Когато стават тийнейджърки, маймунката и жабката пушат тайно в гардероба.

Някъде на небето Естел слуша музика с един мъж и говори за литература с друг. Може да си го позволи.

А, и между другото: в едно мазе, където млада майка, която стана банков обирджия, веднъж спа сама и изплашена, има кашон, пълен с одеяла. На съвсем друго място една банка няма да бъде ограбена след Нова година, защото човекът, скрил пистолета си под одеялата, претърсва цялото мазе и ругае, понеже пистолета го няма. Що за безчестен задник краде нечий пистолет?

Идиоти.