Тревожни хора

45.

Джак успява да се промуши само наполовина в пространството над гардероба. После се налага Джим да застане на стълбата и да го дръпне с всичка сила за краката, за да го измъкне, все едно синът му е плъх, който е влязъл в бутилка с безалкохолно, изпил е съдържанието и е станал толкова дебел, че не може да излезе. Когато Джак най-накрая се отклещва, двамата падат презглава на пода. Джим се приземява с трясък, Джак с тупване. Лежат един връз друг, омотани в дамска конфекция от миналия век, до тях се търкаля заешка глава, а кълба прах се спасяват поединично. Джак подема нова вербална демонстрация на познанията си по анатомия на селскостопанската фауна, след което се надига и обобщава:

– Горе има стара, тясна вентилационна шахта, но другият край е запечатан. Явно оттам може да мине цигарен дим, но не и човек. Никакъв шанс.

Джим го поглежда нещастно най-вече защото самият Джак гледа нещастно. Бащата остава в гардероба, след като синът изхвърча навън. Дава му време да обиколи всекидневната и да попсува. Когато все пак излиза, заварва Джак да стои замислен пред камината.

– Смяташ ли, че може да е избягал през комина? – пита Джим.

– Той да не е Дядо Коледа? – отговаря Джак с излишна злоба и веднага се разкайва.

В камината има пепел, още топла. Някой е палил огън съвсем скоро. Джак внимателно я разбутва с фенера си и намира остатъци от обирджийска маска. Вдига я към светлината. Поглежда към кръвта по пода и мебелите наоколо, мъчи се да сглоби пъзела от улики.

През това време Джим снове из апартамента наглед безцелно, озовава се в кухнята и отваря хладилника (което може би разкрива, че все пак е имал някаква цел). Вътре има зелева салата[4] в порцеланова купа, старателно увита в найлоново фолио. Кой прави така насред заложническа драма? А още по-важният въпрос, чувства Джим, е кой прави така със зелева салата? Що за ненормалник с ампутирани вкусови рецептори би си помислил „това ще е вкусно и утре“? Джим затваря хладилника и се връща във всекидневната. Джак още стои пред камината с маската в ръка и унило отпуснати рамене.

– Не разбирам как се е измъкнал от апартамента, баща ми, обмислих всички възможни и невъзможни варианти, но все още не го проумявам...

Джак изведнъж придобива толкова тъжен вид, че баща му веднага се опитва да го ободри, задавайки въпроси.

– Ами кръвта? Как е възможно обирджията да загуби толкова много кръв и въпреки това да... – започва Джим, но неочаквано го прекъсва глас от антрето.

– О, кръвта не е на обирджията – възкликва дежурният полицай небрежно и започва да чопли нещо между зъбите си.

– За какво говориш? – пита Джак.

– Туштълтрълшкръф – казва полицаят, напъхал цялата ръка в устата си, сякаш кръвта изобщо не е толкова важна, колкото хранителния сувенир, евентуално залепнал за небцето му.

Пръстите му се подават обратно, стиснали парченце кашу. Устата се хили весело.

– Моля? – казва Джим с рязко намаляло търпение. Веселият полицай посочва засъхналата по пода кръв.

– Казах: това е театрална кръв. Вижте как е засъхнала, истинската кръв не изглежда така – казва той и вдига парченцето кашу пред себе си, сякаш не може да реши дали да го хвърли, или сложи в рамка като спомена за върховото лично постижение.

– Откъде знаеш? – пожелава да знае Джим.

– В свободното си време си падам малко фокусник. Или, ако трябва да съм честен: в свободното си време си падам малко полицай!

Очакванията му Джим и Джак да се засмеят на шегата, се оказват твърде оптимистични, затова той прочиства гърло малко неловко и добавя:

– Правя представления в старчески домове и така нататък. Понякога се преструвам, че съм се наранил, и използвам театрална кръв. Много съм добър всъщност. Ако ви се намира тесте карти, мога да...

Джак, който никога през живота си не е изглеждал, сякаш „му се намира“ тесте карти, посочва кръвта.

– И си сигурен, че това не е истинска кръв? Полицаят кимва абсолютно убедено.

Джак и Джим се споглеждат замислено. После светват фенерите си, въпреки че лампите вече са включени, и отново започват да обхождат апартамента сантиметър по сантиметър. Обикалят ли, обикалят. Взират се във всичко, но не виждат нищо. Всички чаши са старателно поставени върху подложки. На пода е отбелязано къде е намерен пистолетът на обирджията. Малко встрани има масичка с лампа.

– Татко? Когато влязохме, къде беше телефонът, който пратихме на извършителя? – пита Джак внезапно.

– На масичката – казва Джим.

– Това обяснява нещата – въздъхва Джак.

– Какво обяснява?

– През цялото време сме се заблуждавали.