Тревожни хора

16.

Този ден времето го нямаше никакво. През някои зимни седмици в централните части на Скандинавия дори небето не се старае да ни впечатли. Посреща ни с цвета на вестникарска хартия в дъждовна локва, а зората оставя след себе си мъгла като от подпалени призраци. Ето защо денят не беше добър за оглед на апартамент, тъй като в такова време на човек не му се живее никъде. Освен това беше един ден преди Нова година, а що за откачалки ходят на оглед точно тогава? Беше лош ден и за обир, което обаче – в защита на времето трябва да го кажем – не се дължеше на него, а на обирджията.

Но ако се придържаме към дефиницията, това дори не беше банков обир. Което не означава, че въпросният обирджия не възнамеряваше да стане банков обирджия. Намеренията му бяха именно такива, но просто не успя да локализира банка, която работи с пари в брой. А това си е доста ключова част от концепцията за банков обир.

Вината обаче не бе непременно негова. Виновно беше обществото. Не че то бе отговорно за социалните несправедливости, тласнали обирджията по пътя на престъпността (а може и да е отговорно, но в случая не това е важното), просто през последните години обществото се превърна в среда, където нищо не се казва както трябва. Имаше време, когато сиренето беше сирене, а банките банки. Сега обаче явно има „безкасови“ банки, тоест банки без пари, така че е крайно време да се внесе малко ред. Нищо чудно, че хората са объркани, а обществото отива по дяволите, след като навсякъде е пълно с безкофеиново кафе, безглутенов хляб и безалкохолна бира, а ако някой нарече сиренето сирене, със сигурност някой друг проклетник ще се провикне: „Ненене, това е камембер, не виждаш ли!“.

Обирджията, който не успя да стане банков обирджия, влезе в банката, която не беше точно банка, и с помощта на пистолет обяви много отчетливо намеренията си. Но зад гишето седеше двайсетгодишната Лондон, заровена в онзи вид социални мрежи, които до такава степен подкопават социалната компетентност на потребителите, че когато видя обирджията, тя инстинктивно възкликна:

– Ти да не си някаква шега?

(Именно фактът, че не формулира въпроса си като „Това да не е някаква шега?“, ами директно попита „ТИ да не си някаква шега?“, говори много за липсата на уважение от страна на младото поколение към по-възрастните обирджии.) Обирджията ѝ хвърли поглед тип „разочарован татко“, размаха пистолета и ѝ подаде бележка, на която пишеше: „Това е обир! Дай ми 6500!“.

Лондон свъси цялото си лице и се сопна:

– Шест хиляди и петстотин? Да не би да липсват две нули? Освен това сме безкасова банка, как смяташ да ни обереш? Ти акъл имаш ли?

Обирджията се прокашля малко объркано и смотолеви нещо неразбираемо. Лондон разпери ръце и попита:

– Това истински пистолет ли е? В смисъл истински истински? Гледах сериал, където един пич не можаха да го осъдят за въоръжен грабеж, защото пистолетът му не бил истински!

Към този момент обирджията вече имаше усещането, че е в твърде напреднала възраст, тъй като момичето в другия край на разговора създаваше впечатлението, че е на четиринайсет. Това, разбира се, не беше така, но обирджията беше на трийсет и девет, а тогава разликата между четиринайсет и двайсет изведнъж започва да изглежда незначителна. И тъкмо това кара човек да се чувства стар.

– ЕХО? Можеш ли да ГОВОРИШ? – викна Лондон нетърпеливо.

Разбира се, впоследствие може би изглежда донякъде необмислено да крещиш на маскиран обирджия с пистолет, но ако човек познава Лондон, ще разбере, че тя не го направи, защото е тъпа. Направи го просто защото е задник. Това беше причината да няма истински приятели дори в социалните мрежи. Вместо това отделяше голяма част от времето си да се измъчва, задето и този ден животът на известните хора, които не харесва, не е бил съсипан. Точно преди да се появи обирджията, Лондон бе заета трескаво да рефрешва браузъра си, за да разбере дали двама известни актьори ще се разделят, или не. Искрено се надяваше да го направят, защото понякога е по-лесно да живееш със собствените си тревоги, ако знаеш поне, че и никой друг не е щастлив.

Но обирджията не отговори. Честно казано, чувстваше се доста глупаво и започваше да съжалява за цялата работа. Да обере банка, очевидно си беше смайващо лоша идея още от самото начало. Обирджията трябваше да обясни това на Лондон, да помоли за извинение и да си тръгне. Тогава може би всичко, което стана впоследствие, нямаше изобщо да се случи. Обирджията обаче така и не получи този шанс, защото Лондон просто заяви:

– Ще се обадя на ченгетата!

Обирджията се паникьоса и побягна навън.