Тревожни хора

64.

Джак излиза с тежка стъпка от стаята за разпит, изтощен от гняв. Брокерката седи вътре, изплашена до смърт и загледана след младия полицай, който трамбова напредназад в коридора. После се обръща с надежда към стария полицай, който също е останал в стаята и гледа нещастно. Джим като че не знае какво да прави с ръцете си или с която и да е друга част от тялото си, затова просто ѝ подава чашата вода.

Чашата се тресе в ръцете ѝ, въпреки че брокерката я държи с всички десет пръста.

– Трябва да ми повярваш, заклевам се, че не съм обирджия... – уверява го тя.

Джим хвърля поглед към коридора, където синът му снове и удря стените с юмруци. После кимва към брокерката, поколебава се, отново кимва, въздържа се, но накрая слага бързичко ръка на рамото ѝ и признава:

– Знам.

Тя изглежда изненадана. Той изглежда засрамен. Старият полицай, който никога не се е чувствал по-стар, вдига ръка от рамото ѝ и завърта брачната си халка. Стар навик, малка утеха. Винаги си е мислил, че най-трудното покрай смъртта е граматиката. Все още често се обърква, а Джак почти никога не го поправя, на синовете сърце не им дава да го правят. Понякога, веднъж-два пъти в годината,

Джак споменава халката и казва: „Татко, не е ли време да я свалиш?“. Баща му всеки път кимва така, сякаш просто е забравил, подръпва я, все едно халката е много по-стегната, отколкото е всъщност, и казва: „Ще, ще“. Но никога не го прави.

Най-трудното покрай смъртта е граматиката. Времената. Тя няма да им бъде ядосана, че са купили нов диван, без да я питат. Няма да бъде. Няма да се прибере у дома. Тя беше.

Наистина им беше ядосана, когато Джим и Джак купиха нов диван, без да я питат, леле, колко беше ядосана. Пътуваше из цял свят, навсякъде, където настъпеше хаос, но когато се прибереше, всичко трябваше да си е както обикновено, иначе се сърдеше. Това, разбира се, бе просто един от многото ѝ шантави навици и особености: ядеше печен лук вместо корнфлейкс за закуска, заливаше пуканките си със сос беарнез, а ако някой случайно се прозееше около нея, тя скачаше и бързо пъхаше пръст в устата му само за да види дали ще може да го извади навреме. Понякога пълнеше обувките на Джим с корнфлейкс, друг път слагаше варени яйца и аншоа в джобовете на Джак. Израженията им, когато откриеха какво е направила, като че ли я забавляваха все повече с всеки следващ път. Тези неща им липсват. Липсва им, когато правеше така или онака. Тя беше, тя е. Тя беше жената на Джим. Майката на Джак е мъртва.

Граматиката. Тя е най-трудното според Джим. Затова така му се иска синът му да се справи с този случай, да разреши всичко, да спаси всички. Но просто няма как.

Отива в коридора. Поглежда Джак. Двамата са сами, никой няма да чуе разговора им. Синът се извръща отчаяно.

– ТРЯБВА да е била брокерката, татко, ТРЯБВА да е била... – започва той, но думите зазвучават все по-слабо, с колкото по-голяма част от изречението успява да се пребори.

Джим поклаща глава мъчително бавно.

– Не. Не е тя. Обирджията е обирджийка и не е била в апартамента, когато влязохме, за това си прав, момче. Но не е излязла заедно със заложниците.

Погледът на Джак шари диво из коридора. Той стисва юмруци, търси какво да удари.

– Откъде знаеш, татко? Как, по дяволите, разбра ТОВА? – крещи той, все едно крещи на морето.

Джим мига така, сякаш се мъчи да удържи прилива.

– Защото не ти казах истината, момче. След това го прави.