Тревожни хора

73.

Новата година идва, което, разбира се, никога не е толкова значимо събитие, колкото се надява човек, освен ако не е продавач на календари. Просто един ден става друг, сега става тогава. Зимата се разпростира над града като роднина с твърде високо самочувствие. Къщата срещу банката променя цвета си в такт с температурата. Разбира се, не изглежда специално, просто сива сграда под временна бяла покривка, на място, където хората като че ли не избират да живеят, а просто понасят да пребивават. След няколко години някой местен сигурно ще посочи входа на свой приятел от големия град и ще каже: „Ей там веднъж имаше заложническа драма“. Посетителят ще замижи и ще изсумти:

„Там? Да бе, сигурно!“. Все пак такива неща не се случват в градове като този, това на всички им е ясно.

Минали са няколко дни от Нова година и една жена излиза от входа. Смее се, дъщерите ѝ са с нея и тъкмо са казали нещо, което е накарало и трите да се захилят така, че между снежинките да полетят сополи. Отиват до кофите за боклук и изхвърлят кутиите от пица. Изведнъж жената внезапно вдига поглед и спира на място. Едното момиче се катери по нея, другото подскача нагоре-надолу. Започва да става късно, небето е по януарски тъмно, а снеговалежът намалява видимостта, но жената забелязва полицейската кола от другата страна на улицата. Вътре седят един стар и един млад полицай. Жената се взира в тях, дъщерите още не са видели страха ѝ. Единствената мисъл, която минава през ума ѝ, е „не пред момичетата“. Всичко се случва за няколко мига, но през това време тя успява да изживее два живота. Техните.

После полицейският автомобил тръгва бавно към нея. Подминава я.

Продължава нататък, дава мигач, завива надясно, изчезва.

– Разбирам те, ако искаш да я арестуваш – каза Джим тихо от пасажерското място, изплашен, че синът му може да е размислил.

– Не, просто исках да я видя, за да го направим и двамата – казва синът зад волана.

– Кое?

– Да я пуснем.

Не говорят повече за нея. Нито за жената пред входа, нито за жената, която им липсва. Джим спаси обирджия и излъга сина си, а Джак може би никога няма да му прости напълно, но въпреки това могат да продължат напред заедно.

Известно време карат мълчаливо през града си, преди бащата да каже, без да поглежда сина си:

– Знам, че са ти предложили работа в Стокхолм. Джак се обръща изненадано.

– Откъде, по дяволите?

– Не съм глупав, не. Поне невинаги. Понякога просто изглеждам глупав.

Джак се усмихва засрамено.

– Знам, баща ми.

– Трябва да приемеш. Работата.

Джак примигва, завива, не бърза да отговори.

– Да приема работа в Стокхолм? Знаеш ли колко е скъп животът там?

Бащата почуква тъжно с брачната си халка по пластмасовия панел над жабката.

– Не стой тук заради мен, момче.

– Не го правя – лъже Джак.

Защото знае, че ако майка му беше там, щеше да каже, че знаеш ли какво, момчето ми? Има и по-лоши причини да стоиш някъде.

– Смяната ни свърши – отбелязва Джим.

– Искаш ли кафе? – пита Джак.

– Сега? Много е късно – ахва бащата.

– Ще спрем за кафе – настоява Джак.

– Защо?

– Мислех да вземем колата ми от управлението и да направим едно кръгче.

– Докъде?

Джак отговаря така, сякаш е съвсем естествено:

– До сестра ми.

Погледът на Джим се отделя от сина му и се плъзва по пътя.

– А? Сега?

– Да.

– Защо... точно сега?

– Тя скоро има рожден ден. Ти скоро имаш рожден ден. До Коледа остават само единайсет месеца. Какво значение има, по дяволите? Просто си мислех, че може би ще иска да се прибере с нас.

Джим се взира, мижейки, през прозореца и следва пътната маркировка, за да може да овладее гласа си.

– Ще ни отнеме поне едно денонощие. Джак върти очи.

– За бога, баща ми. Нали ти казах, че ще спрем за кафе! И го правят. Карат цяла нощ и после почти цял ден. Чукат на вратата ѝ. Тя може би се прибира с тях, може би не.

Може би е готова да тръгне по по-добър път, може би вече знае разликата между това да летиш, и това да падаш, може би не. Тези неща са също толкова неконтролируеми като любовта. Може би е вярно онова, че до определена възраст децата те обичат безусловно и безразсъдно по една-единствена причина: ти си техен. Родителите, братята и сестрите ти могат да те обичат до края на живота ти по абсолютно същата причина.

Истината? Няма истина. Всичко, което сме узнали за границите на Вселената, е, че тя няма такива. Единственото, което знаем за Бог, е, че не знаем нищо. Така че единственото, което една майка свещеник искаше от семейството си, беше нещо просто: да даваме най-доброто от себе си. Да засадим ябълково дърво днес дори ако знаем, че утре светът ще свърши.

Да спасяваме тези, които можем.