Тревожни хора

41.

На вратата на гардероба се почука. Чук, чук, чук.

– Влез! – викна Анна-Лена с надежда, но тя се разпадна, щом видя, че не е Рогер.

– Може ли да вляза? – попита Юлия кротко.

– Защо? – попита Анна-Лена, извърнала лице, тъй като считаше, че плачът е дейност, по-интимна дори от ходенето до тоалетна.

Юлия сви рамене.

– Писна ми от всички останали. На теб също, изглежда. Така че може би имаме нещо общо.

Анна-Лена трябваше да признае пред себе си, че отдавна не бе имала нищо общо с когото и да е освен Рогер, а пък и звучеше приятно. Затова кимна бавно от стола си насред редицата древни мъжки костюми, които висяха от закачалките.

– Извинявай, че плача. Знам, че аз съм виновна – прошепна тя.

Юлия се огледа за място за сядане и реши да придърпа една стълба, която стоеше в дъното на гардероба. Настани се на най-долното стъпало и каза:

– Когато забременях, първото, което ми каза майка ми, беше: „Сега ще трябва да се научиш да плачеш в гардероба, Юлан, защото децата се плашат, ако плачеш пред тях“.

Анна-Лена избърса сълзите си и подаде глава измежду костюмите:

– Това е първото, което ти е казала?

– Бях трудно дете и майка ми разви по-особено чувство за хумор – усмихна се Юлия.

Анна-Лена също се усмихна леко и кимна приятелски към корема на Юлия.

– Добре ли си? Имам предвид ти и... бебето?

– Да, да, благодаря. Пикая по трийсет и пет пъти на ден, мразя чорапи и започвам да си мисля, че терористите, които съобщават за бомби в градския транспорт, всъщност са просто бременни жени, които наистина усещат как МИРИШАТ хората в автобуса. А хората миришат на застояла пръдня. Онзи ден мъжът до мен ядеше салам, представяш ли си? Салам! Но да, благодаря, с бебето се чувстваме много добре.

– Имах предвид, че е ужасно да те вземат за заложник, когато си бременна – каза Анна-Лена меко.

– О. Всички сме в кюпа. Просто аз съм по-тежка.

– Страх ли те е?

Юлия поклати спокойно глава.

– Всъщност не. Дори не мисля, че пистолетът е истински, ако трябва да съм честна.

– Аз също – кимна Анна-Лена, въпреки че си нямаше представа.

– Полицаите сигурно ще се появят всеки момент, просто трябва да сме спокойни – обеща Юлия.

– Надявам се – кимна Анна-Лена.

– Човекът с пистолета всъщност май се страхува повече от нас.

– Да, имаш право.

– А ти как си?

– Аз... не съм сигурна. Много нараних Рогер.

– Нещо ми подсказва, че през годините си изтърпяла достатъчно тъпотии от негова страна, за да сте квит.

– Не познаваш Рогер. Той е по-чувствителен, отколкото си мислят хората. Просто е принципен.

– Чувствителни и принципни, чувала съм за такива – кимна Юлия и си помисли, че това е добро описание на всички мъже в историята, започнали война.

– Веднъж един младеж с черна брада помоли да паркира на мястото на Рогер в един паркинг и Рогер се забави двайсет минути, докато премести колата. Заради принципа!

– Очарователно – каза Юлия.

– Не го познаваш – настоя Анна-Лена с подгизнало лице.

– С цялото ми уважение, Анна-Лена: ако Рогер беше толкова чувствителен, колкото казваш, в момента той щеше да плаче в гардероба.

– Той е чувствителен... вътрешно. Просто не разбирам как... когато видя Ленарт, той веднага реши, че имаме... афера. Как може да си мисли нещо такова за мен?

Юлия опита да седне по-удобно на стълбата, доколкото беше възможно, и видя отражението си в металната повърхност. Не беше ласкателно.

– Ако Рогер си е помислил, че не си му вярна, значи той има проблеми, не ти.

Анна-Лена затвори очи и притисна здраво ръце до бедрата си, за да накара пръстите си да спрат да треперят.

– Не познаваш Рогер.

– Познавам достатъчно хора като него.

Брадичката на Анна-Лена се отмести наляво-надясно.

– Рогер изчака двайсет минути, преди да премести колата, заради принципа. Защото сутринта гледахме новините по телевизията и един мъж, политик, каза, че трябва да спрем да помагаме на имигрантите. Че те идват тук и си мислят, че ще получат всичко даром, а обществото не работи така. Ругаеше доста и каза, че онези всичките били едни и същи. А Рогер гласува за партията, в която членуваше мъжът. Той има много категорични възгледи относно икономиката и данъка върху бензина и такива работи. И не обича, когато стокхолмчаните идват и решават как хората извън Стокхолм трябва да живеят живота си. И може да се разчувства. Така че понякога се изразява малко грубиянски, да, но си има принципи. Никой не може да каже, че Рогер няма принципи. И тъкмо в деня, когато чухме изказването на онзи политик, отидохме в един търговски център. Беше малко преди Коледа и когато си тръгвахме, паркингът беше претъпкан. Имаше огромни опашки. И онзи млад мъж с черната брада видя, че вървим към колата си, свали прозореца и ни попита дали си тръгваме и ако да, дали може да паркира на мястото на Рогер.

Юлия вече беше готова да се изправи и да превърне гардероба от walk-in closet в walk-out closet.

– Знаеш ли какво, Анна-Лена? Не мисля, че искам да чуя края на тази история...

Анна-Лена кимна с разбиране, това далеч не беше първият път, когато някой казваше така за историите ѝ. Но вече дотолкова беше свикнала да мисли на глас, че все пак я довърши.

– На опашката имаше толкова много коли, че на онзи мъж му трябваха двайсет минути, за да стигне до мястото, където бяхме паркирали. Рогер отказа да се премести, преди да е дошъл. На задната седалка в колата му имаше две малки деца. Аз не ги видях, но Рогер ги видя. Когато потеглихме, казах на Рогер, че се гордея с него, а той отвърна, че това, по дяволите, не значело, че е променил мнението си за икономиката или данъците, или стокхолмчаните. Но каза също, че в очите на брадатия мъж той и онзи политик вероятно са изглеждали еднакво – на една възраст, с един цвят на косата, един и същи диалект и така нататък. А Рогер не искаше мъжът да си мисли, че само заради това двамата си приличат по всичко.

Тя избърса нос с ръкава на едно от саката по закачалките. Искаше ѝ се това да бе сакото на Рогер.

Трябва да се спомене, че по време на целия анекдот Юлия се опитваше да стане на крака – маневра, която отнемаше известно време, и съответно ѝ бе необходимо също толкова време, докато успее отново да седне. Едва след това отвори уста. В началото се чу само задъхана кашлица, но след това Юлия избухна в смях.

– Това е едновременно най-хубавото и най-смахнатото нещо, което съм чувала от доста време насам, Анна-Лена.

Другата жена помръдна стеснително нос надолу-нагоре.

– С Рогер много се караме за политика, разсъждаваме много различно, но хората могат... мисля, че хората могат да се разбират, без да са съгласни едни с други, разбираш ли? И знам, че Рогер може да изглежда като грубиян, но невинаги е грубиян по начина, по който изглежда.

Юлия призна:

– С Ру също гласуваме за различни партии.

Смяташе да добави, че когато става дума за политика, Ру е умопомрачено хипи, а тези неща обикновено стават ясни чак няколко месеца след началото на връзката, но се въздържа. Защото хората могат да се обичат въпреки това, което са.

Анна-Лена избърса цялото си лице с ръкава на сакото.

– Изобщо не трябваше да действам зад гърба на Рогер! Той беше много добър в работата си, трябваше да стане началник, но така и не получи шанс. И сега така се разстройва, когато не... печели. Искам да се чувства като победител. Затова се обадих на онзи „Ленарт без граници“, като си представях, че ще го направя само веднъж, но... става все по-лесно с всеки следващ път. Втълпяваш си, че... е, ти си млада, разбира се, трудно ще разбереш, но... лъжите стават все по-лесни. Казвах си, че го правя заради Рогер, но всъщност го правех заради себе си. Обзавела съм толкова много апартаменти с идеята да изглеждат точно както трябва да изглежда един дом, така че щом прекрачи прага, човек да си каже „ооо, искам да живея тук“. И ми се иска някой ден аз да бъда този човек. Който отново живее някъде. С Рогер отдавна не живеем никъде. Просто... минаваме за кратко.

– Откога сте заедно?

– Откакто бях на деветнайсет.

Юлия дълго обмисляше въпроса си, преди да го зададе.

– Как е възможно?

Анна-Лена отговори, без изобщо да се замисли:

– Обичате се, докато вече не можете да живеете един без друг. И накрая дори да спрете да се обичате за кратко, пак не можете... да живеете един без друг.

Юлия замълча за няколко минути. Майка ѝ живееше сама, но родителите на Ру бяха женени от четиресет години. Колкото и да обичаше Ру, това понякога ужасяваше Юлия. Четиресет години. Как може да обичаш някого толкова дълго? Тя направи кратък жест към стените на гардероба и се усмихна на Анна-Лена:

– Съпругата ми понякога ме влудява. Иска да произвежда вино и да складира сирене у дома.

Лицето на Анна-Лека, раирано от сълзи, се подаде измежду два официални панталона със същия десен и тя отговори така, сякаш разкриваше болезнена тайна:

– И мен Рогер ме влудява понякога. Използва сешоара, за да... ами, нали се сещаш... духа с него под кърпата си. Сешоарите не бива да се използват... така. Всеки път ми иде да му се развикам.

Юлия потръпна.

– Уф! Ру прави абсолютно същото. Отвратително е, направо ми се повръща.

Анна-Лена прехапа устна.

– Признавам, че не се бях замисляла за това. Че вие също може да имате такива проблеми. Винаги съм си представяла, че ще е по-лесно, ако живееш с... друга жена.

Юлия се засмя високо.

– Не се влюбваме в определен пол, Анна-Лена. Влюбваме се в определен идиот.

Анна-Лена също се засмя, много по-силно, отколкото бе свикнала. После двете се спогледаха. Анна-Лена беше два пъти по-възрастна от Юлия, но в този момент имаха всичко общо помежду си. И двете бяха женени за идиоти, които не разбираха разликата между коса и косми. Анна-Лена се усмихна към корема на Юлия.

– Кога ти е терминът?

– Ами СЕГА! Чуваш ли, малък alien? – отвърна Юлия полу на Анна-Лена, полу на малкия си alien.

Анна-Лена като че ли изобщо не знаеше какво е alien, но затвори очи и каза:

– Имаме син и дъщеря. На твоята възраст са, но не искат да имат деца. Рогер го приема тежко. Може би не си личи, ако човек просто го гледа отстрани, ако не го познава, но той би бил прекрасен дядо, ако имаше възможността.

– Но все още има много време, нали? – попита Юлия най-вече защото ако децата бяха на нейните години, то не искаше да се чувства като стара майка.

Анна-Лена поклати тъжно глава.

– Не. Направили са своя избор. В днешно време човек има тази свобода. Дъщеря ми казва, че се тревожи за климата и че Земята е пренаселена. Не знам защо обикновените тревоги не са ѝ достатъчни. Трябват ли ни и нови?

– Затова ли не иска да има деца?

– Да. Така казва. Но може и да не съм разбрала. Сигурно не съм разбрала. Може пък и да е по-добре за околната среда, ако има малко по-малко хора, не знам. Аз просто искам Рогер отново да се почувства важен.

Юлия, изглежда, не разбра логиката.

– И внуците ще го накарат да се чувства важен? Анна-Лена се усмихна леко.

– Някога държала ли си тригодишно дете на връщане от детската градина?

– Не.

– Човек никога не е по-важен, отколкото в такъв момент. Седяха в гардероба, без да има какво повече да кажат, и потръпваха леко на течението, като никоя от тях не се бе зачудила откъде всъщност идва то.