Предатели

10

Когато Декър се събуди на следващата сутрин, примигна объркано и огледа непознатото място, на което се намираше.

Всъщност то вече не бе непознато, а просто ново. Сграда с апартаменти под наем. Стабилна постройка, а не кашон на паркинг. Но вървеше в комплект с наематели. А може би и с ядосан наркодилър, който се спотайваше наоколо. Късно снощи бяха докарали от Куонтико оскъдния му багаж. На Декър му трябваха точно пет минути, за да разопакова и подреди вещите си.

Той стана от леглото. Отиде до прозореца и погледна навън. Още беше тъмно, но слънцето щеше да изгрее скоро. Видя нисък жилав мъж и малко момче да излизат от сградата и да се отправят към кола, чийто счупен заден прозорец беше покрит с найлон. Мъжът бе облечен с джинси, работни обувки и суичър, а на главата си носеше предпазна каска. Хлапето бе преметнало голяма чанта през рамо. Потеглиха сред черен облак дим, бълващ от ауспуха.

Надолу по пътя, който минаваше успоредно на паркинга, вървяха двама души, мъж и жена, които се олюляваха под светлината на уличните лампи. Не приличаха на бездомници, но опитното око на Декър прецени, че съвсем скоро могат да се озоват на улицата. Мъжът удари жената по слепоочието и тя падна, а той продължи напред. Не след дълго жената се изправи с усилие и го последва. Тя извади нещо от джоба си, поднесе ръка към устата си и го глътна, каквото и да бе то.

Декър ги проследи, докато се скриха от погледа му, след което влезе в банята, взе душ и се облече. Още нямаше седем сутринта. Тръгна по коридора, влезе в кухнята и си приготви кафе и купичка овесени ядки. Бе минал покрай стаята на Джеймисън и бе чул тихото ѝ похъркване през открехнатата врата.

Той седна, изпи кафето и изяде закуската си почти без да откъсва поглед от прозореца, зад който се развиделяваше.

Бе изминал дълъг път от предишния си дом… от предишния си живот в Бърлингтън, Охайо, където бе изгубил семейството си, работата си, къщата си.

Бе отмъстил за убийството на дъщеря си, жена си и нейния брат. Но това не бе облекчило болката. Времето не бе изцелило раните му. Уникалният му ум не се влияеше от времето. Всичко, което бе преживял някога, бе толкова свежо в паметта му, както в момента, в който се бе случило.

Това бе огромният недостатък на абсолютната памет. Толкова много неща искаше да забрави. А не можеше.

Но това не бе всичко.

Декър вече не беше същият човек. Знаеше, че прави неща, които дразнят околните. Например напускаше внезапно стаята. Или се затваряше в себе си и не отговаряше на въпросите. Просто не проявяваше толкова състрадание, не споделяше и не разбираше толкова чувствата на другите, колкото те очакваха от него. И колкото сам би искал.

Потри глава. Нещо в мозъка му се беше променило. А това означаваше, че и той се е променил заедно с него.

Декър остави мръсните съдове в миялната, седна отново и се замисли върху случая.

Бъркшър беше жертвата, а Дабни — убиецът.

Бъркшър имаше неясно минало. Възможно ли бе отговорът да се крие там?

Замисли се за изстрелите. Върна лентата кадър по кадър, за да потърси нещо, което да го насочи в правилната посока.

Бяха проследили движенията на Дабни същата сутрин. Бе взел кола на „Юбер“ от дома си в Маклийн до кафене, близо до централата на ФБР. От там бе тръгнал пеша и бе убил Бъркшър пред Хувър Билдинг.

Кадрите се завъртяха в главата му и той откри първото несъответствие.

Декър обичаше несъответствията. Те го отвеждаха на пътя към истината или най-малкото му показваха вярната посока. А в момента той отчаяно се нуждаеше от следа, която да му покаже вярната посока.

Ели Дабни бе казала на Декър, че е приготвила закуска на мъжа си. Яйца с бекон, печени картофи, препечени филийки… Дабни изял всичко. И изпил три чаши кафе.

Защо тогава се бе отбил в онова кафене на път за ФБР?

Може да бе случайност. Или приумица. Може да бе решил да убие малко време преди срещата. Или да изпие набързо още едно кафе, докато преглежда бележките си.

Но защо да го прави, след като е знаел, че няма да стигне до въпросната среща? Едва ли бе очаквал да застреля някого посред бял ден пред очите на куп свидетели, след което да влезе в Хувър Билдинг, сякаш нищо не се е случило. Онова, което бе направил, не беше резултат от моментно хрумване след излизането от кафенето. Дабни предварително бе сложил пистолета в куфарчето си. Криминалистите бяха открили там следи от оръжейна смазка.

Декър реши, че трябва да отиде в кафенето и да открие някой, който е видял Дабни. Може да се бе срещнал с някого там. Бяха проверили телефонните му разговори. Не бе звънял на никого, не бе изпращач нито съобщения, нито имейли.

Дали причината бе решението му да извърши убийство? И необходимостта да събере кураж, за да осъществи плана си? Но ако той наистина бе познавал Бъркшър, как бе разбрал къде ще е тя в този час? От ФБР вече бяха потвърдили, че убитата не се е обаждала в централата и не е имала уговорена среща с никого. Това обаче не изключваше възможността да отиде във ФБР без уговорка. И да сподели нещо с федералните агенти.

А Дабни ѝ бе попречил да го направи. Интересна теория.

Възможно бе Бъркшър изобщо да не е отивала във ФБР, а просто да е минавала оттам на път за другаде.

Много възможности, а нищо сигурно. Но така започваха повечето случаи. Истината винаги се крие дълбоко под повърхността, помисли си Декър. И трябва да преодолееш куп препятствия, за да стигнеш до нея.

Вдигна поглед и видя сънената Джеймисън, облечена с шорти и тениска с щампа на „U2“ да го наблюдава внимателно.

— Рано си станал — отбеляза тя с дрезгав глас.

— Винаги ставам рано. Скоро ще се увериш, след като сме съквартиранти.

Тя отиде до кафе машината и сложи чашата си под нея. Натисна копчето, облегна се на кухненския плот и попита уморено:

— През нощта да са ти хрумнали някакви брилянтни идеи?

— Очевидно Дабни е закусил два пъти. Бих искал да разбера защо.

— Добре.

Кафе машината изпиука и Джеймисън взе кафето си, добави захар и сметана и отпи глътка.

— Тази сутрин ще претърсят къщата на Дабни — каза тя.

Декър барабанеше с пръсти по масата. Не каза нито дума.

— Разбрах, че част от децата ще бъдат там — добави Джеймисън.

— Бащата и момченцето.

— Какво? — възкликна объркано тя. — Дабни има четири големи дъщери.

— Колата с найлон вместо стъкло. Там, на паркинга. Сивият нисан.

— А! Какво за тях?

— Кои са те?

— Томас Амая и единайсетгодишният му син Дани.

— Дани ходи ли на училище?

— Да. Видя ли ги?

— Излязоха преди шест.

— Томас го кара до училището. Имат занималня за деца, чиито родители отиват рано на работа. Томас е строителен работник и трябва да е на обекта в шест и половина.

— А майката?

— Доколкото знам, Томас и Дани живеят сами.

— Как разбра всичко това?

— Казах ти, че съм се срещала с всички наематели. Исках да се запозная с тях, след като Мелвин купи сградата. Трябваше да ги уверя, че всичко ще бъде наред. Че няма да ги изгоним или да вдигнем наема. Прекарах известно време с Томас и Дани. Томас се е посветил на сина си, който е много умен. И рисува много хубаво. Видях някои негови рисунки. Има дарба.

— И всички наематели ли са толкова симпатични?

— Ами… това е относително понятие.

— В такъв случай ми дай относителен отговор.

— Някои са по-симпатични от другите. Предвид местата, от които идват. Има хора с всякакъв цвят на кожата и не съм сигурна дали всички са влезли законно в страната. Аз съм една бяла жена, която чука на вратата им, за да ги уведоми, че анонимен инвеститор е купил сградата и ме е назначил за домоуправител. Разбира се, че ще ме гледат с подозрение.

Декър въздъхна.

— Вече сме две хиляди и седемнайсета година, а нямам това чувство. Когато бях малък, имаше куп телевизионни предавания за бъдещето. Хората се опитваха да си представят как ще изглежда то. Роботи, които чистят къщите, летящи коли, с които родителите ходят на работа. А вместо тях получихме… това.

— На мен ли обясняваш тези неща, Декър? Виж, Мелвин обеща да дойде скоро, да се запознае с хората, да огледа сградата.

Декър се изправи.

— Ще се радвам да го видя отново.

— Вие двамата си допадате.

— Той е най-добрият ми приятел.

Джеймисън се намръщи леко при този коментар, но не каза нищо.

Телефонът на Декър иззвъня. Беше Богарт. Декър го изслуша и затвори.

— Промяна на плана. Богарт иска да отидем в моргата.

— Защо?

— Току-що са приключили с аутопсията на Дабни. — Добре, но ние знаем от какво е умрял. Застрелял се е.

— Да, но има още нещо.

— Какво?

— Изглежда, че е бил мъртъв, когато се е застрелял.