Предатели

12

Уолтър Дабни наистина се бе справял добре. Повече от добре.

Декър стоеше, заобиколен от доказателства за това.

Домът му в Маклийн струваше поне четири-пет милиона долара. Парцелът беше огромен и за него се грижеха професионални градинари. Дори в момента бяха отвън и подрязваха храстите, косяха моравата, чистеха и оформяха лехите. Друг екип се грижеше за отопляемия басейн с олимпийски размери. А край басейна имаше помощно помещение, което бе колкото стандартна къща. Поддръжката на този имот със сигурност струваше повече от заплатата на Декър във ФБР.

Той откъсна поглед от прозореца и се обърна към Джулс Дабни. Тя беше интересна комбинация от двамата си родители. Висока и атлетична като майка си, но с широкото чело и бледозелените очи на баща си. Русата ѝ права коса покриваше раменете.

Жестовете ѝ бяха резки и делови. Джулс не бе проляла нито една сълза след пристигането на Декър и останалите. Майка ѝ, уведоми ги тя, е в спалнята си, натъпкана с приспивателни.

С други думи: тя няма да разговаря с вас.

Декър мигом определи Джулс като жена, която държи да контролира нещата в детайли и е в състояние да се справи и в най-трудната ситуация. Не знаеше само дали тя ще подпомогне, или ще възпрепятства разследването.

Бяха в библиотеката; трите стени, заети от книги, красноречиво свидетелстваха за предназначението на тази стая. Богарт се бе разположил на удобен кожен стол, Джеймисън седеше на малко канапе, а Джулс — на фотьойл с висока извита облегалка. Декър стоеше прав по средата на стаята.

— Разбирам колко е труден моментът за вас, госпожице Дабни — започна Богарт.

Тя махна с ръка.

— Не бих го нарекла труден, а по-скоро ужасен. Но трябва да го превъзмогнем и ще го направим.

— Откъде пристигнахте? — попита я Декър.

Тя го изгледа учудено, сякаш не разбираше защо ѝ задава подобен въпрос.

— От Палм Бийч, защо?

— Какво правите там?

Джулс се намръщи.

— Имали някакво значение?

— Трудно ми е да преценя, преди да отговорите.

Тя присви устни, но отговори:

— Притежавам собствена компания. Извършвам консултации в областта на здравеопазването.

— Предполагам, че Флорида е подходящо място за това — каза Джеймисън. — Предвид многобройното възрастно население.

— Повечето от тях ползват държавни програми за здравно осигуряване, но има и доста богати хора, които разполагат с допълнителни здравни застраховки. Здравеопазването е сложна материя, не всеки успява да се ориентира в нея. Консултираме и фирми. Всъщност по-голямата част от приходите ни идва именно от тях. Имаме двайсетина служители и отбелязваме двуцифрен ръст всяка година.

— Впечатляващо — каза Декър. — Когато бях на вашата възраст, едва успявах да се грижа за самия себе си, какво остава за други хора.

— Баща ми възпита отлична работна етика у всичките си деца. Както и амбиция.

Джулс извърна поглед и за миг Декър помисли, че ще заплаче. Тя обаче потри устни и се обърна към тях.

— Баща ми оказва… оказа голямо влияние върху мен.

— Не се съмнявам — отвърна Декър. — Пожелахте да се срещнем, защото той е споделил нещо с вас.

— Няколко неща — уточни тя. — Записах си ги по време на полета.

Джулс му връчи някакъв лист и той го погледна.

— Ще ги прочетеш ли на глас, Декър? — попита Богарт.

Декър сякаш не го чу.

Джулс изгледа нетърпеливо мълчаливия Декър, след което започна рязко и делово, сякаш изнасяше презентация пред клиенти.

— Първо, помоли ме да се грижа за мама. Второ, каза да се омъжа и да създам семейство, защото животът бил прекалено кратък. Трето, каквото и да станело, не бивало да забравям, че ме обича.

— Това необичайно ли е? — попита Богарт.

— Баща ми беше много внимателен и грижовен, но… да, необичайно е, защото той никога не говореше за тези неща… Не и по този начин.

— И това ви е разтревожило — заключи Джеймисън.

— Попитах го директно дали нещо не е наред. Отрече. Обясни, че се замислил върху живота като цяло и искал да знам тези неща. Пошегува се, че това сигурно е признак, че остарява, но въпреки това поведението му ми се стори странно.

— Разговаряхте ли с някого по този повод? — попита Богарт.

— Не. Отначало възнамерявах да позвъня на сестрите ми и да ги попитам дали са водили подобни разговори с татко, но после работата ме затрупа и не ми остана време. Сетих се за думите му чак когато мама ми позвъни…

Декър вдигна списъка и попита:

— Тук е отбелязан номер четири, но срещу цифрата не е записано нищо.

Джулс бръкна в джоба си и извади ключ.

— На следващия ден ми изпрати това.

Декър взе ключа и го разгледа.

— Мисля, че е от сейф в банков трезор — каза той и го подаде на Богарт.

— Така е — потвърди Джулс. — Баща ми държеше сейф в една банка в центъра на Маклийн. И то от години.

— Знаете ли нещо за съдържанието му?

— Предполагам, че става въпрос за онези неща, които обикновено се пазят в сейф, но не съм сигурна.

— Защо ви е изпратил ключа?

— Нямам представа. Щях да му се обадя, но както вече споменах, работата ме погълна… Мислех, че ще имаме достатъчно време да поговорим за това. Реших, че може да е нещо, свързано със завещанието му. Логично беше да се обърне към мен, тъй като преди няколко години ме посочи за изпълнител на последната му воля — каза Джулс и добави с извинителен тон: — Все пак съм най-голямата му дъщеря. Предполагам, че тази отговорност се пада на мен.

— Баща ви очевидно ви е имал доверие — отбеляза Джеймисън.

— Надявам се да е било така.

Декър погледна Богарт.

— Можем ли да надникнем в този сейф?

Агентът се обърна към Джулс.

— Ако сейфът е нает и от майка ви, ще ни трябва нейното позволение. В противен случай ще се наложи да извадим съдебна заповед.

— Извадете заповед, защото нямам намерение да безпокоя майка ми точно в този момент. Тя трябва да си почива, а не да подписва документи.

Богарт извади телефона си и излезе от стаята.

Джулс се огледа и изражението ѝ се промени от делово на отчаяно.

— Израснала съм в тази къща. Обичам всяко кътче от нея.

— Разбирам защо — отвърна Джеймисън. — Много е красива. Толкова топла и уютна. Обзавеждането дело на майка ви ли е?

Джулс кимна.

— Тя има усет за тези неща. Както татко имаше усет за бизнес. А мама вършеше всичко останало. Беше идеалната съпруга. Отлична домакиня. Добър слушател, когато се налагаше. Отгледа четири деца, и то сама, защото по онова време татко пътуваше почти непрекъснато.

— Подобно богатство не идва лесно. Нужна е упорита работа — отбеляза Джеймисън.

— Така е — отвърна разсеяно Джулс.

— Думите на баща ви започват да звучат логично предвид случилото се — обади се Декър. — Нещо като прощален съвет.

Джулс го погледна и лицето ѝ почервеня.

— Искате да кажете, че ми е казал да се омъжа и да родя деца, преди да излезе на улицата, да убие някого и да си пръсне мозъка? Това е откачено!

Декър отвърна невъзмутимо:

— Възможно е да не е имал друг избор.

— Какво означава това?

— Знаете ли, че баща ви е бил болен?

— Какво означава болен?

— Имал е злокачествен мозъчен тумор, който не е подлежал на операция. В последен стадий.

Джеймисън ахна от липсата на такт у Декър, но той не откъсваше поглед от Джулс.

Очите ѝ плувнаха в сълзи.

— Какво? — проплака тя.

Декър седна срещу нея.

— Аутопсията разкри тумор и аневризма. Оставали са му само няколко месеца живот. Твърдите, че не знаете?

Джулс поклати глава и сълзите ѝ потекоха.

Джеймисън извади няколко носни кърпички от пакетчето в чантата си и ги връчи на Декър, който ги подаде на Джулс. Тя изтри лицето си.

— Смятате ли, че майка ви е знаела? — попита Декър.

Джулс поклати глава.

— Не е възможно. Ако мама знаеше, всички щяхме да разберем.

— Дори ако баща ви е държал да го запазят в тайна от децата си? — попита Джеймисън.

Джулс се овладя след няколко минути.

— Не би имало никакво значение. Майка ми не е в състояние да запази в тайна подобна информация.

— Разбирам — кимна Декър. — Сещате ли се за някаква причина баща ви да извърши убийство?

— Със същия успех можете да ме питате защо слънцето няма да изгрее утре — отвърна рязко Джулс. — Това… това просто не е възможно. — В следващия миг тя се преви на две и захлипа неудържимо.

Декър погледна неловко към Джеймисън. Тя стана, коленичи до Джулс и обви ръка около раменете ѝ. Предложи ѝ още кърпички и каза:

— Декър, донеси вода.

Декър излезе от стаята и отиде в модерната кухня. Отвори няколко шкафа. В един от тях откри лекарства. Прегледа набързо етикетите на шишенцата и кутийките. Медикаменти за увеличаване на костната плътност, „Золофт“ против депресия и паническо разстройство… Намери чаша в друг шкаф, наля вода и се върна в библиотеката. Подаде чашата на Джеймисън, която я поднесе към устата на Джулс.

В този момент пред входа спря кола. Декър отново излезе от стаята и тръгна по коридора. Озова се във фоайето тъкмо навреме, за да види как вратата се отваря рязко. В къщата влетя жена, която захвърли палтото и чантата си направо на пода. Зад гърба ѝ се виждаше такси, което потегляше по павираната алея.

Жената бе между трийсет и трийсет и пет, с късо подстригана кестенява коса, очила и същата висока стройна фигура като Джулс.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита тя.

Декър ѝ показа служебната си карта от ФБР.

— Предполагам, че сте някоя от дъщерите — каза той.

— Саманта. Къде е майка ми?

— Взела е приспивателни. Сестра ви Джулс е в библиотеката.

Саманта Дабни мина покрай Декър и продължи по коридора с бърза, енергична крачка. Декър я последва. Влезе в библиотеката навреме, за да види как Саманта коленичи и прегърна разплаканата си сестра. Джеймисън се изправи и отстъпи назад, за да остави двете сестри насаме.

Когато Джулс най-после се съвзе, тя се изправи и Саманта я попита:

— Какво става, по дяволите? Защо ФБР е тук?

— Нали ти казах какво се случи, Сам? — отговори Джулс. — Нима си очаквала, че ФБР няма да разследва случая? Та татко е… татко е застрелял човек. Точно пред централата на ФБР.

Саманта се отпусна тежко на стола, на който допреди малко бе седяла Джулс.

— Знам какво ми каза. Но това… това е толкова нелогично, Джулс. Защо му е било да го прави? Татко имаше толкова много, заради което да живее…

— Бил е неизлечимо болен. Имал е мозъчен тумор.

Кръвта се отцеди от лицето на Саманта. Тя скочи от стола и погледна гневно сестра си.

— Какво? И ти не си ми казала?

Декър я прекъсна:

— Току-що ѝ съобщих за тумора. Откриха го по време на аутопсията. — Той помълча и попита: — Да сте разговаряли наскоро с баща си по телефона?

— Не. Преди около три седмици ми изпрати имейл. Нищо особено. Просто питаше как съм.

Тя погледна крадешком към Джулс.

— Първо, татко убива някого. А сега се оказва, че е имал мозъчен тумор. Смятате ли, че туморът е повлиял на поведението му? И затова да го е направил.

— Всичко е възможно — отвърна Декър. — Но ако баща ви е имал друга причина, трябва да я открием. Някоя от вас чувала ли го е да споменава името Ан Бъркшър?

И двете поклатиха глави.

— Това ли е жената, която е застрелял? — попита Саманта.

Декър кимна.

Саманта погледна сестра си.

— Джулс? Ти беше по-близка с татко. Това име говори ли ти нещо?

— Никога не съм го чувала.

— Може да е случайна жертва — обади се Джеймисън. — Може умът му наистина да е бил поразен от болестта и Бъркшър просто да се е оказала на неподходящото място в неподходящото време.

— Забелязах разни лекарства в един шкаф — каза Декър. — Едното беше за увеличаване на костната плътност, а другото — „Золофт“. Чии са? Част от етикетите липсваха.

Саманта погледна първо към сестра си, после към Декър.

— На мама са. Има проблеми с костите… прекалено крехки са. А със „Золофт“ лекува депресията си.

— И откога има проблеми със здравето? — попита Декър.

— Откакто бяхме деца — отвърна Саманта.

— Бъбреците ѝ също не са наред — добави Джулс.

— Но тя изглежда в цветущо здраве! — отбеляза Джеймисън. — Висока, атлетична, в отлична форма.

— Външният вид понякога лъже — отвърна рязко Джулс. — Във всеки случай, татко се грижеше добре за нея. А сега… не знам. Може да я убедя да дойде да живее при мен.

Богарт се върна след минута.

— Заповедта е готова. Да вървим в банката.

— Каква банка? — попита Саманта.

— Татко ми изпрати ключа за банковия си сейф — обясни Джулс.

— Защо? Какво има в него?

Богарт вдигна ключа.

— Сега ще разберем.