Предатели

65

— Трябва да се обадя на майка ми — заяви Джеймисън, когато двамата с Декър се прибраха в апартамента.

— Защо? — попита той.

— Сериозно ли ме питаш? — изуми се тя. — Току-що се срещнах с президента!

— Срещата беше тайна, Алекс. Не можеш да я обсъждаш с никого.

Джеймисън изгледа неуверено телефона си.

— Може би имам право да прибягна до една малка благородна лъжа и да кажа, че сме се срещнали случайно.

— Срещнала си случайно президента на Съединените щати? Къде? На бензиностанцията? В „Старбъкс“?

Тя остави телефона си.

— Може би си прав.

Декър свали сакото си и го окачи на закачалката до вратата.

— Дабни — каза той.

— Знам. Толкова е странно. Да чуеш цял разговор на арабски и в него да прозвучи това име. Шантава работа.

Декър се настани на канапето и вдигна крака върху масичката за кафе.

Джеймисън седна на страничната облегалка.

— Чудя се дали Мелвин и Харпър ще излязат на втора среща.

— Да, изненадан съм, че тя не повдигна този въпрос в Ситуационната зала. Сигурно и президентът се питаше същото.

Джеймисън го удари шеговито по рамото.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не обичам да ме въвличат в живота на други хора.

— Но да си част от живота на другите е нещо съвсем обичайно за повечето хора, Декър.

— Не и за мен.

Тя въздъхна.

— Срещата тази вечер поставя разследването ни в нова светлина. Имам предвид, че ако някой планира атака срещу страната ни, трябва да разрешим случая колкото се може по-скоро.

Декър затвори очи.

— Да не би да се каниш да спиш? В такъв случай отивам да си легна.

— Какво искаш да кажа, Алекс?

— Страната ни е заплашена от нападение. Какво ще направим, за да го спрем?

— Мисля върху това. Работя върху това. Но не съм магьосник.

— Много хора смятат, че си, включително аз. Ти никога не се проваляш.

— Провалял съм се много пъти. И ако се опасяваш, че небето ще се срути, не съм аз човекът, който може да предотврати това.

Декър се изправи рязко, взе сакото си и излезе.

— Декър, почакай! Не исках да…

Той вече бе хлопнал вратата след себе си. Слезе по стълбите и закрачи в прохладната нощ.

Беше ядосан, а това не му харесваше. Знаеше, че Алекс се е опитала да му направи комплимент, да изрази пълното си доверие в неговите способности. Той обаче се чувстваше подложен на огромен натиск. И макар промяната, настъпила в онзи миг на футболния терен, да го бе лишила от някои социални умения, Декър съвсем ясно осъзнаваше колко висок е залогът.

Беше изминал дълъг път от онова затънтено градче в Охайо, където бе работил като частен детектив и бе намирал клиенти на най-неочаквани места.

Не толкова отдавна живеех в кашон, Алекс. А сега от мен се очаква да вляза в ролята на спасител на тази страна. Що за лудост е това!

Декър пъхна ръце в джобовете си, наведе глава и продължи.

Достигна реката и зарея поглед над водата.

Тя бе огледален образ на мислите му: тъмни, мрачни, тягостни.

Трябваше да включи на скорост. Трябваше да вдигне оборотите. Но случаят бе прекадено сложен, приличаше на машина с толкова много движещи се части. Тъкмо когато си помислеше, че е разбрал как работи механизмът, той се разпадаше и се налагаше да започне отначало.

Това случайно ли е? Или някой се опитва да ни постави в неизгодна позиция?

Затвори очи и превъртя лентата назад. Хрумна му, че този процес наподобява творчеството на старите аниматори, които бяха рисували едни и същи сцени, но с леки вариации. И ако човек прелисти купчината с рисунки, ще види всичко като на забавен каданс.

Декър реши да започне от самото начало. За пореден път.

Изведнъж му хрумна нещо.

Нещо, свързано с покупката на недвижими имоти.

Извади телефона си и набра номера. Фей Томпсън, съдружничката на Уолтър Дабни, вдигна едва след третото позвъняване.

— Какво има? — попита тя, след като Декър се представи.

— Чудех се нещо…

— Вижте какво, нямам мира от адвокати и федерални агенти. Не мога да се занимавам с…

— Ако ни съдействате, това ще ви представи в по-добра светлина — прекъсна я Декър.

Чу я да въздиша, след което да пита:

— Какво ви интересува?

— Когато постъпихте във фирмата, бизнесът вървеше добре, нали?

— Да, много добре.

— Имате ли представа как е започнал Дабни? Компанията в същите офиси ли е била от самото начало?

— Разбира се, че не. По онова време той е бил сам. Не е имал нужда от толкова място. Не че е могъл да си го позволи.

— Защото е полагал основите на бизнеса си.

— Точно така. Човек трябва да работи много, да преодолее безброй трудности, за да изгради такава компания. Уолтър е успял. Започнал е от нулата и постепенно си е проправил пътя към върха. Чувала съм, че неведнъж е опразвал кредитните си карти. Но в крайна сметка успя.

— Значи не е разполагал с много пари?

— Защо човек с пари ще опразва кредитните си карти? — попита ехидно Томпсън.

— Права сте. Доколкото знам, Уолтър е карал жълто порше, когато е работил в АНС, нали?

— Нямам представа. Приключихме ли?

— Имам само още един въпрос. Отнася се за къщата…

Но Томпсън вече бе затворила.

Декър използва телефона си, но не за да позвъни на някого, а за да повика такси. Няколко седмици по-рано Джеймисън му бе инсталирала приложение, с което да поръчва коли от „Юбер“. Пет минути по-късно вече пътуваше към Вирджиния.

Когато колата излезе на магистралата, Декър имаше чувството, че времето на другия бряг на реката е по-студено. Спряха пред дома на семейство Дабни и Декър излезе от таксито.

Отвори му Саманта. Като че ли бе плакала току-що.

— Какво искате? — попита намусено тя.

— Майка ви тук ли е?

— Легнала си е. Не можете ли да ни оставите на мира?

— Бих искал, но не мога — отвърна Декър. — Ще ме пуснете ли да вляза?

— Защо?

— Моля ви.

Саманта отстъпи крачка встрани и му позволи да влезе. Затвори вратата и го погледна.

— Е?

— Когато бяхте малки, тук ли живеехте?

— Да.

— В тази къща?

— Да!

Джулс излезе от друга стая и видя Декър.

— Какво правите тук? — попита настойчиво тя.

— Трябва да задам няколко въпроса.

— Какво общо има фактът дали сме живели тук или не с цялата тази история? — попита Саманта.

— Не съм сигурен. Родителите ви са живели тук в продължение на… колко… трийсет и пет години?

— Там някъде, предполагам — отвърна Джулс. — Аз съм на трийсет и седем и не помня да сме живели на друго място.

— В библиотеката видях албуми със семейни снимки. Имате ли нещо против да ги разгледам?

— Защо? — попита рязко Джулс.

— Защото в случая настъпи неочакван обрат и разрешаването му се превърна в задача от първостепенна важност. Имаме основания да смятаме, че не го ли разкрием, страната ни ще пострада сериозно.

Джулс и Саманта се спогледаха. Джулс каза:

— Шегувате се.

— Много ми се иска да беше шега.

Думите му я изненадаха.

— Добре, ако искате да прегледате старите снимки, моля, заповядайте.

Саманта остана в коридора, а Джулс поведе Декър към библиотеката, свали албумите от лавицата и ги постави на масичката за кафе. Когато се извърна към вратата, за да си тръгне, Декър я спря.

— Имате ли нещо против да останете с мен и да отговорите на въпросите, които могат да възникнат?

Джулс въздъхна и покорно седна до него, а той взе първия албум.

Снимките бяха подредени хронологично, затова Декър сравнително бързо откри това, което го интересуваше.

— Това ли са дядо ви и баба ви? — посочи той няколко стари снимки.

Джулс кимна.

— Родителите на баща ми. Вече са покойници. Родени са в Принстън, Ню Джърси. Често им ходехме на гости. Дядо беше професор по политология в университета там.

— Впечатляващо. Изглеждат ми заможни хора.

— Не. Живееха в къща, осигурена от университета. А когато остаряха, татко започна да им помага финансово.

Декър посочи друга снимка.

— А тези?

— Родителите на мама. Те са от Орегон.

— Ходили ли сте им на гости?

— Не. Само съм чувала за тях. Имали са малка ферма. Загинали са в свлачище, когато мама е била дете. Кални порои отнесли целия имот, къщата, плевнята, всичко… Така и не открили телата на родителите ѝ. По това време мама била на училище, затова оцеляла. После я изпратили в сиропиталище. А когато пораснала, заминала за Източното крайбрежие.

— Как са се запознали родителите ви?

Изражението на Джулс омекна.

— В интерес на истината, историята звучи доста романтично. Баща ми тъкмо бил завършил колеж и започнал работа в Мериленд. Майка ми била сервитьорка в едно кафене близо до офиса му. Тя също учила в колеж. Част от колегите на татко се отбивали там, за да закусват и обядват. Тя често обслужвала масата му и така завързали приятелство. По онова време мама е била голяма красавица. Не се съмнявам, че е имала куп ухажори. Една вечер, когато си тръгвала от работа, татко я чакал на паркинга с букет цветя и билети за театър. Излишно е да казвам, че са се влюбили. Останалото, както се казва, е история.

— Много мило. Това означава, че майка ви не произхожда от богато семейство.

— От богато семейство? Не, не съм чувала нищо подобно. Защо?

— Някой спомена за… Не е важно.

Декър затвори албума.

— Нещо друго? — попита Джулс.

— Натали обади ли ви се?

Тя кимна.

— Звучеше добре. Каза, че съжалява за всичко.

— А вие какво ѝ отвърнахте?

Джулс сви рамене.

— Това, което е направила Нат, е отвратително. Имам предвид, че… тя разби семейството ни. Но въпреки това си остава моя сестра.

— Кръвта вода не става — каза Декър и стана.

— Открихте ли убиеца на Сиси?

— Не още. Но работим по въпроса.

— Нищичко не разбирам… Честна дума.

— Не сте единствена.

Декър излезе от къщата, обърна се и огледа фасадата. Знаеше, че е трябвало да го забележи по-рано. Имаше две възможности. Трябваше само да разбере коя от тях съответства на истината.