Предатели

19

— Трябва да се откажеш от навика да се събуждаш в болнични легла.

Декър премигна бързо и лицето на Алекс Джеймисън застана на фокус.

Стаята бе затъмнена.

Той разтри главата си.

— Мозъчно сътресение — заяви Богарт, който стоеше до Джеймисън.

— Не ми е за пръв път — отвърна Декър и трепна от болка, когато се размърда и седна в леглото.

— Затова лампите са угасени — обясни Богарт. — Лекарите казаха, че мозъкът ти се нуждае от почивка и трябва да избягваш светлината.

От другата страна на леглото стоеше Милиган.

— Съжалявам, Еймъс. Трябваше по-рано да забележа, че не си зад мен. Но се опитвах да те набера по телефона и видях, че няма връзка.

Декър кимна бавно.

— Някой беше прострелял гумата — каза той. — Забелязах дупката от куршум едва когато слязох, за да я сменя.

— И ние я видяхме — каза Богарт.

— А това означава, че са ни наблюдавали — заяви Милиган.

— Взели са флашката, нали? — попита Декър.

— Претърсихме джобовете ти и не я открихме, а това означава, че… да, взели са я.

— Но как са разбрали, че сте я намерили? — попита Джеймисън.

— Възможно е в къщата да е имало подслушвателни устройства или пък да са ни наблюдавали с помощта на апаратура с голям обсег на действие — обясни Милиган. — А може да са те претърсили за всеки случай и тогава да са я открили.

Декър се изправи още малко.

— Държах флашката в ръка, когато излязохме от къщата. Ако са ни наблюдавали, веднага са разбрали, че е у мен. Кога ще ме изпишат?

— Според лекарите вече си добре — отвърна Милиган, — но не бива да се преуморяваш през следващите няколко дни. Имаш огромна цицина на тила. Лицето ти е ожулено от удара в бронята. Но рентгеновите снимки и останалите изследвания, които ти направиха, показват незначителни травми.

— Лекуващият лекар заяви, че имаш много дебела глава — отбеляза с усмивка Джеймисън.

— Това ме кара да се чувствам много по-добре — отвърна сърдито Декър.

— Нищо ли не видя? — попита Богарт.

— Не. Някой ме нападна в гръб. Веднага ме повали на земята. Който и да беше, направи го бързо, силно, професионално.

— Добре че е прострелял само гумата, а не и теб — каза Богарт.

— Мина ми тази мисъл.

— Куршумът е изстрелян от снайперска пушка — добави Милиган. — Нямам представа от какво разстояние, но не видях никого, докато карах към шосето. Ако стрелецът е бил скрит в гората, изстрелът е невероятно труден. Дори откъм шосето гумата изглежда трудна мишена.

— Не чух никакъв изстрел — каза Декър.

— Най-вероятно е използвал куршуми с дозвукова скорост — обясни авторитетно Милиган. — При шума, който издаваше онази бричка, щеше да е истинско чудо да го чуеш. Предполагам, че стрелецът е бил на стотина метра от теб.

— Това означава, че е професионалист — отбеляза Джеймисън.

Богарт добави:

— Означава също така, че край къщата на Бъркшър е имало поне двама души. Стрелецът не би могъл да стигне толкова бързо до теб и да те удари по главата. Не и без да вдигне шум.

Декър стана от леглото, но се олюля и се хвана за металната рамка.

— Искам да се прибереш и да си починеш, Еймъс. И да стоиш на тъмно.

— Не мога да седя със скръстени ръце, Рос! Забрави ли какво каза Браун? Че това е по-лошо от Единайсети септември.

— Добре, след като нямаш усложнения, можеш да се върнеш на работа още утре. Днес обаче ще почиваш.

Декър се опита да протестира, но Джеймисън го хвана за ръката.

— Да вървим — каза тя с глас, който не търпеше възражения.

Час по-късно той лежеше на канапето в апартамента с чаша чай на масичката до него. Беше с тъмни очила.

Джеймисън го погледна и каза:

— Знам, че не си доволен от случилото се…

— Меко казано!

Тя седна на стола до него.

— Хей, имаме нужда от твоя голям мозък, затова трябва да се погрижиш за него.

— След като това е единственият мозък, с който разполагам, аз също искам да го запазя.

— Какво може да е имало на флашката?

— Не знам. Бъркшър с положила доста усилия, за да я скрие, а това означава, че съдържанието ѝ е било важно за нея.

— Ако Бъркшър е истинското ѝ име.

— Определено не е.

— Смяташ ли, че нещо в миналото ѝ с причина за случилото се?

— Ако не е, то съвпадението би било прекалено голямо.

— А ти не вярваш дори в малките съвпадения.

Декър взе чашата чай, отпи и каза:

— Тод провери номерата на онзи шевролет камаро.

— И? — попита напрегнато тя.

— Откраднат е от семейство, което живее в Удбридж.

— Сигурен ли си, че казват истината?

— Хората са на шейсет и няколко. Мъжът е пенсиониран лесничей, а жена му преподава в неделното училище. Купил си колата, за да си направи подарък по случай пенсионирането. Четири дни по-късно някой я откраднал пред дома му. Полицаите са я открили на паркинга зад мола в Анандейл. Според местните ченгета мъжът е бесен, но това е напълно обяснимо.

— Озовахме се в задънена улица значи. Имам предвид онези двама бандити.

— Не и ако Томас ни каже кои са. Защото ги познава, това е сигурно.

— Но нали заяви, че той няма намерение да го направи.

— Моментът не беше подходящ. Току-що го бяха халосали здравата. А аз го притиснах повече, отколкото трябва. Изскочих с пистолета, размахах значката. Може да е решил, че появата ми влошава нещата. Все едно да разбуня гнездо на оси. Може ти да извадиш повече късмет. Ако искаш да опиташ, разбира се.

Тя го изгледа въпросително.

— Да не би да подлагаш на изпитание желанието ми да помагам на наемателите?

— Не, проверявам способността ти да се справяш с няколко задачи едновременно. А и сама каза, че искаш да говориш с него.

Тя кимна и отново седна.

— Прав си. Как е главата ти? Ама честно.

— Удряли са ме много по-силно, Алекс, не се тревожи за мен. Богарт обаче е прав — лесно можеха да ме убият, но не го направиха.

— Какво означава това?

— Решили са да не прибягват до убийство.

— За разлика от Уолтър Дабни, който реши точно обратното.

— Иска ми се да знаех каква е причината.

— Имаме улики. Следваме нишката на…

— Уликите само ни заблуждават. А нишките непрекъснато се късат. Тази флашка можеше да ни разкрие много неща. Сега обаче никога няма да узнаем какво е имало на нея.

— Не ми е ясно как са разбрали, че двамата с Тод ще отидете там.

— Не мисля, че са ни проследили. Това са селски пътища, по тях няма много движение. Щяхме да забележим, ако имаше друг автомобил.

— Тогава как?

— Мисля, че вече са били там. Открили са скривалището на Бъркшър преди нас и са започнали да го наблюдават. Очевидно са го претърсили, но не са намерили нищо. После се появихме ние и свършихме тяхната работа. Трябваше само да вземат флашката от нас. Може да се каже, че им направихме голяма услуга.

— Това означава, че разполагат с доста хора и ресурси.

Декър кимна.

— Означава също така, че ще ни бъде трудно да ги проследим. Но ни подсказва, че Бъркшър е била замесена в нещо много сериозно.

— Нещо, свързано с миналото ѝ?

— Да.

— Възможно ли е тези да са я търсели?

— Не бих се учудил, ако са я издирвали от години. След убийството ѝ във всички медии се появи нейна снимка. И тогава са я познали.

— Но как са открили скривалището ѝ толкова бързо? Нали предположи, че са ви изпреварили?

— Добър въпрос, на който нямам отговор.

Помълчаха няколко минути и Декър погледна часовника си. Минаваше четири.

— Томас Амая ще се прибере скоро.

— Знам. Когато разбрах, че Дани рисува, купих скицник и моливи. Мога да използвам това като повод да ги посетя.

— Устройва ме.

— И ако Томас ми каже кои са онези типове?

— Тогава ще мислим какво да правим.

— Може да не проговори от страх, че ще му направят нещо… на него или на Дани.

— Той вече пострада. Освен това подозирам, че онези бяха обикновени биячи. Някои местни банди си падат по насилието.

— Но вече знаят, че и ти си тук, Декър.

— Рядко оставам незабелязан. Но след като разбраха, че работя за ФБР, едва ли ще ни направят нещо.

— Няма гаранция.

— Животът не дава гаранции за нищо.

Джеймисън извърна поглед.

— Ще поговоря с тях още тази вечер.

— Идвам с теб.

— Но сътресението ти…

— Дотогава ще има достатъчно време мозъкът ми да си почине.

— Мислех, че искаш аз да реша този въпрос.

— Ще те оставя ти да говориш. Но както сама каза, вече съм замесен в тази история. Ще се постарая да я доведа до край.

Тя се усмихна уморено.

— Хайде да те видим и теб как се справяш с няколко задачи едновременно.

— Да се надяваме, че и двамата ще се справим — отвърна Декър.