Предатели

62

— Изглеждаш много нещастен — каза Джеймисън.

Тя шофираше и от време на време поглеждаше към Декър.

— Не съм нещастен, а схванат. Ще ти помогна да си купиш нова кола, Алекс. Не мога повече да се изтезавам така. Ще получа тромби в краката.

— Помниш ли, когато махаше предната седалка и сядаше отзад?

— Оказа се крайно непрактично, защото трябваше да използвам четири различни инструмента и ми отнемаше цял час.

— Каква кола? — попита заинтригувана Джеймисън.

— Все ми е едно, стига да е поне два пъти по-голяма от тази и да има място за краката ми.

Отново бе започнало да вали и колите пълзяха по улиците, а мрачните мисли ставаха още по-мрачни.

— Значи Мелвин е отишъл да види Джоуи Скот.

Декър отвори очи и кимна.

— Когато казах на хлапето, че той без малко е щял да грабне трофея „Хайсман“, а също и да влезе в Залата на славата, имах чувството, че то ще се пръсне от вълнение.

— Не се съмнявам. Но това прави още по-ужасен начина, но който Бъркшър е използвала Джоуи. Достатъчно безсърдечно е да постъпи така с който и да било неизлечимо болен пациент, но Джоуи е единственото дете в целия хоспис. А тя е седяла до леглото му и му е чела книгата само за да може да предава тайни съобщения.

Реакцията на Декър бе, меко казано, необичайна.

— Алекс, обърни. Отиваме във Вирджиния.

— Във Вирджиния? Къде по-точно?

— В хосписа.

Завариха Сали Палмър в кабинета ѝ. Тя им обясни, че след изчезването на Алвин Дженкинс ѝ се налага да остава до късно, докато намери кой да го замести.

— Не мога да си обясня защо избяга така. А полицията не ми казва нищо — заяви намусено тя. — Предполагам, че и вие не можете да ми кажете каквото ѝ да било за него.

— Права сте — отвърна Декър. — Кога започна работа при вас Дженкинс?

— Преди около два месеца.

— А кога се появи като доброволка Ан Бъркшър?

Палмър се замисли.

— Горе-долу по същото време.

— А кога Джоуи Скот постъпи като пациент?

Този път Палмър трябваше да се консултира с компютъра си.

— Странно!

— Кое? — попита рязко Декър.

— Джоуи е дошъл преди девет седмици. Това означава, че и тримата са се появили при нас едновременно. Ама че съвпадение!

— Не мисля, че е било съвпадение — отвърна Декър.

Палмър го изгледа с недоумение, но той не ѝ обърна внимание и продължи:

— При първото ни идване споменахте, че Джоуи е щял да бъде осиновен, но семейството се отказало, когато детето се разболяло.

— Точно така! Отвратителна работа!

— Откъде получихте тази информация?

— Откъде съм я получила?

— Кой ви каза?

— А! Служителката от социалните служби, която придружаваше Джоуи при постъпването му при нас. Тя ми каза. Беше доста разстроена. Също като мен.

— И тъй, казали са ви, че Джоуи е щял да бъде осиновен, но осиновителите му разбрали, че е болен, и това ги е разколебало?

— Точно така.

— Имате ли медицинския картон на Джоуи?

— Да.

— Знам, че по принцип нямате право да разкривате подробности пред нас. Но можете ли да ни кажете кога му е била поставена диагнозата левкемия?

Палмър се почувства неловко, но в крайна сметка се консултира с компютъра. Лицето ѝ отново изобрази безкрайно учудване.

— Нищо не разбирам. Това е толкова нелогично. Чудя се как не съм съобразила по-рано.

— За какво? — попита Джеймисън.

Декър отговори:

— Всеки онкоболен преминава през съответното лечение, особено когато пациентът е дете и целият му живот е пред него. Диагнозата на Джоуи би трябвало да е поставена още преди години, след което да е преминал през цял спектър от терапии, преди лекарите да обявят положението му за безнадеждно. И едва тогава да постъпи тук. Следователно двойката, пожелала да „осинови“ Джоуи, би трябвало да е знаела за състоянието му от много отдавна.

— Точно така. Напълно прав сте — потвърди енергично Палмър.

Декър се огледа.

— Ръководите хубав хоспис. Частен хоспис. Как е възможно сираче като Джоуи да си позволи услугите ви?

— Ами… въпросната двойка… тя прояви известно благородство и плаща сметките за Джоуи.

— Искате да кажете, че са поели всички разходи за дете, което не са пожелали да осиновят? — попита Джеймисън. — Струва ли ви се логично?

— Ни най-малко — отвърна Декър. — Но от друга страна… Как Джоуи се озова точно тук? — обърна се той към Палмър.

— Те двамата го доведоха. Искаха лично да изберат мястото, тъй като щяха да плащат сметките.

— А Бъркшър и Дженкинс са дошли при вас след постъпването на Джоуи, нали?

— Да. Малко след това, но Джоуи, както виждам, е бил първи.

— И Бъркшър сама е пожелала да чете на Джоуи?

— Да.

— Как изобщо е разбрала за него?

Въпросът му озадачи Палмър.

— Нямам представа. Но си спомням, че когато дойде, попита дали имаме деца. Заяви, че иска да повдигне духа им.

— Не се съмнявам. И единственото дете по това време беше Джоуи, нали?

— Да. Много необичайна практика е малко дете да бъде настанено в хоспис. Но, уви, понякога се случва.

— Така е — съгласи се Декър.

— Както вече казах, фактът, че поеха разходите на Джоуи, компенсира донякъде отказа им да го осиновят.

— Не мисля, че случаят е такъв.

— Какво? — попита недоумяващо Палмър.

— Дайте ни имената и адреса на семейството.

— Това е конфиденциална информация.

— Опасявам се, че трябва да я споделите с нас.

— Защо?

— Защото тези хора са използвали вашия хоспис, за да предават открадната секретна информация на врагове на страната ни. Ако това не е достатъчно за вас, винаги можем да извадим заповед за обиск и да повикаме спецчастите.