Предатели

45

Когато се прибраха вечерта, завариха Мелвин Марс да ги чака отвън.

— Защо не се качи? — попита Джеймисън. — Имаш ключ, знаеш кода на алармата…

— Това е вашето жилище, а не моето — отвърна той с усмивка. — Не искам да се натрапвам.

— Още не сме вечеряли. Може да излезем.

— Звучи чудесно.

Тримата се обърнаха и видяха Харпър Браун, току-що слязла от колата си, да крачи към тях.

— И аз ви чаках да се върнете — каза тя, после се обърна към Мелвин и добави: — Не знаех, че и вие правите същото.

— Мелвин Марс, това е агент Харпър Браун от АВР.

Браун изглеждаше заинтригувана.

— Мелвин Марс? Бившият футболист?

Мелвин се усмихна.

— Повечето хора не биха ме описали така. Обикновено започват с: „Мелвин Марс? Онзи от отделението на смъртниците в Тексас ли?“.

— Откъдето Декър ви е измъкнал — отбеляза Браун.

— Всички го измъкнахме — поправи я Декър. — Всички имаме принос. Включително самият Мелвин. Беше с нас до самия край, когато едва не загинахме. Освен това той вече ми се реваншира, като ми спаси живота.

— Впечатляващо — каза Браун. — Четох, че сте получили доста щедра компенсация от федералното правителство.

— Напълно заслужена — заяви Джеймисън. — В интерес на истината, никакви пари не могат да компенсират загубата на двайсет години от живота му.

— Не го оспорвам. Да отидем на вечеря. Така ще опозная по-добре вашия приятел.

— Защо? — попита Декър.

— Когато не съм на работа, мога да бъда много мила, любезна и общителна, Декър — отвърна Браун.

Четиримата се настаниха на маса в средата на виетнамския ресторант, който Браун бе предложила.

Декър прегледа менюто и заяви:

— Нито едно нещо тук не ми звучи познато.

— Мога да поръчам вместо теб — предложи Браун.

Декър остави менюто и отвърна:

— Устройва ме. Има ли пържени картофи?

Мелвин връчи своето меню на Браун и заяви:

— И аз съм в същото положение, затова можеш да поръчаш и за мен.

Браун погледна Джеймисън.

— Ориентираш ли се, или искаш да поръчам и за теб?

— Обожавам виетнамската кухня — отвърна Джеймисън, очевидно подразнена.

Когато сервитьорката дойде, Браун поръча за тримата на виетнамски.

— Скри ми шапката — каза Мелвин, когато жената се отдалечи. — Справяш се с виетнамския по-добре, отколкото аз с английския.

— Хайде, Мелвин, та ти си завършил университет! Имаш диплома по бизнес администрация! — изтъкна Джеймисън.

— Затворът не се отразява благоприятно на умствените способности. Във всеки случай не на моите. Не и след двайсет години.

— Намерихте ли нещо интересно в документацията от офиса на Дабни? — обърна се Декър към Браун.

Тя хвърли поглед към Марс.

— Не мисля, че той има право да чуе това.

— И ние нямаме — изтъкна Декър. — Спокойно можеш да се довериш на Мелвин — добави той.

— Добре. Не открихме нищо интересно, но продължаваме да търсим. Надявахме се да намерим неопровержими доказателства, но останахме с празни ръце. А вие?

— Не открихме никакви доказателства, нито неопровержими, нито каквито и да било други. Но имаме въпроси. Например, ако Дабни е работел с Бъркшър, защо са се срещнали пред Хувър Билдинг? Той вече е имал уговорена друга среща. Ако Бъркшър е била шпионка, съмнявам се, че е имала работа във ФБР.

— Така е.

— Както посочи Джеймисън, ако двамата не са работели заедно, съвпадението е прекалено голямо. Един шпионин да убие друг шпионин, когото изобщо не познава?!

Браун погледна Джеймисън.

— Поредното логично наблюдение, Джеймисън — похвали я Браун. — Проявяваш истински талант в това отношение.

Джеймисън не отговори.

Декър кимна.

— И ако Бъркшър не се е занимавала вече с шпионаж, значи е избрала странен начин да се пенсионира. Апартамент за два милиона и спортен мерцедес в комплект с порутена къща в гората и очукана хонда.

— Съгласна съм — отвърна Браун. — Наистина е странно.

— Още не сме открили човека, който едва не ме уби, за да открадне онази флашка. По това време Бъркшър беше мъртва, а Дабни се намираше на крачка от смъртта. Следователно има трети играч.

— И неговата цел е била онази флашка — отбеляза Браун.

— Питам се какво ли е имало на нея — каза Декър.

— Още крадена информация, какво друго? — отвърна Браун.

— Мислиш ли? — попита Декър.

— А какво друго може да бъде?

— Ако знаех отговора, нямаше да задавам този въпрос. Но ако Дабни и Бъркшър са работели заедно, би трябвало да открием някаква връзка.

— Мога да ти кажа само, Декър, че първите ни подозрения по отношение на Дабни датират съвсем отскоро. Работил е и по други проекти на АВР и никога не сме имали проблеми. Освен това Дабни не е имал причина да краде информация по-рано. Бил е в цветущо финансово състояние. Онези дългове от хазарт са го накарали да премине границата. — Тя погледна Марс и попита: — Това си остава между нас, нали?

Той вдигна ръце в знак на капитулация, усмихна се и отвърна:

— Ей, аз съм на ваша страна! Веднага щом излезем от тук, ще забравя всяка дума, която съм чул!

Браун се усмихна и каза:

— Знаех си, че ще се разберем с теб. — После се обърна към Декър и продължи: — Освен това при всяко подновяване на разрешителното му за достъп до секретна информация Дабни е трябвало да се явява на тест с полиграф. Минал е всички проверки.

— Значи си убедена, че кражбата на информация е еднократен акт?

— Освен ако не ми представиш доказателства в полза на противното.

— Но все пак е успял да я продаде доста бързо — намеси се Джеймисън.

— Знам. Каза го и преди. Но това съвсем не означава, че е продавал информация в продължение на дълги години.

— Да се надяваме, че по някое време твоята логика ще съвпадне с нашата — отвърна напрегнато Джеймисън.

Двете жени се измерваха с поглед в продължение на няколко секунди. За щастие, в този момент пристигнаха поръчките им и всички започнаха да се хранят.

Браун погледна Марс и попита:

— С какво се занимаваш сега?

— Тренирам един гимназиален футболен отбор. И се опитвам да подредя живота си.

— Между вас има нещо общо — отбеляза Декър.

— Какво е то? — попита Мелвин.

— И двамата сте богати.

Когато Марс погледна Браун, тя отвърна:

— Заслугата не е моя. Наследих всичките си пари. Чиста проба късмет.

— Това е чудесно! — промърмори Джеймисън под нос.

— Аз не се смятам за богат — каза Марс. — Може би щях, ако бях заслужил парите си на игрището.

— Ти си ги заслужил, Мелвин — каза Декър. — С двайсет години от живота си.

След като приключиха с вечерята и напуснаха ресторанта, Браун и Марс тръгнаха отпред, увлечени в разговор, а Джеймисън и Декър ги следваха на три-четири метра.

— Браун се оказа със завидно потекло — отбеляза Джеймисън.

— Но не лежи на чужди лаври и не прекарва времето си по приеми, галавечери и прочие глупости. Облякла е униформа и се бори в името на добра кауза.

— Тя е просто съвършена.

Декър я изгледа.

— Пак започваш да ревнуваш, Алекс. Не ти отива.

— Да, знам — въздъхна тя. — Но в тази жена има нещо, което ме вбесява само като я погледна. Случвало ли ти се е някога?

— Да, когато бях в пети клас, учителката ме дразнеше, но го преодолях.

Отпред Марс каза нещо и Браун се засмя, побутна го закачливо и за миг го хвана под ръка.

Джеймисън мигом погледна Декър.

— Какво беше това?

— Кое? — попита Декър, който бе потънал в собствените си мисли и не следеше с поглед Мелвин и Браун.

— Нищо! — смотолеви тя.