Предатели

9

Декър се взираше в озарената от лунна светлина сграда.

Джеймисън стоеше до него и го наблюдаваше внимателно. Когато Декър най-после се обърна към нея, видя, че е забила поглед в земята.

— Виждаш ли, всичко е точно както ти го описах — подсмихна се тя.

— И още как — отвърна напрегнато той.

Навремето постройката явно бе представлявала тухлен склад с огромни прозорци, който впоследствие е бил разделен на апартаменти. Декър си пое дълбок дъх. Усети влажния полъх от близката река Анакостия. От едната страна на склада се издигаше изоставена сграда, от другата — някаква съборетина. Отсреща имаше редица занемарени къщи, които бяха поне на сто години и изглеждаха необитаеми.

По паркинга пред бившия склад имаше повече пукнатини, отколкото асфалт. Целият бе обрасъл в плевели. Старата телена ограда, която някога бе заобикаляла сградата, сега бе разкъсана и съборена на места, а вратата липсваше; от нея бяха останали само ръждиви панти. На паркинга бяха спрели няколко автомобила. Най-новият бе поне на двайсет години. Две от другите коли имаха счупени прозорци, покрити с найлонови торбички и тиксо.

— Мелвин виждал ли е това място? — попита Декър.

— Виждал е снимки. Помоли ме да потърся и аз се съгласих. И открих това.

Той я погледна.

— И колко време ти отне търсенето?

— Мелвин не искаше да купува имот в някой скъп квартал, въпреки че може да си го позволи. Той държеше да е някоя сграда, която да реновира и да превърне в място за пример. Наемът е по-нисък от средния. Всички, които живеят тук, работят. Някои дори на две-три места. Работят усилено и се опитват да осигурят по-добър живот на себе си и своите семейства. Наблизо неотдавна са отворили врати доста ресторантчета, както и малки семейни магазини. Има църкви, има паркове и…

Гласът ѝ заглъхна, тъй като Декър не реагира по никакъв начин.

— Какво мислиш? — попита след малко Джеймисън. — Знам, че мястото не е Тадж Махал.

— Живях в кашон на паркинга на „Уол март“, а после в мотелска стая. Устройва ме, стига да има тоалетна.

— Съгласен си? — попита напрегнато тя. — Нямаш нищо против?

— Колко са наемателите?

— Заети са петнайсет апартамента. Двама живеят сами, останалите имат семейства.

— Значи си се срещала с тях?

— Да. Не бих могла да дам на Мелвин препоръка, без да проуча и сградата, и хората, които я обитават. Той иска да направи нещо добро с парите си, а аз не бих го поставила в ситуация, в която да изгуби инвестицията си. Сградата е солидна, има потенциал. Когато приключим с ремонта, ще стане направо чудесна. Знам, че кварталът изглежда западнал, но започва да се съвзема. Вече споменах, че се отварят ресторанти, част от старите сгради се реновират. Тук се случват хубави неща…

— А после наемите ще скочат, данъците също и хората, на които се опитвате да помогнете, няма да могат да си ги позволят.

— Нашите наеми няма да скочат. Освен това сключихме споразумение с местните власти. Те предоставиха на Мелвин определени данъчни облекчения, за да продължи да помага на нуждаещите се.

— Споразумение с общината? Данъчни облекчения? Кога успя да се справиш с всичко това?

— В свободното си време. Когато се запознахме, работех като журналистка, но винаги съм искала да се занимавам точно с такива проекти.

Декър кимна и отново погледна сградата.

— И къде ще живеем?

— Както казах, на последния етаж. Гледката е страхотна. И апартаментът е напълно готов.

— Обзаведен ли е, или ще трябва ние да купим мебелите?

— Позволих си да подбера някои неща. Ако не ти харесат, винаги можем да ги сменим.

— Има ли къде да се седи и къде да се спи?

— Да.

— В такъв случай ме устройва.

— Искаш ли да влезем?

Декър направи жест, с който подкани Джеймисън да поеме ролята на домакиня. Тя въведе кода в панела до вратата и я отвори. Декър я последва до подножието на стълбите.

— Ще трябва да се качим пеша — каза тя. — Няма асансьор.

Изкачиха шест етажа и се озоваха пред врата, която Джеймисън отключи, докато Декър се подпираше на стената в опит да възстанови дишането си. Тя го погледна и отбеляза:

— Мислех, че тренираш.

— Току-що направих една тренировка.

Декър прекрачи прага и замръзна на място. Таваните бяха високи поне шест метра, а металните греди на покрива, както и бетонните колони, които поддържаха цялата конструкция, стояха оголени. И гредите, и колоните бяха боядисани в черно. Помещението бе просторно, с голям кът за сядане, обърнат към петметрови прозорци, и модерна кухня с уреди от неръждаема стомана и гранитни плотове. Имаше и две големи спални, всяка със самостоятелна баня. В другия край на коридора се намираше кабинет с бюро, библиотеки и прозорец с дървени капаци. На бюрото бе оставен лаптоп.

— Това е твоят кабинет. Моят е до него. А там има джакузи — добави Джеймисън и посочи вратата вляво. — Плюс сауна. Още не съм ги пробвала. Дори не съм сигурна, че работят.

— По дяволите, Джеймисън! Останах със съвсем друга представа, когато описа мястото и спомена, че се нуждае от малко ремонт и грижи. Определено не очаквах това!

Тя го погледна гузно.

— Това е апартаментът на предишния собственик на сградата. Вложил е всичките си пари в него, затова е минал доста тънко на другите места. Останалите апартаменти не изглеждат по този начин.

— Какво е станало с него?

Въпросът му притесни Джеймисън.

— Предпочитам да не казвам.

— И защо?

— Ами… така.

— Алекс!

— Добре, задлъжнял на някакъв наркопласьор и онзи го гръмнал на паркинга.

— И е мъртъв?

— Ами, да, мисля, че се подразбира.

Декър се огледа.

— И е използвал парите, които е трябвало да плати на дилъра, за да обзаведе апартамента?

— Не е ясно. Но няма за какво да се притесняваш. Ние не дължим нищо на този дилър.

— Това означава ли, че не са го хванали?

— Полицията арестувала заподозрян, но не открила свидетели или доказателства и се наложило да го пуснат. Сградата фалирала и Мелвин я купи. В интерес на истината, беше изгодна сделка. Изглежда, не е имало други кандидати.

— Не се учудвам — отвърна Декър.

— Харесва ти, нали?

— Да, харесва ми. Същински дворец е в сравнение с онова, с което съм свикнал.

— Моят багаж е вече тук. Ти можеш да се пренесеш, когато пожелаеш.

— Всичките ми неща се побират в една чанта, затова ще стане бързо и лесно.

Джеймисън протегна ръка.

— Добре дошъл в новия ни дом, съквартиранте.

Преди да стисне дланта ѝ, Декър каза:

— Да сложим още няколко ключалки на вратата.