Предатели

30

Наближаваше седем часът, когато пристигнаха пред дома на Дабни. На кръговата алея бяха паркирани две коли. Вероятно взети под наем от дъщерите за времето на престоя им. Къщата бе потънала в мрак, светеше само лампата над входната врата.

Марс ги докара със своята кола и остана да ги чака в нея. Декър почука. Никой не им отвори.

— Смяташ ли, че домашната помощница е пристигнала вече? — попита го Джеймисън.

— Не знам, никога не съм имал обслужващ персонал.

Чуха стъпки и след миг Джулс Дабни отвори вратата. Беше облечена с клин и суичър с логото на университета „Джордж Уошингтън“. Косата ѝ бе вързана на опашка. Изгледа ги и попита малко сърдито:

— Нали знаете колко е часът?

— Сестра ви Натали тук ли е? — отвърна Декър.

— Да, но още спи.

— Трябва да говорим с нея.

— Не може ли да изчакате малко?

— Ако можехме, нямаше да дойдем толкова рано.

— Настоявам да…

Декър вдигна служебната си карта и натърти:

— Трябва да говорим с нея.

Джеймисън пристъпи напред и каза:

— Предайте ѝ, че искаме да говорим за Корбет.

— За Корбет? Той добре ли е?

— Просто ѝ предайте това, което ви казахме. Ако не желае да разговаря с нас, ще си тръгнем и ще се върнем по-късно.

Джулс се поколеба и затвори вратата. Докато стояха отвън и чакаха, по алеята приближи малък джип, който спря встрани от входа. От него слезе възрастната чернокожа жена, която Декър и Джеймисън бяха зърнали при предишното си посещение. Тя мина покрай тях, усмихна се и им кимна. Отключи си със собствен ключ.

Джеймисън погледна часовника.

— Сега вече знаем. Домашните помощници на богатите започват работа точно в седем сутринта.

Изминаха няколко минути и вратата се отвори отново. Натали беше облякла пеньоар до глезените. Косата ѝ бе разрошена и сплескана от едната страна. Очите ѝ бяха зачервени.

— Джулс каза, че искате да говорим за Корбет. Защо?

— Може ли да влезем? — попита Джеймисън.

— Предполагам — отвърна намусено Натали, отстъпи крачка назад и Декър и Джеймисън прекрачиха прага.

Натали ги покани в библиотеката и затвори вратата след тях. Декър и Джеймисън седнаха на канапето, а тя срещу тях. Упорито избягваше погледите им. Очите ѝ останаха забити в пода.

— Мама още не е станала.

— Не сме дошли при нея — отвърна Джеймисън и погледна Декър.

— Знаем за дълговете от хазарт. И знаем откъде баща ви е намерил пари, за да ги погаси.

— О, господи! — възкликна Натали, зарови лице в шепите си и захлипа.

Джеймисън стана, прекоси стаята и седна до нея. Обгърна раменете ѝ, които се тресяха от плач, а Декър удостои с мрачен поглед.

Натали се задъха. Не ѝ достигаше въздух.

— Добре ли сте? — попита Джеймисън.

Натали извади от джоба си инхалатор. Пръсна два пъти в устата си и дишането ѝ се успокои.

— Вече съм добре. Имам астма — обясни тя и вдигна инхалатора. — Всички имаме, с изключение на татко. Наследили сме я от мама.

Натали се облегна на стола си, затвори очи и задиша дълбоко.

Джеймисън се върна на мястото си до Декър и прошепна:

— Карай по-полека.

Декър изчака Натали да се съвземе. Тя изтри сълзите си в ръкава на пеньоара и го погледна.

— Не знаех към кого да се обърна — започна Натали с дрезгав глас. — Щяха да убият Корбет. Щяха да убият всички ни.

— Знаехте ли, че е задлъжнял? — попита Декър.

— Знаех, че има дългове, но не знаех размера им. И нямах представа, че е взел заем от хора, които са готови да ни убият.

— Сигурна ли сте, че това няма да се повтори? — попита Джеймисън.

— Онези типове уплашиха Корбет до смърт. Но в момента това изобщо не ме интересува. Развеждам се. Заради него загубих баща си. Мразя го. Мразя всичко, свързано с него. Прибирам се в Щатите с дъщеря ми. Но първо трябва да намеря къде да живеем.

— Предполагате ли откъде баща ви е намерил парите?

Тя поклати глава.

— Знаех, че двамата с мама имат доста пари. Но сумата беше огромна.

— Десет милиона, доколкото чух — отвърна Декър.

Натали кимна.

— Не очаквах да разполагат с такава сума в брой. Но може би ако продадяха къщата и още някои неща…

— Очаквахте баща ви да го направи? — попита Декър. — Да продаде всичко, което притежава? Всичко, за което е работил?

— Аз… не знам какво очаквах. — Натали помълча и продължи: — Когато бях малка, татко винаги оправяше нещата, ако имах неприятности. Винаги. И всичко се нареждаше. Предполагам, че бях свикнала…

— Така можете да постъпите, когато паднете от колелото или някой ви обиди. Но вече не сте дете, Натали — каза строго Декър.

Тя впери поглед в него.

— Знам. Не ми се слушат лекции от ФБР.

— Да разбирам ли, че баща ви не ви е казал откъде смята да намери парите?

— Каза ми само, че ще се погрижи за всичко.

— Как ви ги изпрати? — попита Джеймисън.

— С банков превод, мисля. Но не съм сигурна. Знам само, че онези типове са си получили парите. Корбет ми каза. Беше толкова щастлив.

— Не се съмнявам — отвърна рязко Декър. — Когато научихте за смъртта на баща ви, какво ви мина през ума?

— Не знаех какво да мисля. Реших, че се е побъркал или нещо такова. Когато Джулс ми се обади, звучеше толкова спокойна и делова… Както винаги — подхвърли иронично тя. — Разбрах само, че татко е мъртъв… че се е самоубил. Нямах представа, че е убил онази жена. Разбрах го едва след като дойдох тук, макар Джулс да ми го бе казала по телефона. Предполагам, че мозъкът ми просто е отхвърлил тази информация. Не съм толкова хладнокръвна като сестра ми.

— Смятате ли, че това, което е направил, е свързано по някакъв начин с намирането на парите? — попита Джеймисън.

Натали кимна. Изглеждаше тъжна и нещастна, по лицето ѝ се стичаха сълзи.

— Помислих си, че трябва да има някаква връзка. И стигнах до извода, че всичко е по моя вина. Не спрях да пия по време на полета от Франция. А когато пристигнах тук, продължих да се наливам. Почти не помня какво се е случило след това.

— Не се съмнявам, че с това поведение сте помогнали много на своето семейство — отбеляза мрачно Декър.

— Ей! — възкликна тя. — Не се гордея с постъпката си, ясно ли е? Така че спестете високопарните си проповеди за някой друг. И ако продължавате да ми го натяквате, няма да си мръдна пръста, за да ви помогна.

Декър се приведе напред.

— Ще се изразя съвсем ясно, за да разберете какви са залозите. Не съм дошъл, за да моля за услуга. Баща ви е извършил държавна измяна, за да събере парите, с които да плати проклетите дългове на Корбет.

Натали остана с отворена уста. Пребледня. Щеше да припадне всеки момент.

Декър не ѝ обърна внимание и продължи:

— Това ви прави съучастница в измяната. И сега продължавате да криете от нас информация, която би могла, поне частично, да хвърли светлина върху извършеното от баща ви. Нарича се „възпрепятстване на правосъдието“. Тези две обвинения, допълнени от поне още няколко, които всеки по-грамотен американски прокурор ще ви повдигне, ще решат проблема ви с търсенето на жилище след развода с Корбет. Системата от федерални затвори ще ви предостави подслон до края на живота ви.

— О, господи!

Преди Натали да изпадне в истерия, Декър успя да добави:

— Но ако ни сътрудничите, това може и да не се случи.

— Какво искате да направя? — попита тя.

— Човек, когото много уважавам, смята, че баща ви може да е споделил с вас нещо, което да ни помогне.

— Какво например?

— Предполагам, че вие сте най-малката дъщеря — каза Декър.

— Така е. Как разбрахте?

— Сама казахте, че баща ви се е грижил за всичко вместо вас. И споменахте, че Джулс е винаги спокойна и делова. Тя е най-голяма. Тя командва останалите.

Натали кимна.

— Следователно между вас и баща ви е имало специална връзка.

— Да, имаше.

— Дошли сте тук и сте го придружили по време на медицинските прегледи.

— Той… той ми позвъни и призна, че е болен. Много болен. Увери ме, че не е споделил с никого. Искаше да бъда с него, когато научи окончателната диагноза. — Натали захлипа и едва се овладя. — Изпрати ми пари за самолетния билет.

— И вие го придружихте до „Андерсън“? — попита Джеймисън.

Натали избърса сълзите си.

— Да. И лекарите потвърдиха, че има злокачествен мозъчен тумор в последен стадий, който не подлежи на операция. Казаха, че съвсем скоро организмът му ще престане да функционира нормално.

— Как реагира баща ви?

— Заяви, че няма да се подложи на лечение. Щеше да спечели няколко седмици, месец дори, но той не пожела. Възнамеряваше да каже на мама и дори обсъждахме как ще ѝ съобщи новината.

— А разговаряхте ли за други неща, които е възнамерявал да направи? — попита Декър.

Натали погледна първо Джеймисън, после него.

— Ако ме питате дали ми е казал, че само след месец се кани да убие някого и да се самоубие, отговорът ми е „не“. Никога не бих скрила подобно нещо.

— А споменал ли е нещо, което може да се изтълкува като намек за онова, което е бил намислил? Може да ви се стори незначително, но да изиграе ключова роля за разкриването на истината.

Натали се замисли за кратко. Разтри очи и каза:

— Наскоро говорихме по телефона. Бях във Франция и той ми позвъни съвсем изненадващо.

— Кога беше това?

— Преди седмица.

— Продължавайте — подкани я Декър.

— Каза, че все още не е съобщил нито на мама, нито на сестрите ми, но ще го направи. А после подхвърли: „Мислиш си, че познаваш някого, а после се оказва, че изобщо не го познаваш. Но тогава вече е прекалено късно“.

— Помолихте ли го да ви обясни какво означава това? — попита Джеймисън.

— Реших, че е започнал да взема болкоуспокоителни и не е съвсем адекватен. Но преди да отвърна каквото и да било, той ми каза, че ме обича, и затвори. Повече не го чух. — Натали наведе глава и захлипа тихо. След малко попита: — Майка ми и сестрите ми ще разберат ли какво сме говорили с вас?

— Не виждам как можем да го запазим в тайна — отвърна Декър.

Когато излязоха от стаята, Джеймисън каза:

— Какво разбра от всичко това?

— Мисля, че Уолтър Дабни се е изразил съвсем буквално.