Предатели

40

— Тя имаше същата.

Декър и Джеймисън отиваха да вземат Мелвин Марс, с когото имаха уговорка за вечеря.

— Кой, дъщеря ти ли? — попита Джеймисън, която шофираше, и хвърли бегъл поглед към него.

Декър кимна и остави куклата до себе си.

— Рядко говориш за семейството си — каза предпазливо тя.

— Какво очакваш да кажа? — отвърна той, без да я погледне.

— Нужно е време, Декър. Всеки от нас реагира по различен начин. А твоят начин е уникален.

— Времето не лекува раните ми, Алекс. За мен това не съществува… поне по отношение на спомените.

— А няма ли начин да… знам ли? Да блокираш тези спомени?

— Ако имаше, щях вече да съм се опитал.

Следващите няколко минути изминаха в тишина, преди Декър да попита:

— Каква е вероятността двама души, Дабни и Бъркшър, да използват една и съща фраза?

— Кого ли са имали предвид? Дали става въпрос за един човек? Или за различни хора? А може би всеки от тях е имал предвид другия?

Декър поклати глава.

— Не знам. Но ако всеки от тях е имал предвид другия, това означава, че са се познавали.

— Очевидно Бъркшър се е справяла отлично с математиката и е имала лек акцент. Какво ни казва това?

— Че се е справяла отлично с математиката и е имала лек акцент.

Джеймисън въздъхна и смени темата.

— Какво е да работиш с Харпър Браун?

Декър сви рамене.

— Не разкрива картите си, но мисля, че иска да разреши случая не по-малко от нас. А може би дори повече, след като се натъкнахме на тази история с къртицата в нейната агенция. — Декър помълча и добави: — Баща ѝ е работил в АВР. Името му е изписано на тяхната Стена на факлоносците — за изключителни заслуги.

— Хм, може би това обяснява всичко.

— Какво обяснява?

— Защото е толкова мотивирана.

— Освен това е богата. Има голяма къща до Капитолия. Прадядо ѝ е бил далновиден инвеститор. Вложил парите си в сини чипове, преди те да се превърнат в сини чипове.

— Хм, точно това исках да чуя.

Декър я погледна.

— Добре ли си?

— Разбира се. Защо да не съм? Тя е красива, богата и със страхотна кариера. Радвам се за нея.

Декър разтри коленете си, които опираха в таблото на автомобила.

— Трябва да призная, че в беемвето ѝ има много повече място за краката.

— Искаш ли да продължиш пеша? — попита Джеймисън през стиснати зъби.

Когато влязоха в ресторанта, видяха, че Марс вече седи на една маса в далечния край. Той се изправи и им помаха. Декър и Джеймисън се присъединиха към него.

— Запознах се с всички наематели в сградата — каза Марс. — Чудесни хора.

— Кога успя да го направиш? — учуди се Джеймисън.

— Вчера и днес. Мисля, че си избрала страхотно място, Алекс. Благодаря ти. — Той погледна Декър, който не бе изрекъл нито дума. — Добре ли си?

Когато Декър не отговори, Джеймисън обясни:

— Разследването зацикли.

— Понякога има спънки, но не се съмнявам, че ще разкриете случая.

— Невинаги разкриваме случаите, Мелвин — промърмори Декър. — Понякога лошите печелят.

— Вярвам в теб. Ти не оставяш лошите да печелят.

Декър извади куклата от раницата си и я постави на масата.

— Какво е това? — попита озадачен Марс.

— Улика — отвърна Джеймисън.

— Шегуваш се.

— Използвали са я, за да предават крадена информация — обясни тя. — Вътре има тайно отделение. — Взе куклата и го показа на Мелвин.

— По дяволите! Да използват кукла! Това е толкова долнопробно! — възмути се той.

Дойде сервитьорката и взе поръчките им. Погледна куклата, но не каза нищо. Когато жената се отдалечи, Джеймисън попита:

— Как според теб е ставала размяната?

— Не съм сигурен — призна Декър. — Но куклата е трябвало да стигне от точка А до точка Б, след което да се върне в точка А.

— Като във филм за Джеймс Бонд — каза Марс. — Сега хората хакват компютри и крадат информация по електронен път.

— По онова време не са имали такива възможности — отвърна Джеймисън. — Използвали са флопи дискове, кукли и… не знам… микродотове. В това нещо се побира лента от фотоапарат.

Декър изобщо не се обади, докато се хранеха. Не откъсваше поглед от куклата.

По-късно вечерта, след като Джеймисън си легна, Декър седна на кухненската маса с куклата в ръка. Няколко минути по-късно стана, облече си якето, нахлупи бейзболна шапка и излезе. Навън ръмеше. Разходката му го отведе до брега на реката. Беше взел пистолета си, защото кварталът беше опасен, особено нощем.

Видя същата пейка, покрай която бе минал по време на сутрешното си бягане, и седна на нея.

Предпочиташе нощта пред деня. Възприемаше светлината като досадна натрапница дори когато тя не го облъчваше с болезнено ярки сини нюанси пред лицето на смъртта.

Освен това нощем мислеше по-добре. Реши да използва паметта си, за да долови някоя аномалия, някое несъответствие, което да му покаже вярната посока. Затвори очи, пое дълбоко дъх и се заслуша в дъжда.

Мислите му обаче не се насочиха към случая. Не, Декър не мислеше за Уолтър Дабни или Ан Бъркшър.

А за Моли и Каси.

За дъщеря си и съпругата си, които бяха мъртви от почти две години. После щяха да минат десет години, двайсет, трийсет… Той можеше да си представи съвсем ясно как тече времето. Можеше да си представи как чувството за загуба и тъга отслабва. Но не можеше да си представи как това се случва с него. Достатъчно бе да затвори очи и отново преживяваше всичко — намирането на телата, ужаса, — без да пропусне нито една подробност, без времето да е замъглило образите.

Отвори очи и я видя.

— Не обичам да ме следят — каза сърдито Декър.

Харпър Браун седна до него.

— И на мен не ми е приятно да те следя.

— Защо го правиш тогава?

— Грижа се за партньорите си, Декър. АВР те смята за особено ценен кадър.

— Работя за ФБР.

— Засега. Но винаги има утре. — Преди Декър да отговори, тя добави: — За какво си мислеше сега?

— За нищо. Защо си тук?

— Вече ти казах.

— Можеха да пратят някой дребен агент да ме следи. Мисля, че си губиш времето. Имаш далеч по-важни задачи.

Тя извади от джоба си лист хартия.

— Прочетох онзи текст на руски.

— И?

— И май открих нещо интересно. Това е преводът.

Декър го прочете.

— Тук пише, че някоя си Ана Серийзамок е получила награда за оказаните услуги.

— Шпионски услуги — уточни Браун.

— И коя е тази Ана Серийзамок?

— Мисля, че отговорът се крие в това как ще преведем името на английски.

— Как?

— Ана е руският вариант на Ан. Нали си чел „Ана Каренина“? Азбуката все пак е различна. Не преведох фамилията ѝ, защото исках да те държа в напрежение.

Декър я погледна.

— В живота ми има достатъчно напрежение.

— Не се съмнявам.

— И така, какво означава Серийзамок?

— Буквално Грейлок.

— Добре, как ще ни помогне това?

— Грейлок е планина в Масачузетс.

— Все още не виждам никаква връзка.

— Тя е най-високата планина от планинската верига Бъркшър.

Декър впери поглед в листа.

— Ан Бъркшър.