Предатели

78

— Сигурна ли си, че си добре?

Декър седеше до леглото на Джеймисън в апартамента им.

— Добре съм, Декър, просто съм уморена. Отнесоха се доста грубо с мен, преди да ме упоят. Нямам представа какво използваха, но никак не ми понесе.

— Съжалявам за случилото се.

— Вината не е твоя. Но заслугата да съм жива, да съм тук е твоя.

Тя се надигна в леглото и го прегърна.

Декър се изненада от жеста ѝ, а когато се посъвзе, я потупа по гърба.

Тя го освободи от прегръдката си и каза:

— Богарт ми обясни как стоят нещата. За този трети играч и всичко останало. И че нямаме представа коя е мишената.

Така е, нямаме никаква представа. Знаем само, че ще се случи скоро.

— Ще се случи, макар да заловихме част от хората им?

— Това не означава, че няма да приведат плана си в изпълнение. Наемниците са непредвидими.

— Какво ще правиш?

Той погледна през рамото ѝ. Навън продължаваше да вали.

— Ще се поразходя.

Декър вдигна качулката си и закрачи под дъжда. Той обичаше лошото време.

Денят, в който бе открил семейството си мъртво, бе прекрасен. В небето нямаше нито едно облаче, подухваше лек бриз, слънцето грееше ярко… В този ден той се бе прибрал у дома и бе заварил убити двете си най-скъпи същества.

Сега отиде до реката и тръгна покрай брега. Силният вятър образуваше вълни, а чайките се премятаха във въздуха. Стигна до своята пейка и седна, без да обръща внимание на поройния дъжд.

Декър никога не би признал това пред никого, дори пред самия себе си, но изпитваше ужас от възможността някой ден да затвори очи, да потърси нещо в съвършената си памет и да не го намери. И вместо спомени да не открие нищо.

Поради тази причина не обичаше да го прави. Паметта му не беше някакво тайно оръжие, не беше вълшебна пръчка, която да размаха и да получи нужния отговор. Успехът му в миналото се дължеше до голяма степен на най-обикновена детективска работа. Задаване на въпроси, събиране на улики, анализиране на фактите, откриване в лабиринта от лъжи и истина на вярната следа, която да го отведе към целта.

Този път отново му се бе наложило да разсъждава. И то много. Може би прекалено много. Но също така бе открил много неща.

Бе открил начина, по който шпионската мрежа на Бъркшър бе използвала хоспис „Доминион“.

Бе открил, че именно Елинор Дабни и Ан Бъркшър са шпионирали заедно в продължение на години.

Бе открил истината зад комарджийските дългове на Натали и връзката между тях и предателството на Уолтър Дабни.

Бе разбрал защо Дабни е убил Бъркшър.

Бе разбрал и че именно съпругата му, преоблечена като клоун, му е сигнализирала, че Бъркшър идва на мястото на срещата.

Бе разбрал какво се е случило със Сесилия Рандал и бе разкрил тайната на куклите.

И накрая, слава богу, бе помогнал за спасяването на Джеймисън и залавянето на членове на шпионската мрежа на Бъркшър. Дали пък те нямаше да му дадат част от отговорите?

Това бяха все положителни резултати.

Но все още не бе разбрал защо Уолтър Дабни е избрал да застреля Ан Бъркшър именно пред Хувър Билдинг. Думите на Ели, че съпругът ѝ е искал да изпрати послание, не му прозвучаха убедително.

И тогава, също както думата „атлетична“ бе изскочила в главата му, сега изскочи и една фраза.

Изразил се е буквално.

Той скочи от пейката и хукна към апартамента, където се преоблече в сухи дрехи и надникна в стаята на Джеймисън. Тя спеше дълбоко, затова Декър грабна ключовете от колата и подкара към мястото, където бе започнало всичко.

По пътя позвъни на Марс и се отби да го вземе. Завари при него Харпър Браун, затова остави колата си пред хотела, в който бе отседнал Мелвин, и се прехвърли в нейното беемве. Тримата продължиха към Хувър Билдинг.

— Какво се върти в главата ти, Декър? — попита Браун.

— Прекалено много неща.

— Стига, кажи нещо конкретно.

— Веднъж ти споменах, че според мен Уолтър Дабни се е изразил твърде буквално.

— Да, спомням си.

— Мисля, че е избрал по същия начин и мястото, където да убие Бъркшър.

Браун и Марс се спогледаха с любопитство.

— Не те разбирам — отвърна тя.

Декър обаче не я слушаше.

Улиците бяха пусти. В далечината се чуха полицейски сирени и тримата видяха кортеж, който се носеше по разчистените от автомобили улици.

Браун извърна поглед от Декър и каза на Марс:

— Мразя, когато в града идват чужди политици. Объркват целия трафик.

— В Западен Тексас нямахме подобни грижи — отвърна Марс. — Имаше ли две коли една след друга на шосето, това се смяташе за задръстване.

Браун завъртя театрално очи и отвърна:

— Забавно.

Трафикът стана толкова натоварен, че накрая свърнаха към един паркинг и изминаха пеша остатъка от пътя. Дъждът бе намалял, но денят си оставаше мрачен и неприятен.

Браун вдигна яка, за да се предпази от ръмежа.

— Добре, стигнахме Хувър Билдинг. А сега какво?

Декър крачеше бавно, следвайки същия маршрут, който бе изминал в деня, когато Дабни застреля Бъркшър. Беше го правил толкова много пъти, че не знаеше какво очаква да открие сега.

Вероятно нищо.

И все пак той бе дошъл тук, воден от конкретна причина. Идеята му бе хрумнала, докато седеше на пейката край реката. И това не се дължеше на феноменалната му памет. Причината да дойде тук бе далеч по-проста — логическа догадка. Като полицай в Охайо често бе разчитал на подобни хрумвания.

А сега, когато имаше невероятна памет, можеше да използва и нея. Огледа улицата, всичко по платното и двата тротоара. Напред, назад, наляво, надясно.

През това време Браун подхвърли на Марс:

— Вашингтон е интересен град. Може да ти хареса тук.

— Това покана ли е? — погледна я той.

— Не давам обещания — отвърна тя с престорена свенливост. — И не очаквам обещания в замяна. Но ми е приятно в твоята компания.

— Мислех, че искаш да останеш сама за известно време след случилото се в твоята къща. Но после се появи изневиделица.

— Е, обмислих задълбочено въпроса и стигнах до извода, че ти ще се намираш в по-голяма безопасност, ако аз съм до теб.

Мелвин се засмя.

— Добре, трябва да призная, че за пръв път получавам подобно предложение от жена.

— Може би защото не си излизал с подходящите жени — отвърна тя.

— Тук определено си права.

Наляво, надясно, напред, назад. Хора, места, неща…

Декър затвори очи и се върна към онзи ден, към всичко, което бе видял тогава.

Добре, ясно…

Сега наложи сцената пред очите си върху онази, която бе видял в деня, в който Дабни застреля Бъркшър.

И веднага забеляза разликите.

Павилионът за бурито не беше тук.

Охранителят не стоеше в будката си.

Строителните работи в отсрещната сграда бяха преустановени.

Но както и миналия път, когато бе идвал тук, капакът на уличната шахта бе поставен на място и работниците си бяха отишли.

Погледна централата на ФБР — ръбеста, грозна, рушаща се…

Тоалетните не работеха.

Противопожарната инсталация бе извън строя.

По фасадата бяха опънати мрежи, които да ловят отчупилите се парчета бетон.

Дори охранителните камери не работеха както трябва…

Изведнъж Декър хукна.

Браун извика:

— Декър!

— Ей, Еймъс! — присъедини се към нея Марс.

Двамата затичаха след него. Декър сви зад ъгъла и спря едва когато стигна до улицата, успоредна на онази, от която бе дошъл.

— Какво е това? — попита той, когато Браун спря до него, леко запъхтяна.

— Кое?

Той посочи улицата.

— Това!

— Божичко, какво очакваш да е? Кортеж!

— Чий?

— Нямам представа. — Браун впери поглед в автомобилите, а после огледа околните сгради. — Ако съдя по дължината на кортежа и броя на охраната, контра снайперистите по покривите и костюмарите със слушалки в ушите, бих казала — вицепрезидентът. Или дори президентът.

— Той ще идва днес в Хувър Билдинг?

— Случва се от време на време.

Марс щракна с пръсти.

— Сутринта гледах телевизия във фитнеса на хотела, докато тренирах. Тогава го видях.

— Какво си видял? — попита Декър.

— Президентът ще дойде тук, за да връчи някаква награда. По случай успешна съвместна операция с британците и германците. Британският премиер и онази жена… как се казваше… която е начело на Германия, също ще присъстват.

— Президентът спомена това по време на посещението ни в Белия дом — каза Браун. — Връчването на наградата е свързано с някаква съвместна операция, спасила живота на много хора. Богарт знае за нея.

Кръвта се отцеди от лицето на Декър.

— Британският премиер и германският канцлер също са тук, така ли?

Браун го изгледа с любопитство.

— Декър, какво има?

Той се обърна към нея.

— Уолтър Дабни е знаел нещо, макар да предполагам, че не е знаел подробности. Ели Дабни заяви, че съпругът ѝ се е опитвал да изпрати на терористите мощно послание. Искал да ги накара да се откажат от намеренията си. Тя беше права за посланието, но не и за адресата. Посланието, което Уолтър Дабни е изпратил, е отправено към нас.

— Какво послание?

— Послание без думи.

— Говориш неразби…

— Послание без думи. Посланието е скрито в действията му.

— Неговите действия?

Декър я погледна.

— Извършил е акт на насилие пред Хувър Билдинг! Браун се обърна бавно и погледна първо спрелия кортеж, после централата на ФБР и накрая Декър. Тогава и тя пребледня.

— О, господи!