Предатели

58

— Ще ми обясниш ли какво имаше предвид? — попита Джеймисън, когато тя и Браун останаха сами.

Декър бе слязъл от беемвето и се бе запътил към вашингтонския офис на ФБР. Джеймисън бе останала на задната седалка. Когато той се обърна, тя му махна. Миг по-късно бе влязъл в сградата.

Браун я погледна в огледалото.

— Мисля, че бях съвсем ясна.

— Ясна като мъгла. Каза, че съм права за едно, а за друго — не. Не разбрах за кое по-точно?

— Сега ли държиш да го обсъдим?

— Можем да продължим да го отлагаме, но тогава ще натрупаме такава неприязън, че каквото и да каже някоя от нас, то няма да има значение за другата.

Браун изключи двигателя, разкопча предпазния си колан и се извърна назад.

— Беше права, че съм се издънила. Но сгреши, че не ми пука за нищо и никого. Напротив, интересува ме какво мисли Декър за мен. Интересува ме Мелвин, макар да го познавам съвсем отскоро. Чувствам се добре в неговата компания. Двамата разговаряхме дълго за теб и Декър. Той има невероятно високо мнение за вас. Никога не бих го наранила и знам, че и той не би го направил. Просто не е такъв човек. Повярвай ми, имала съм връзка с безсърдечни мъже.

— Аз също — каза Джеймисън. — Виж, бях прекалено груба… не бях справедлива…

— Свикнала съм. Животът и бездруго не е справедлив. Баща ми беше добър човек и страхотен войник. Извърши истински чудеса в АВР. Не се опита да ме разубеди, когато постъпвах в армията, но и не ме окуражи. А когато му казах, че постъпвам в АВР, той отвърна само: „Сигурна ли, че го искаш? Защото според мен е време да се омъжиш“. Скъсах си задника, за да постъпя в същата агенция като него, а той ми каза само това!

— Обзалагам се, че те е заболяло.

Браун сви рамене.

— Днес положението на жените е по-добро, разбира се, но е далече от идеалното. Повечето мъже, с които се срещам, или се плашат, като разберат с какво се занимавам, или се опитват да ми докажат, че са мъжкари и са нещо повече от мен. А това означава, че не стигаме до втора среща. А в работата колегите ми се чудят какво правя там, защо заемам място, на което би трябвало да е някой мъж.

— И при мен е същото — призна Джеймисън. — По цял ден съм заобиколена от мъже. Да не забравяме и Декър.

— И той е мъж като другите.

— Не, не съвсем. Той е… той е Декър.

Браун се засмя.

— Да, разбирам какво имаш предвид. Мелвин също е различен. Той е специален, Алекс. Изобщо не се почувства застрашен от мен. Чувства се достатъчно добре в собствената си кожа, за да не ме ревнува от работата ми.

— Съгласна съм, че Мелвин е много специален. И заслужава специален човек до себе си. Може това да си ти.

Браун остана изненадана от думите ѝ и каза:

— Благодаря ти. Това означава много за мен.

— Всичко наред ли е между нас? — попита Джеймисън.

— Дотолкова, доколкото може да бъде — отвърна Браун. — Разбрах какво се е случило. Спасила си живота на Декър.

Джеймисън сведе поглед към кръста си, където носеше кобура с пистолета.

— Не е лесно, Алекс — каза Браун. — И никога не става по-лесно.

— Това ме промени, Харпър. Никога няма да бъда същата. Аз убих човек.

— Не си се променила. Променила се е само малка част от теб. Има голяма разлика.

— Но може ли човек да продължиш напред след такова нещо?

— Ти ще продължиш напред, Алекс. Не казвам, че е лесно, защото не е. Но ще се получи.

Джеймисън се усмихна признателно, излезе от колата и тръгна към офиса на ФБР. Декър я чакаше във фоайето. Огледа я изпитателно.

— Не виждам следи от нокти. Това е добре. Някакви скрити рани?

— Поговорихме си и се разбрахме. Вече имам друго мнение за нея.

— Радвам се да го чуя.

— Стана въпрос и за теб.

— Така ли?

— Стигнахме до извода, че ти си като нас… момичетата.

Декър смръщи лице и каза:

— Ще се престоря, че не съм го чул.

Минаха през охраната и взеха асансьора. Декър бе позвънил на Богарт предварително и той ги посрещна още в коридора.

— Имаме резултат — обяви той и ги въведе в една заседателна зала.

Там ги очакваше Милиган с компютър пред себе си.

Богарт угаси осветлението и кимна на Милиган, който натисна няколко клавиша и екранът в срещуположния край на стаята оживя.

— „Хари Потър и затворникът от Азкабан“ — обяви Богарт. — Открихме някои неща, които според мен Роулинг не е включила в книгата.

Тримата седнаха и Богарт каза:

— Давай, Тод.

Милиган въведе още няколко команди и на екрана се появи страница от книгата.

— Не виждам нищо — заяви Джеймисън.

— Изчакай малко.

Милиган натисна няколко клавиша и изведнъж различни букви от книгата започнаха да трептят.

— Те флуоресцират! — възкликна Джеймисън.

— Да. Опитахме няколко източника на интерактивна светлина, докато открием нужния.

— Но цветовете са различни — продължи Джеймисън. — Буквите са с различни цветове.

— Смятаме, че имаме обяснение. Ако са използвали книгата продължително време, би трябвало да са изпращали множество различни съобщения. Различните цветове са начин получателят да разбере това. Синьото, което виждате, маркира едно съобщение. Червеното — друго. Не знаем кое е първото и кое е второто, но сме убедени, че това е системата.

— А какво гласят съобщенията? — попита Декър.

— Не е толкова лесно. Буквите не съответстват на нито един код, с който сме се сблъсквали до момента. Нашите дешифровчици не успяха да го разбият и се обърнаха за помощ към АНС и АВР. Може да отнеме известно време, но за момента поне знаем как са си предавали кодирани съобщения.

— Бъркшър и Дженкинс — уточни Декър.

— Точно така. Тя е получавала секретна информация, която е кодирала, а той е използвал специална светлина, за да прочете буквите, да ги препише и да ги дешифрира. После е предавал информацията нататък по веригата.

— Доста умно решение… да използват хосписа по този начин — отбеляза Декър.

— Искаш да кажеш жестоко — поправи го Джеймисън.

— По този начин Бъркшър и Дженкинс не са влизали в пряк контакт — каза Богарт. — Изпращали са си съобщения чрез книгата.

— Смяташ ли, че са използвали този метод, за да предават информацията, която Дабни е откраднал?

— Не съм сигурен, но ми се струва доста вероятно.

— И въпреки това Дабни е убил Бъркшър. Защо?

— Още не сме успели да докажем, че двамата са се познавали — обади се Декър.

— Може да са се срещали на някое тайно място. В къщата в гората например — предположи Джеймисън.

— Добре, да речем че той е продавал секретна информация на Бъркшър — каза Декър. — Въобразявал си е, че тя струва десет милиона, но сумата всъщност е много по-малка. Така и не е видял трансфера на парите. Знаел е, че плащането е извършено, тъй като дъщеря му и семейството ѝ са останали невредими. После е започнал да изпитва угризения, затова е убил Бъркшър и се е самоубил. Но защо на улицата, пред очите на толкова хора? И защо Бъркшър се е съгласила да се срещнат пред Хувър Билдинг? Това вероятно е последното място, на което би искала да бъде. Не е ли заподозряла, че нещо не е наред?

— Най-вероятно — обади се Богарт. — Но нали Дабни наскоро е сключил сделка с нея, нищо чудно да е решила, че иска да сключи още една.

— Шпионка, която използва книга в хоспис, за да избегне срещата лице в лице с шпионин, с когото е работела в продължение на години, решава да отиде на лична среща с човек, изпълнил една-единствена поръчка? И за място на срещата избират улицата пред централата на онази агенция, която лови чужди агенти? — Декър погледна Богарт и възкликна: — Виждаш ли някаква логика в това?

— Не много — призна Богарт. — Но все пак се е случило.

— А може би не — отвърна Декър.