Предатели

3

Гърдите на Уолтър Дабни се тресяха от спазми, което подсказваше, че скоро ще напусне този свят. Сякаш белите му дробове бяха последното препятствие, което не позволяваше на душата му да напусне тялото.

Алекс Джеймисън наближаваше трийсетте, беше висока, стройна и красива, с дълга кестенява коса. Тя седеше отдясно на болничното легло в интензивното отделение. Специален агент Рос Богарт, четирийсетинагодишен, но вече леко прошарен, стоеше отляво, изпънат като гвардеец. Пръстите му стискаха страничната облегалка на леглото.

Дабни лежеше неподвижно, тялото му бе свързано с куп електроди, които подаваха данни към мониторите, и тръбички, които вливаха медикаменти в организма му. На мястото на дясното му око зееше дупка, защото куршумът, който бе изстрелял в брадичката си, бе излязъл оттам. След като бе пронизал мозъка му, разбира се.

Кожата на лицето му бе мъртвешки сива, а на места подпухнала и лилава от спуканите капиляри. Жизнените му показатели, изведени на мониторите, бяха съвсем нестабилни.

Всички лекари, които бяха идвали при него през деня, бяха потвърдили, че е въпрос единствено на време мозъкът да изпрати към сърцето сигнал да спре да бие. И те не можеха да направят нищо. Уврежданията бяха толкова сериозни, че никакви лекарства и операции не бяха в състояние да върнат Дабни в света на живите. Цялата апаратура, към която бе свързан, просто отброяваше времето до смъртта му.

Госпожа Елинор Дабни, по-известна като Ели, бе пристигнала трийсет минути след като от ФБР я уведомиха за случилото се. Агентите искаха да ѝ зададат куп въпроси, но точно в този момент тя бе просто опечалена бъдеща вдовица. Сега Ели бе в тоалетната и повръщаше, а зад нея стоеше медицинска сестра.

Богарт погледна Джеймисън. Тя явно усети погледа му, защото вдигна глава.

— Някакви новини от Декър? — попита тихо той.

Тя провери телефона си и поклати глава.

— Канеше се да отиде в моргата и да присъства на аутопсията на Бъркшър. — Джеймисън написа съобщение до Декър и го изпрати. — Пращам го и на Тод — добави тя.

Богарт кимна.

— Добре. Той ще държи Декър под око.

Богарт отново погледна Дабни.

— Нищо в миналото му не подсказва, че ще стигне дотук. Не успях да открия и никаква връзка с Бъркшър.

— Трябва да имат нещо общо — отвърна Джеймисън, — едва ли я е избрал случайно. Не виждам логика.

Богарт кимна в знак на съгласие и погледна монитора. Сърдечният и дихателният ритъм на умиращия мъж подскачаха по екрана като боси крака върху горещи въглени.

— Най-вероятно ще умре, без да каже пито дума.

— Но каже ли нещо, ние ще сме тук — отвърна Джеймисън.

Вратата на тоалетната се отвори и в стаята влязоха Ели и медицинската сестра. Съпругата на Уолтър Дабни бе висока, с дълги крака, тънка талия и тесни бедра. Чертите ѝ бяха привлекателни, имаше големи светлосини очи, изящна брадичка и високи скули. Косата ѝ бе дълга и тя я бе оставила сребристобяла. Имаше вид на жена, която на младини е била професионален спортист. Сега бе над шейсет, майка на четири големи момичета, баба на трима внуци и съпруга на смъртно ранен мъж.

Джеймисън стана от мястото си и Богарт постави до леглото стол. Ели почти се свлече на него.

Сестрата надзърна към монитора, изгледа заплашително Богарт и си тръгна. Ели се пресегна и хвана ръката на съпруга си.

Богарт отстъпи назад и Джеймисън седна на мястото си. Спогледаха се, докато слушаха тихото хлипане на жената.

— Госпожо Дабни, можем да уредим да доведат децата ви тук веднага щом пристигнат в града — предложи Богарт след минута-две.

Тя не реагира в първия момент, но после кимна.

— Вие или някой друг имате ли информация кога ще дойдат или…?

Ели Дабни вдигна глава и отвърна, без да го погледне:

— Дъщеря ми Джулс… тя… тя би трябвало да знае.

Извади телефон от джоба си, натисна няколко бутона и му го подаде. Богарт си записа номера, върна телефона на Ели и излезе от стаята.

Джеймисън постави ръка на рамото на жената и каза:

— Много съжалявам, госпожо Дабни.

— Той… той… Уолт наистина ли е наранил някого? От ФБР… те казаха…

— Да не говорим за това в момента.

Ели извърна към Джеймисън мокрото си от сълзи лице.

— Не може да го е направил. Разбирате ли, Уолт не би могъл да нарани никого. Сигурни ли сте, че някой друг не е стрелял? Т-т-той… — Гласът ѝ заглъхна и тя опря чело на страничната преграда на леглото.

Мониторът изпиука и двете вдигнаха поглед, но само след секунда той замлъкна.

— Сигурни сме, госпожо Дабни. Иска ми се да не беше така, но сме сигурни. Има достатъчно свидетели.

Ели избърса лице с носната си кърпичка и попита с по-уверен глас:

— Няма да се възстанови, нали?

— Лекарите не са оптимисти.

— Аз… аз дори не знаех, че Уолт има пистолет.

След като се взира в нея в продължение на няколко секунди, Джеймисън попита:

— Забелязахте ли някаква промяна у съпруга си напоследък?

— В какво отношение? — попита разсеяно Ели.

— Промяна в настроението? Грижи в работата? Липса на апетит? Възможно е да е започнал да пие повече от обикновено. Или да е проявявал признаци на депресия.

Ели се облегна на стола, започна да мачка несъзнателно носната кърпичка в ръката си и впери поглед в скута си.

Навън отекваха забързани стъпки, понякога запищяваше алармата на монитор, чуваха се гръмки гласове, шум от колела на колички и носилки. Наоколо се носеше характерната за всяка болница миризма на антисептици. Въздухът бе доста хладен. В интензивното винаги цареше напрежение, тъй като единствено предупредителният писък на монитора разделяше живите от мъртвите.

— Уолт не говореше за работата си. И не пиеше вкъщи, единствено на делови вечери и коктейли, където го придружавах понякога. Но пиеше само за компания, за да се запознае с разни хора, да се сближи с някого, да уреди сделка… такива неща.

— Разбирам. А да сте имали финансови проблеми?

— Не знам за подобно нещо. Но все пак той се занимаваше с това. Никога не сме оставяли неплатени сметки, ако това имате предвид.

— А промени в настроението?

Ели Дабни попи сълзите си с кърпичката и погледна съпруга си за миг, преди да извърне глава, сякаш изпитваше неудобство, че споделя подобна информация с непозната.

— Изпадаше в различни настроения. Работеше много и когато бизнесът вървеше, беше щастлив. Но кога то срещаше затруднения, Уолт изпадаше в депресия… както би направил всеки на негово място.

— И нищо извън обичайното?

Ели смачка кърпичката на още по-малка топка и я хвърли в кошчето.

С точен и решителен замах.

Обърна се към Джеймисън, която чакаше търпеливо положителен или отрицателен отговор.

— Неотдавна замина някъде.

— Къде?

— Това беше необичайното — не ми каза къде. Преди никога не го беше правил.

— Колко време отсъства? — попита Джеймисън.

— Мисля, че бяха четири дни. А може би повече. Беше отишъл в Ню Йорк и от там замина някъде. Обади ми се и каза, че изникнало нещо неочаквано и се налага да се погрижи… не беше сигурен колко време ще отсъства.

— С влак или със самолет е пътувал? В чужбина ли е бил?

— Нямам представа. Обясни ми, че било свързано с потенциален клиент. Трябвало да уреди нещо. Но по думите му съдя, че проблемът не е бил кой знае колко сериозен. Предполагам, че пътуването е било уредено от офиса му…

— Добре, а спомена ли нещо повече, когато се прибра у дома?

— Не. Предполагам, че е пътувал по работа… Но от този момент той като че ли се промени.

— Кога беше това?

— Преди около месец.

— Съпругът ви притежава фирма, която изпълнява държавни поръчки, нали?

Ели кимна.

— „Уолтър Дабни и съдружници“. Офисът им е в Рестън. Но всичко, по което работят, е строго секретно. Когато се захвана с този бизнес, Уолт беше съвсем сам, а сега там работят поне седемдесет души. Има съдружници, но той е президент и притежава контролния пакет. — Очите ѝ се разшириха от изумление. — О, боже! Предполагам, че сега фирмата е моя! — Тя погледна притеснено Джеймисън. — Това означава ли, че аз трябва да я управлявам? Нямам никаква представа от неговия бизнес!

Джеймисън я хвана за ръката.

— Мисля, че в момента не бива да се притеснявате за подобни неща, госпожо Дабни.

Ели се поуспокои и погледна съпруга си.

— Как се казваше онази жена, която Уолтър…? Казаха ми, но не помня. Всичко ми е като в мъгла.

— Ан Бъркшър. Учителка в католическата гимназия във Феърфакс. Познавате ли я?

Ели поклати глава.

— Никога не съм чувала това име. Не мисля, че и Уолтър я е познавал. Учителка? И то в гимназия? Бяхме доста млади, когато се родиха децата ни. Джулс, най-голямата ни дъщеря, е на трийсет и седем. А най-голямото ни внуче е в първи клас. Да не говорим, че никой от семейството ни не живее във Вирджиния. Освен това не сме католици, а презвитерианци.

— Добре. Благодаря ви за информацията. Много ни помогнахте.

— Ще ми трябва ли адвокат? — попита внезапно Ели.

Джеймисън се почувства неудобно.

— Не съм човекът, който може да ви даде подобен съвет. Но ако вие или съпругът ви сте ползвали услугите на адвокат или познавате такъв, би трябвало да поговорите с него.

Ели кимна безмълвно, пресегна се и отново улови ръката на съпруга си.

Минута по-късно се върна Богарт.

— Погрижихме се за всичко, госпожо Дабни — заяви той. — Според дъщеря ви всички, освен Натали ще пристигнат още тази вечер.

— Натали живее в Париж. Направих опит да се свържа с нея по телефона, но тя не вдигна. А това не е… не е нещо, което бих искала да научи от телефонния секретар или електронната поща.

— Дъщеря ви Джулс се е свързала с нея и я е уведомила. Натали се опитва да намери билет за първия полет до Щатите.

— Наистина не мога да повярвам, че това се случва — промълви Ели. — Когато Уолт излезе тази сутрин, всичко беше… идеално. А сега? — Тя вдигна поглед към тях. — Всичко отиде по дяволите. Просто ей така.

Просто ей така, повтори наум Джеймисън.