Предатели

2

Мрак. Всички ни очаква мрак, особено в сетния ни миг, мислеше си Еймъс Декър, докато седеше на стол в моргата на ФБР.

Ан Бъркшър лежеше на металната маса пред него. Всичките ѝ дрехи бяха поставени в найлонови пликове за веществени доказателства, за да бъдат изследвани по-късно. Голото ѝ тяло бе покрито с чаршаф; обезобразеното ѝ лице не се виждаше, макар кръвта ѝ да бе напоила плата.

Аутопсията бе задължително изискване в подобни случаи, дори когато причината за смъртта бе несъмнена.

По някаква изумителна приумица на съдбата Уолтър Дабни не бе мъртъв. Все още. Лекарите от болницата, в която го бяха откарали, не даваха никакви надежди да се възстанови и дори да се върне в съзнание. Куршумът бе пронизал мозъка му и бе цяло чудо, че не загина на място.

Алекс Джеймисън и Рос Богарт, двама от колегите на Декър в екипа, съставен от цивилни специалисти и федерални агенти, бяха в болницата при Дабни. Не искаха да пропуснат нито една негова дума, ако случайно се върнеше в съзнание, защото това можеше да обясни причината да застреля Ан Бъркшър на обществено място и да направи опит да се самоубие. Лекарите ги бяха предупредили, че дори да дойде на себе си, Дабни няма да е в състояние да бъде разпитан.

Затова Декър стоеше в мрака и се взираше в покритото с чаршаф тяло.

Всъщност стаята не бе съвсем тъмна. Поне за него.

За Декър тя сияеше в необикновено яркосиньо. Една контузия, която едва не бе довела до смъртта му на футболното игрище, бе променила сетивните му възприятия и бе довела до състояние, известно като синестезия. За него всичко, свързано със смъртта, изглеждаше синьо. Бе видял в синьо и улицата, на която Дабни уби Бъркшър.

Виждаше в синьо и помещението, в което се намираше в момента.

Декър бе дал показания и пред полицията, и пред ФБР. Същото бе направил и охранителят, който бе застанал до него миг преди убийството. Нямаше много за разказване. Дабни просто бе извадил пистолет и бе прострелял първо Бъркшър, а после и себе си. Това бе кристално ясно. Не беше ясно защо го е направил.

Лампите над главата на Декър светнаха и в стаята влезе жена в бяла престилка. Това беше съдебната лекарка, която се представи като Лин Уейнрайт. Беше четирийсет и няколко годишна, с изпито лице и напрегнато изражение, характерни за човек, видял всички прояви на насилие, които едно човешко същество може да причини на друго. Декър се надигна от мястото си, показа служебната си карта и обясни, че работи във ФБР. Както и че е бил свидетел на убийството.

Той погледна към Тод Милиган, четвъртия член на екипа, който току-що бе влязъл в стаята. Петият, Лиза Дейвънпорт, психолог по образование, бе напуснала, за да се върне към частната си практика в Чикаго.

Милиган бе около трийсет и пет годишен, висок малко над метър и осемдесет, с късо подстригана коса и тяло, сякаш издялано от гранит. Двамата бяха имали конфликти в началото, но сега Декър се разбираше с него толкова добре, колкото изобщо можеше да се разбира с някого.

Той имаше проблеми с общуването. Навремето не беше такъв, но после се бе променил коренно.

В резултат на мозъчна травма поради зловеща контузия, сложила край на съвсем кратката му футболна кариера, Декър бе получил не само синестезия, но и хипертимезия. Имаше абсолютна памет. Тя бе променила характера му и го бе превърнала от жизнерадостен, общителен човек, който обичаше забавленията, в мрачен и затворен особняк, лишен от елементарни социални умения. Онези, които не го познаваха, обикновено го вземаха за аутист.

Предположението им вероятно не бе далече от истината.

— Как си, Декър? — попита Милиган.

Както винаги агентът бе с тъмносин костюм, снежнобяла риза без нито една гънка и вратовръзка на райета. В сравнение с него размъкнатият Декър приличаше на бездомник.

— По-добре съм от нея — отвърна той и кимна към трупа на Бъркшър. — Какво открихте до момента?

Милиган извади от вътрешния джоб на сакото си малък таблет и плъзна пръст по екрана. През това време Декър наблюдаваше как Уейнрайт отмята чаршафа от Бъркшър и приготвя инструментите, които щяха да ѝ трябват за аутопсията.

— Ан Мередит Бъркшър, петдесет и девет годишна, неомъжена, учителка по заместване в католическото училище в окръг Феърфакс. Живее, или по-скоро е живяла, в Рестън. Не сме открили роднини, но продължаваме да търсим.

— Какво е правила пред Хувър Билдинг?

Нямаме представа. Не знаем дори дали е идвала при нас. Днес не е имала часове в училището.

— А Уолтър Дабни?

— Шейсет и една годишен, женен, с четири големи дъщери. Преуспяващ бизнесмен, който изпълнява федерални поръчки. Работи с Бюрото и с други агенции. Преди това в продължение на десет години е бил служител на Агенцията за национална сигурност. Живее в Маклийн в голяма къща. Много е състоятелен.

— Бил е много състоятелен — поправи го Декър. — Жената и децата?

— Разговаряхме със съпругата. Изпадна в истерия. Децата са се пръснали из цялата страна. Една от дъщерите дори живее във Франция. Всичките се връщат у дома.

— Някой от тях има ли представа защо Дабни е постъпил така?

— Не сме разговаряли с дъщерите и засега не знаем нищо за мотивите му. Те вероятно са в шок.

Декър зададе следващия логичен въпрос:

— Има ли нещо, което да свързва Бъркшър и Дабни?

— Разследването е в самото си начало и все още не сме открили никаква връзка. Възможно е да е искал да убие някого, преди да се гръмне, и тя да се е оказала най-близо до него.

— Определено беше най-близо — каза Декър. — Но ако си решил да се самоубиваш, защото ще отнемаш невинен живот? Какъв е смисълът?

— Може човекът просто да е откачил. Нищо чудно, след като се поровим в миналото му, да открием причината за психическото му разстройство.

— Дабни носеше куфарче и пропуск за Хувър Билдинг. Стори ми се, че отива там. Имал ли е уговорена среща?

— Да. И това е потвърдено. Трябвало е да участва в обсъждането на проект, възложен на фирмата му от Бюрото. Съвсем рутинна среща.

— Искаш да кажеш, че е откачил, но е запазил достатъчно здрав разум, за да си облече костюма и да дойде в центъра на града за рутинна среща?

Милиган кимна.

— Виждам противоречието, но въпреки това е възможно.

— Всичко е възможно, докато не докажем противното — отвърна Декър, пристъпи към масата за аутопсии и застана до Уейнрайт.

— Оръжието на убийството беше деветмилиметрова берета. Входна рана в основата на черепа с възходяща траектория. Смъртта настъпи мигновено.

Уейнрайт приготвяше електрическия трион, с който се канеше да отвори черепа на Бъркшър.

— Определено съответства на външните наранявания.

— Ако Дабни умре, вие ли ще извършите аутопсията?

Тя кимна.

— Поемаме случая, тъй като Дабни е бил подизпълнител на ФБР и това се е случило пред самата централа. Така че, да, аз ще извърша аутопсията.

Декър се извърна и попита Милиган:

— Случаят възложен ли е вече на някой екип?

Милиган кимна.

— На кого? Познаваш ли ги?

— Много добре, защото става въпрос за нас.

Декър премигна изненадано.

— Моля?

— Случаят е възложен на екипа на Богарт, тоест на нас.

— Но ние се занимаваме само с неразкрити стари случаи.

— Точно това беше темата на днешната среща. Промяна на предназначението на екипа — от студени досиета минаваме към актуални разследвания. А след като ти дори си свидетел на престъплението, защо да не ни възложат тъкмо този случай? Звучи логично.

— Не би трябвало, щом съм свидетел на престъплението.

— Няма никакво съмнение какво се е случило, Декър. Има достатъчно други свидетели. Твоите показания не са определящи.

— Но аз дойдох тук, за да разследвам стари случаи! — възрази Декър.

— Решението не зависи от нас, а от шефовете.

— Нима могат да издърпат килима изпод краката ни? Просто така? Без да ни попитат?

Милиган понечи да се усмихне, но като видя угриженото изражение на Декър, се сдържа.

— Така действа бюрокрацията, Декър. Длъжни сме да изпълняваме заповедите. Поне аз и Рос. Вие с Джеймисън можете да си тръгнете, когато пожелаете, но моята кариера зависи от Бюрото. — Милиган помълча и добави: — Пак ще ловим престъпници. Но за по-скорошни престъпления. И ти пак ще правиш това, което умееш най-добре.

Декър кимна, макар да не изглеждаше доволен от чутото. Сведе поглед към тялото на Бъркшър и отново видя всичко в синьо. Стомахът му се сви на топка.

Уейнрайт се извърна към него и прочете името му върху служебната карта.

— Чакайте малко! Еймъс Декър! Вие ли сте онзи, който не забравя нищо?

Когато Декър не отговори, Милиган каза:

— Да, той е.

— Чух, че през последните няколко месеца сте разкрили няколко доста заплетени случая — продължи Уейнрайт. — Особено онзи с Мелвин Марс.

— Заслугата е на целия екип — заяви Милиган, — но истината е, че нямаше да се справим без Декър.

Декър се размърда неловко и посочи едно лилаво петно на ръката на Бъркшър.

— Какво е това?

— Трябва да погледна по-отблизо — отвърна Уейнрайт, посегна към лупа, монтирана на подвижно рамо, и я намести над петното. Включи и лампа. Погледна през лупата и обяви: — Някакъв печат е.

Декър надникна през лупата.

— Хоспис „Доминион“.

Милиган вече пишеше в таблета си. След малко обяви:

— Открих го. Намира се близо до болницата в Рестън. Изглежда, че поемат само безнадеждни случаи.

Декър сведе поглед към Бъркшър.

— След като мастилото не се е изтрило, предполагам, че е била там днес. Един душ и от печата нямаше да остане и следа.

— Смяташ ли, че е била на свиждане? — попита Милиган.

— Определено не изглеждаше неизлечимо болна или обречена на смърт. Поне докато Дабни не я застреля — каза Декър, обърна се рязко и излезе, без да каже нито дума повече.

Уейнрайт погледна Милиган, който само повдигна вежди.

— Той… ъъъ… често прави така — обясни Милиган. — Свикнал съм му.

— В такъв случай сте по-търпелив от мен — отвърна тя и вдигна триона. — Защото обърне ли ми някой гръб по този начин, ще го фрасна с това.