Предатели

69

Отново дъжд.

Този път валеше като из ведро, а в далечината проблясваха светкавици, следвани от мощния тътен на гръмотевиците.

Декър, който не обръщаше никакво внимание на капризите на времето, седеше на един стол и се взираше в лаптопа си, поставен на кухненската маса. Пред сградата стояха на пост двама агенти на ФБР, а други двама охраняваха дома на Харпър Браун. Марс бе останал при нея.

Богарт и Милиган бяха пристигнали на мястото на нападението. Криминалистите не бяха открили нищо, освен купища гилзи, изхвърлени от автоматите, и отворената кутия на електрическото табло, която нападателите бяха разбили, за да прекъснат захранването в дома на Браун. Съседите бяха чули изстрелите и двама от тях бяха видели мъжете да скачат в очакващия ги джип, но не бяха видели номера, който бе покрит с черна боя. Декър и Джеймисън нямаше какво да правят там и се бяха прибрали. Марс и Браун бяха останали да разчистят бъркотията след нападението.

Декър не бе помръднал от мястото си вече цял час. Джеймисън отдавна си бе легнала. Той докосна онова място на лицето си, където го бе раздрала някаква отломка. Браун бе почистила раната и бе поставила марля и лепенка.

Декър отново насочи вниманието си към лаптопа. Взираше се в една и съща страница вече двайсет минути. Затвори очи и се замисли. Когато ги отвори, погледна часовника си.

Наближаваше седем сутринта. Не беше мигнал, но чувстваше необичаен прилив на енергия. Позвъни по телефона. Проведе разговор с една жена, който продължи около минута. После взе ключовете от автомобила на Джеймисън, помаха на агентите, които седяха в колата си, прекоси паркинга, в резултат на което стана вир-вода, напъха се зад волана и потегли.

Отиде в централата на ФБР, слезе в залата за аутопсии и се срещна със съдебния лекар Лин Уейнрайт, с която си бе уговорил среща преди малко.

Тя беше облечена в лекарска престилка, а на гърдите ѝ висяха очила на метално синджирче. Доктор Уейнрайт се прозя и каза:

— Едва се добрах до тук. Дъждът и шофьорите са много лоша комбинация, особено във Вашингтон.

— Самата истина.

— Е, какво има?

— Исках да ви попитам нещо. Но предпочетох да го направя лице в лице.

— Така и предположих. — Тя го поведе към бюрото в ъгъла и двамата седнаха. — Питайте! — подкани го доктор Уейнрайт.

— Позволете първо да ви съобщя някои медицински симптоми, след което ще ви помоля да ми кажете каква може да е причината.

— Добре.

— Вродени дефекти у децата. Липсващи пръсти на единия крак и деформирана ръка.

— Хм, това може да се дължи на много причини.

— Не съм приключил. Всички деца имат астма.

— Това стеснява кръга, но не достатъчно. Какво друго?

— Сега ще изброя някои лекарства.

Декър бе записал названията им по памет и сега връчи листчето на доктор Уейнрайт.

Погледът ѝ пробяга по списъка.

— Това е за черния дроб — посочи с пръст тя, — а това за бъбреците. „Липитор“ се предписва при високи нива на холестерола. Повечето хора знаят това благодарение на масираната телевизионна реклама. „Золофт“ се бори с депресията, а това спомага за увеличаване на костната плътност.

Декър кимна.

— Нещо в резултатите от изследванията на Дабни да ви е направило впечатление?

— Не. Получих кръвната картина и данните от токсикологията. Както ви споменах и преди, Дабни е вземал болкоуспокоителни, но това са единствените медикаменти, които открихме в организма му, в случай че се питате дали е бил под въздействие на опиати например, когато е натиснал спусъка.

— Дабни не е вземал нито едно от тези лекарства. Всичките са на съпругата му.

— В интерес на истината, той е бил в добро физическо състояние, като изключим мозъчния тумор, разбира се. Ако не е бил туморът, спокойно е можел да живее още двайсет години.

— Късмет.

— Лош късмет — поправи го доктор Уейнрайт.

— Да — отвърна разсеяно Декър.

— Какво смятате? — попита тя.

— Чудя се защо толкова здраво на вид семейство има толкова много физически и медицински проблеми.

— Астмата може да е наследствена.

— Една от дъщерите спомена, че майка им има астма, но не и баща им.

— Така е. Белите дробове, синусите и хранопроводът на Дабни са съвсем чисти. Не забелязах никаква дразнимост на тъканите, която да подскаже за наличието на астма или друг белодробен проблем.

— Това означава, че основният виновник за вродените дефекти на децата е съпругата с нейните лекарства.

— Вижте какво, хората в тази страна — от децата до старците — пият прекалено много лекарства. Майка ми например вземаше по двайсет и четири хапчета на ден през последните три години от живота си, а тя имаше приятелки, които вземаха още повече. Имам чувството, че днес всяко дете пие „Риталин“ или друг психостимулант. Звучи абсурдно, но е самата истина.

— Разбирам — отвърна Декър. — Но това ме гложди… И бездруго не разполагам с други следи.

— Може би се хващате за сламка.

— Възможно е. Но предпочитам да мисля, че съм на крачка да открия иглата в копата сено.