Предатели

18

— По дяволите!

На следващата сутрин Декър и Милиган стояха рамо до рамо и оглеждаха къщата.

Проверката на регистрационната табела на хондата ги бе довела до тук. До порутена къща край селски път в окръг Лаудън, Вирджиния.

Декър посрещна възклицанието на Милиган с кимане.

— От апартамент за два милиона долара в луксозен градски квартал до… тази съборетина.

— Защо изобщо е купила това място, Декър?

Декър тръгна към къщата.

— Затова сме дошли. За да открием отговора на този въпрос. Започвам да подозирам, че Бъркшър е била човек, който внимателно е обмислял всеки свой ход. Да използваме това за отправна точка и да видим къде ще ни отведе.

Зад къщата имаше малка барака, която играеше ролята на гараж. В нея откриха хондата.

— Предполагам, че ще се нуждаем от заповед за обиск, за да можем да претърсим къщата и колата — отбеляза Милиган.

— Единственият човек, който би могъл да възрази, е мъртъв — отвърна Декър. Хвана дръжката на шофьорската врата, но тя се оказа заключена. — Сигурно ключовете са в къщата — предположи той.

Двамата с Милиган отидоха до предната врата, която също беше заключена.

Декър я подпря с масивното си рамо и след миг тя се отвори.

Когато влязоха вътре, старите дъски на пода изскърцаха заплашително под краката им. Миришеше на плесен и беше доста студено.

Милиган посочи камината в дневната.

— Предполагам, че това е единственият източник на топлина.

— Не, отзад видях резервоар за гориво, а ей там до стената има радиатор, но не мисля, че работи.

Обиколиха и трите стаи. В кухнята видяха празен допотопен хладилник, малка печка и потънала в мръсотия мивка. Декър пусна водата и от чешмата потече ръждивокафява струя.

Огледа и банята. В нея имаше тоалетна, напукано огледало и руло тоалетна хартия, закачено на поставка на стената. Ваната и душът не бяха отделени със завеса, а линолеумът беше напукан на безброй места. Декър дръпна кранчето на тоалетната. Не се случи нищо. Натисна ключа за осветлението. Отново нищо.

— Добре, съмнявам, че е живяла тук — каза той. — Няма вода, банята не е в ред…

Милиган се огледа.

— Чудя ли дали изобщо къщата е собственост на Бъркшър. Изглежда изоставена. Може да я е използвала като скривалище.

— А това повдига въпроса от кого се е криела. И защо човек, който се крие, ще си купува апартамент за милиони долари и скъп автомобил, ще работи в училище и ще се грижи за болните в хоспис? Всичко това те излага пред погледите на много хора.

— Жена ми е учителка. Тя обожава да работи с деца, но ако имаше милиони в банката, най-вероятно щеше да се захване с нещо друго.

— На кой клас преподава?

— На осми. Точно на тази възраст, когато хлапетата се превръщат от невинни сладки дечица в неуправляеми тийнейджъри и попадат в плен на емоционалните драми и бушуващите хормони. Има дни, в които тя се прибира у дома изцедена.

— Според мен заплащането на учителите е недостатъчно — каза Декър.

Видяха дървени стъпала, които водеха към влажната изба отдолу. Подът там беше пръстен. Милиган извади фенерче и освети помещението.

Зад огромните паяжини имаше дъски, поставени върху бетонни блокчета така, че да образуват стелажи. Върху тях бяха наредени кашони, които започваха да гният. Декър отвори всичките, а Милиган освети съдържанието име фенерчето си.

— Боклуци — обяви Милиган, след като огледа старите лампи, прокъсаните списания и нащърбените чинии и чаши. — Обзалагам се, че всичко това е принадлежало на предишните собственици на имота.

Декър кимна разсеяно. Огледа тясното помещение и с помощта на фенерчето надзърна във всеки ъгъл.

— Обзалагам се, че тя никога не е слизала тук — каза Милиган.

— Напротив.

— Откъде разбра?

— Погледни стъпалата, които водят до тук.

Милиган го послуша и видя, че част от изгнилите дъски са подменени с нови.

— Пантите на вратата също са нови.

Декър взе фенерчето и го насочи към купчината боклуци в далечния ъгъл. Милиган пристъпи по-близо и заяви:

— Отпечатъци. От малки стъпала. Очевидно женски.

— Бъркшър.

— Много си наблюдателен, Декър — каза Милиган.

Декър сякаш не го чу. Облегна се на каменната стена на избата и я освети с фенерчето. Лъчът му пробяга по зидарията и грубо одяланите греди на тавана.

— Защо ли е слизала тук? — попита Милиган.

— За да скрие нещо. Трябва само да открием къде точно.

Милиган хвърли поглед към вратата.

— Чакай малко. Ако хондата е в гаража, как Бъркшър е идвала до тук? И как е отивала в града?

— Вдясно от пътя, който води до тук, има малка поляна. Със следи от гуми. Предполагам, че Бъркшър е идвала с мерцедеса, оставяла го е там и е вървяла пеша до тук. Вероятно не го е правила често, а само когато е имала часове. Това би обяснило малкото километри, които с навъртяла с мерцедеса. На връщане е оставяла хондата тук и си е тръгвала с мерцедеса.

— Но защо си е правила този труд?

— Учител по заместване с кола за сто бона? Това несъмнено би предизвикало коментарите на останалите учители, на административния персонал, на учениците… А не мисля, че Бъркшър е искала да привлича внимание. Затова е криела мерцедеса.

Милиган кимна.

— Предполагам, че си прав. Но въпреки всичко си е купила скъпия апартамент и колата.

— Това показва, че е обичала лукса. А може да се е наслаждавала на двойствения си живот. Може това да я е изпълвало с адреналин.

Декър продължаваше да се оглежда. Насочи вниманието си към отпечатъците в пръстта. А после вдигна глава към новите дъски на импровизирания стелаж. И към новите панти на вратата.

Миг по-късно се отблъсна от стената и хукна към стълбите.

— Декър! — извика Милиган и се втурна след него.

Когато Милиган стигна вратата на избата, Декър вече бе изчезнал по коридора. Милиган го откри в банята.

— Какво има? — попита Милиган.

— Защо ти е тоалетна хартия, ако тоалетната не работи?

Декър се пресегна и откачи рулото от поставката. Сложи го на мивката и го огледа. Тръбичката, която минаваше през рулото, бе съвсем стандартна, с пружина, която да държи двата края опрени в поставката, монтирана на стената.

Декър раздели двата края и в дланта му изпаднаха ключове за кола.

— Хондата — каза той. После надзърна в тръбичката. — Има и още нещо.

Бръкна в кухината и извади флашка.

— По дяволите, Декър, май удари джакпота!

— Да намерим компютър и да проверим.

— Звучи добре.

Излязоха навън. Декър извади ключовете за хондата и каза:

— Ще докарам колата. Не открихме нищо в апартамента ѝ, да се надяваме, че в колата ще намерим нещо, което да ни помогне. — Вдигна флашката и добави: — А това може да отговори на всичките ни въпроси.

Двамата се разделиха и Милиган се качи в служебния си автомобил.

Декър се настани зад волана на хондата. От пръв поглед беше преценил, че колата е на повече от петнайсет години. Отвори жабката и откри сервизната книжка, която потвърди, че е познал — беше на седемнайсет години.

Милиган потегли пръв по черния път, който водеше към асфалтираното шосе. Високите дървета, които растяха нагъсто от двете страни на пътя, и сивите облаци създаваха мрачна атмосфера.

Когато Декър погледна напред, Милиган вече бе излязъл на асфалта и натиснал газта. Декър потегли по черния път.

— По дяволите!

Колата се тресеше.

Декър спря, излезе и видя, че предната гума е спукана. Погледна отново към пътя. Милиган не се виждаше. Извади телефона си, за да се свърже с него и да му каже какво се е случило.

Не успя, защото в района нямаше покритие.

— Мамка му!

Декър отвори багажника. Надяваше се, че Милиган ще забележи най-после, че хондата не го следва, и ще се върне.

Извади крика, кръстатия ключ и резервната гума.

Видя дупката от куршума едва когато коленичи до предната гума. Посегна към пистолета си, но ударът го изпревари. Декър полетя напред, удари лицето си в бронята и се просна странично на земята.