Предатели

70

Коленете на Декър го боляха. Донякъде от дъжда, донякъде от стари футболни травми. И донякъде от факта, че краката му опираха в арматурното табло, а воланът се бе забил в корема му.

Непременно трябва да си купя една прилична кола.

Чистачките се бореха безуспешно с дъжда по предното стъкло. Декър имаше чувството, че мисълта му се носи ту наляво, ту надясно в техния ритъм.

Не можеше да прогони от главата си едно нещо, което можеше да се окаже важно.

Сесилия Рандал бе разговаряла с него и Джеймисън. Малко след това тя бе убита.

Декър и Браун бяха разговаряли със семейство Дабни. Малко след това двамата едва не бяха убити.

Имаше ли причинно-следствена връзка между тези факти?

Мислите му се върнаха към разговора с домашната помощница.

Сесилия Рандал бе решила, че Ели Дабни произхожда от богато семейство. Оказа се, че това не е истина. В такъв случай какво можеше да обясни покупката на къщата и поршето още докато Уолтър Дабни беше работил в АНС, при това на нископлатена длъжност? Един от възможните отговори бе шпионската дейност на Дабни.

Ели Дабни имаше куп здравословни проблеми, включително спонтанни аборти. Три от дъщерите ѝ бяха високи и атлетични, но имаха астма. На Саманта ѝ липсваха пръсти, а на Аманда — част от ръката. Семейство Дабни са прекрасни, бе заявила Сесилия, трудно можело да се намерят по-добри.

След което някой бе пронизал с куршум мозъка ѝ.

А после двамата с Браун разговаряха с Ели Дабни и дъщерите ѝ за онази кукла. И откриха другите кукли със същите тайни отделения.

Тръгнаха си от дома им и отидоха на вечеря, след което се отбиха в къщата на Браун, където едва не бяха убити от банда главорези с автомати.

И в двата случая причината най-вероятно бяха разговорите в дома на семейство Дабни.

Възможно ли бе някой да подслушва къщата? И този някой да го е нападнал край старата къща на Бъркшър в гората? И да е изпратил убийците снощи?

Не биваше да забравя и куклите! Как точно се вписваха те в тази история? Както бе казала Ели Дабни в защита на своя съпруг, Уолтър не бе докосвал куклите. Вероятно не ги бе носил в офиса, не ги бе тъпкал с крадена информация и не ги бе предавал на някого — на някоя неизвестна трета страна — само за да ги върне по-късно на дъщерите си. В това нямаше логика. Всеки щеше да обърне внимание на мъж, който носи кукла. А и човек не може да влезе в АНС с кукла в ръка.

Възможно бе Уолтър Дабни изобщо да не бе правил подобни неща. Възможно бе размяната да е ставала по съвсем друг начин.

Декър завъртя рязко волана и подкара колата в друга посока.

Паркира срещу дома на Сесилия Рандал. Полицията бе вдигнала охраната, но входната врата изглеждаше открехната. Декър изскочи от колата и пресече тичешком улицата, докато дъждът се сипеше отгоре му. Почука на вратата.

Никой не отговори. Той извади пистолета си, бутна вратата и надзърна вътре.

— ФБР! Има ли някой?

Отново не получи отговор. Но чу проскърцване на дъски и вдигна поглед нагоре.

На втория етаж имаше някой.

Декър се качи тихо по стълбите и се огледа. Видя само две стаи. В едната светеше лампа.

Промъкна се до вратата и тъкмо да сложи ръка върху топката на бравата, когато тя се завъртя.

Декър отстъпи назад с насочен пистолет.

Жената изпищя, когато го видя, и изпусна кашона, който носеше.

— О, господи! Какво искате? — изкрещя тя. — Моля ви, не ме наранявайте!

Декър бръкна в джоба си и извади служебната си карта.

— Аз съм от ФБР. Няма да ви нараня.

Жената се олюля и се подпря на рамката на вратата.

— Божичко! Уплашихте ме до смърт!

Декър прибра пистолета си и я огледа.

Жената беше чернокожа, слаба, около четирийсетте, с къса прошарена коса.

— Коя сте вие? — попита той.

— Ронда Кейн.

— Какво правите тук?

— Това е домът на майка ми.

— Сесилия Рандал е вашата майка?

— Да.

— Моите съболезнования.

Тя погледна кашона.

— Дойдох да взема някои неща. Не знам какво да правя с тази къща. Сигурно ще я продам.

— Наблизо ли живеете?

— В Балтимор, което не е чак толкова далече. — Жената го изгледа с печално изражение. — Открихте ли кой го е направил?

— Не още. Но след като сте тук, имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

— Полицията вече ме разпита.

— Моите въпроси може да се окажат различни.

— Вижте, мама нямаше врагове. Нямам представа кой би искал да ѝ причини нещо лошо. Работеше много, ходеше на църква, отгледа ме… беше добър човек. Сигурно някой е влязъл, за да я ограби. Колко пъти я молех да се махне от този квартал. Това е къщата, в която израснах. Тогава районът беше хубав, но сега е опасен. Пълно е с типове, готови да убият човек за няколко долара.

— Така е, но не мисля, че майка ви е убита от крадци.

— Защо?

— Сама казахте, че е работила много. За семейство Дабни, нали така?

— Точно така. В продължение на повече от трийсет години.

— В такъв случай трябва да ги познавате доста добре.

— Да, когато бях малка, мама често ме водеше у тях.

— Значи сте се виждали неведнъж с дъщерите.

— Играехме си заедно. Аз бях малко по-голяма. Понякога наглеждах Джулс или Саманта. А когато Натали беше бебе, често ѝ сменях памперсите и ѝ давах мляко.

— Много мило от ваша страна.

— О, те ми плащаха. Много държаха на това. Господин и госпожа Дабни бяха мили хора, особено госпожа Дабни. По-често виждах нея, понеже господин Дабни все работеше или пътуваше. Той се прибираше у дома, след като двете с мама си бяхме тръгнали.

— Имате ли представа къде е пътувал господин Дабни?

— Защо?

— Разследваме и неговата смърт.

— Чух, че се е самоубил.

— Така е. Но все още не сме открили причината.

— О… нямам представа къде точно пътуваше. Из цялата страна, в различни щати… Веднъж помагах на мама да разопакова багажа му. Тъкмо се бе върнал от командировка и на куфара му още имаше етикет на авиокомпанията.

— Спомняте ли си инициалите на летището?

— Не, но си спомням, че авиокомпанията не беше американска. Не мога да се сетя коя точно. Но тогава мама ми каза, че господин Дабни често пътува в чужбина.

— Откъде е знаела това?

Кейн се усмихна.

— Когато бях малка, Саманта бе взела паспорта на баща си и го бе скрила в кухнята. Претърсиха цялата къща. Мама го откри в буркана със захарта. Прелисти паспорта страница по страница, за да изтърси от него захарните кристалчета. А после каза, че бил пълен с печати и визи от къде ли не.

— Майка ви споменавала ли е, че в семейство Дабни има нещо необичайно?

— Нещо необичайно? — Кейн го изгледа изпитателно. — Какво целите с тези въпроси?

— Да открия истината, надявам се.

— Семейство Дабни са добри хора.

— Не се съмнявам, но все пак Уолтър Дабни уби човек.

Изражението на Кейн се промени. На мястото на объркването се появи тъга.

— Още не мога да повярвам, че го е направил. Той е последният човек на света, за когото бих предположила, че е способен на това. А после да се самоубие? И да остави госпожа Дабни сама? Двамата се обичаха толкова много. Бяха идеалната двойка.

— Външният вид понякога лъже. — Декър погледна кашона. — Какво има там?

Кейн се усмихна.

— Вещи от детската ми стая. Живеехме двете с мама. Имах братче, но то почина още като бебе, а татко си отиде, когато бях на четири.

— Съжалявам.

— Мама е запазила някои от детските ми неща. Аз самата имам две дъщери и реших, че може да им харесат, макар че… вече са твърде големи за тях.

— Имате предвид играчки?

— Да.

Тя отстъпи назад и отвори широко вратата. Декър видя грижливо оправено легло, бял скрин с много чекмеджета и две високи етажерки, отрупани с всевъзможни вещи.

— В наши дни децата искат все неща, които са видели по телевизията. Книгите на доктор Сюс, печки „Изи Бейк“, пъзели… И дори кукли. Всички искат барбита. А знаете ли колко струват? Моите бяха много по-хубави и по-евтини. И за да си играеш с тях, трябваше просто да използваш въображението си.

Декър я слушаше с едно ухо. Беше вперил поглед в лавицата, отрупана с кукли, наредени в стройна редица.

— Тези стари кукли ваши ли са?

— Да.

— Знаете ли, че те приличат на онези, които дъщерите на Дабни имат?

— Така ли? Е, в това има логика.

— Защо?

— Защото семейство Дабни ми ги подаряваше.