Предатели

46

След като се разделиха с Марс и Браун, които потеглиха с колите си, Декър и Джеймисън се прибраха в апартамента.

— Не стигнахме до никъде — каза Джеймисън. — Тя очевидно не иска да сподели нищо с нас. — Когато Декър не отговори, продължи уморено: — Знаеш ли, когато човек разговаря с някого, очаква от него някаква реакция.

Метна палтото си на закачалката до вратата и щом се обърна, замръзна на място. Пред нея стоеше мъж с черна маска, която плътно покриваше лицето му. В ръката си държеше пистолет, насочен към гърдите на Декър.

— Май имаме посетител — каза Декър.

Мъжът посочи с пистолета си нагоре и двамата вдигнаха ръце. Той подхвърли на Джеймисън чифт белезници, тя посегна и ги улови. Нападателят им посочи Декър.

— Иска да ме закопчаеш с тях.

— Това ми е ясно. Кой си ти?

Вместо отговор мъжът запъна петлето на ударника.

— Просто го направи, Алекс. И не задавай повече въпроси.

Тя закопча ръцете на Декър зад гърба му.

Мъжът дойде и провери белезниците, след което побутна и двамата към вратата.

— Къде отиваме? — попита Джеймисън.

Вместо отговор той заби лакът в бъбрека на Декър, който се блъсна в стената и се свлече по нея с разкривено от болка лице. Похитителят го удари с пистолета по главата.

— Добре, добре! Край с въпросите! — извика Джеймисън и се опита да помогне на Декър, но онзи я дръпна назад.

Декър успя да се изправи най-после. Тръгна бавно към вратата, приведен на една страна. Мъжът я отвори и всички излязоха навън.

— Срещнем ли някого по стълбите, да не сте гъкнали — изсъска той. — Само някой от вас да се покашля и ще ви застрелям. Ясно?

— Ясно, ясно — побърза да го увери Джеймисън.

Слязоха по стълбите, мъжът отвори входната врата и ги побутна към черен седан.

— Сядай зад волана! — нареди той на Джеймисън.

Декър седна до нея, а похитителят им се настани на задната седалка и насочи пистолета си към него. Даде на Джеймисън ключа от колата и си сложи колана.

— Карай. Ще ти кажа къде отиваме.

Тя потегли. Мъжът я упътваше и Джеймисън завиваше ту по една, ту по друга улица.

— Наляво! — нареди той.

Така се озоваха в улица без изход.

Декър надникна през прозореца. Районът изглеждаше занемарен, а сградите от двете им страни бяха опожарени и изоставени.

— Навън! — нареди на Джеймисън похитителят. — Отвори му вратата!

Тя се подчини и помогна на Декър да излезе. Мъжът посочи наляво с пистолета си.

— Влизайте вътре! През онази врата.

Декър се наведе, за да не удари главата си в ниската рамка на вратата. Помещението бе тъмно и студено.

— Нищо не се вижда — извика Джеймисън, докато пристъпваше бавно с протегнати напред ръце.

Появи се светлина. Мъжът държеше фенерче в лявата си ръка.

— Слезте по стълбите, ей там.

Декър се обърна и каза:

— Виж какво, това е между мен и теб. Тя няма нищо общо. Пусни я и обещавам да не ти създавам проблеми.

Мъжът поклати глава и насочи дулото на пистолета си към лицето му.

— Слезте по стълбите! — повтори той.

Помещението долу бе осеяно с всевъзможни боклуци — кутийки от бира, използвани презервативи, животински изпражнения. Джеймисън усети, че ѝ призлява, но запристъпва напред, докато една стена не блокира пътя ѝ. Обърна се да погледне зад себе си.

Декър застана пред нея и огромното му тяло я скри от похитителя, който ги освети с фенерчето си. Декър посочи с очи към кръста ѝ и я погледна въпросително. Тя кимна бавно.

— Обърни се! — викна мъжът. — И се отдалечи от нея.

Декър изпълни заповедта и направи крачка встрани към стълбите.

Мъжът остави фенерчето върху купчина кашони, така че лъчът му да осветява част от помещението. Едва тогава свали качулката от главата си.

Беше Луис Алварес, техническият ръководител на обекта, на който бе работил Томас Амая.

— Чудехме се къде сте се скрили, сеньор Алварес — каза Декър. — Как е животът на беглеца?

Лицето на Алварес не трепна.

— Нали не очакваше да ти се размине? — каза ехидно той.

— Искате да добавите убийството на двама федерални агенти към дългия си списък с престъпления, така ли? — попита Декър.

— С най-голямо удоволствие.

— ФБР ще пристигне всеки момент.

— Глупости!

— Видях, че вратата на апартамента ни е насилвана, още когато влизах. Набрах предварително запаметен номер в телефона. Специален агент Богарт чу всяка наша дума. А чипът в телефона ми ще ги доведе право тук. Прецакан си, Алварес.

— Лъжеш!

— Вземи телефона ми и се увери сам. Беше включен през цялото време.

Алварес погледна уплашено към Джеймисън.

— Извади телефона му и ми го донеси! Действай!

— Губиш ценно време, Луис — продължи Декър. — Обзалагам се, че Бюрото ще предпочете да те гръмне, вместо да хаби парите на данъкоплатците и да те изправи пред съда.

— Донеси ми телефона! — изкрещя Алварес.

Джеймисън извади телефона от джоба на Декър, който ѝ прошепна нещо. Тя се обърна, вдигна телефона и каза:

— Ето ти го, мръснико!

После го подхвърли към Алварес. Когато той протегна ръка да го хване, Декър изрева и хукна към стълбите. Алварес насочи пистолета си към него.

Прозвуча изстрел.

Декър се спъна и падна.

Алварес погледна Джеймисън. От дулото на пистолета в ръката ѝ се издигаше струйка дим. После той сведе очи към кръвта, бликнала от дупката в гърдите му.

— Ти… кучка такава! — изкрещя той и завъртя пистолета си към нея.

Джеймисън направи крачка назад, спъна се и падна.

В следващата секунда мощен удар вдигна Алварес във въздуха. Дребното му тяло прелетя през помещението и се заби в отсрещната стена. Плъзна се по нея и се свлече на пода в мига, в който Декър връхлетя върху него.

— Ти… м-м-мръсно… ко… — изломоти Алварес и умря, преди да довърши.