Предатели

56

Върнаха се в апартамента призори и след няколко часа сън пак бяха на крак. Декър бе станал първи и бе направил кафе. Стоеше до прозореца с чаша в ръка, зареял поглед навън. Продължаваше да вали пороен дъжд.

— Някакви новини от Браун? — попита Джеймисън още от вратата.

Той поклати глава.

— Не. Защо?

— Просто се чудех.

Декър се обърна и я погледна.

— Защо, Алекс? Знам, че не ти е любимка.

— Снощи си поговорихме. Всъщност говорих предимно аз.

— И какво ѝ каза?

— Бях пределно откровена.

— За какво?

— За всичко.

Декър изсумтя.

— В такъв случай съм искрено учуден, че не те е застреляла.

— Аз също имам пистолет.

— Тя не е лош човек, Алекс.

— Но не е и особено добър. Освен това се издъни с информацията за Натали. Голям пропуск.

— Когато бяхме в Бърлингтън, ти подозираше, че съм избил собственото си семейство.

Джеймисън помръкна.

— Тогава бях журналистка. Не биваше да изключвам нито една възможност.

— И никога не си допускала грешки?

— Разбира се, че съм. Всички грешим.

— Аз също, особено в това разследване. Но ти не ми се нахвърляш с обвинения.

— Защото си ги признаваш. Освен това постигна голям напредък. Не съм видяла Браун да прави нито едното, нито другото.

— Добре, ще ти изредя някои неща, които говорят в нейна полза. На паркинга ме спаси от сигурна смърт. Ако не беше Браун, в момента ти щеше да живееш сама. Тя ми разкри много повече информация за разследването им, отколкото е допустимо. Когато отидох в АВР, беше очевидно, че колегите ѝ са бесни. Останах с впечатлението, че това може да ѝ коства кариерата. Но тя го направи, защото иска да разкрие истината. Спала е с Мелвин? Какво толкова? Тази жена работи по петнайсет часа на ден и не знае в коя страна по света ще се озове следващата седмица. Да, има пари, но няма никого до себе си. Родителите ѝ са починали, няма братя и сестри. Вероятно се чувства много самотна. Също като Мелвин. Двамата са се намерили… макар и само за една нощ. Радвам се за тях.

— Това, което каза, е вярно, но не разбирам защо се чувстваш длъжен да я защитаваш за всичко.

— Истината е, че имаме нужда от нея, за да стигнем до дъното на тази история. Не е задължително да я харесваш, Алекс. Достатъчно е само да работиш с нея.

— Няма да е лесно след последната ни среща. За нея ще е дори по-трудно да работим заедно, отколкото за мен. Не ѝ спестих нищо, Декър.

— Може да не е толкова докачлива, колкото си мислиш.

— Предполагам, че скоро ще разберем.

Телефонът на Декър изпиука и той погледна дисплея.

— Съвсем скоро. Тя току-що ми изпрати съобщение. Иска да се видим.

Джеймисън остави кафето си.

— Къде?

— Чака ни отпред на паркинга.

Минута по-късно Декър и Джеймисън вече крачеха към лъскавото беемве.

— Хубава кола — отбеляза Джеймисън.

— Да, защото има много повече пространство за краката ми, отколкото в твоята.

— Ако искаш да бъда любезна, се дръж прилично. И седни отпред.

Двамата се качиха в колата и закопчаха коланите.

— Съжалявам, че се обадих в последния момент — каза Браун.

— Чу ли за снощи?

— Да. Страхотен пробив. Обявихме този Дженкинс за издирване. Но за да изчезне толкова бързо, трябва да е имал предварително разработен план за бягство.

— Същото казах и на Богарт.

— Какво очакваш да открием в книгата? — попита Джеймисън от задната седалка.

— Звучи старомодно, но шифрите, които използват текстове от книги, изживяват истински ренесанс и това не е случайно. Едно печатно произведение не може да бъде хакнато. А това е достатъчно, за да оправдае завръщането на хартията и печатарското мастило в шпионския свят. Сигурна съм, че ФБР ще провери книгата за всички обичайни кодиращи техники.

Браун включи на скорост и потегли.

— Къде отиваме? — попита Декър.

Браун се извърна и го погледна, преди да отговори:

— Имаме още едно убийство.

— Какво? — възкликна Джеймисън.

— Кой? — попита рязко Декър.

— Свързано е със семейство Дабни.

— Ели? Някоя от дъщерите? — попита смаяна Джеймисън.

— Не. Домашната помощница. Сесилия Рандал.