Предатели

23

На следващата сутрин Декър седеше на стълбите пред входа, пъхнал пистолет в кобура. Изпрати с поглед Дани и баща му, които потеглиха от паркинга. После се върна в апартамента си, преоблече се в спортен екип и слезе да потича.

Маршрутът му го отведе до крайбрежната улица, над която се рееха чайки, а течението носеше боклуци, събрани по бреговете на реката и нейните притоци. Декър бе плувнал в пот и започваше да диша все по-тежко. Не беше в състояние да продължи. Имаше чувството, че лучените кръгчета и пържените картофи са заседнали в гърлото му.

Спря за две минути, за да се охлади и да позволи на кръвното налягане и дишането да се нормализират постепенно. Разтегна уморените си мускули и продължи с по-бавно темпо. Слънцето бе изгряло, от къщите наоколо излизаха хора, качваха се в колите си или тръгваха пеша по улиците.

Той бе забравил за момент историята с Амая и бе насочил вниманието си към случая „Дабни-Бъркшър“. Седна на една пейка, зарея поглед над реката и затвори очи.

Въпросите бяха прекалено много и — поне засега — оставаха без отговор.

Харпър Браун ги бе уведомила, че Дабни е продавал секретна информация, за да покрие дълговете си от хазарт. Което можеше да е истина, но можеше и да не е.

От АВР обаче не им бяха казали защо Дабни е убил Бъркшър.

Животът на тази жена бе пълен със загадки, твърде много бели петна, твърде много неясноти и противоречия. Случайна жертва на убийство с подобна биография? Между Дабни и Бъркшър трябваше да има някаква връзка. Причината да я убие несъмнено се криеше в миналото ѝ. В такъв случай Дабни също бе свързан с това минало. Трябваше само да разкрият тайната на Бъркшър.

Декър се изправи, уморените му крака потрепериха леко. Върна се бързо в апартамента и откри Джеймисън седнала до кухненската маса с чаша кафе в ръка и зареяла поглед през прозореца. Декър взе бутилка вода от хладилника и седна срещу нея.

— Добре ли потича? — попита тя, без да го погледне.

— Всяко тичане, което не завършва със сърдечен пристъп, е добро за мен.

Тя се усмихна едва-едва.

— За какво си мислиш? — попита Декър.

— Не очаквам да ме разбереш.

— Благодаря за доверието.

— Винаги подхождам с доверие към теб — каза Джеймисън.

Той я изгледа изпитателно и отбеляза:

— Това означава, че си разочарована от резултата, така ли?

Тя сви рамене.

— Знам, че просто си такъв. Не можеш да…

Гласът ѝ заглъхна.

— Не мога да забравя нищо?

— Ако така предпочиташ да го опишеш.

Декър се облегна на стола и завъртя бутилката в ръцете си.

— Снощи си спомних нещо, което бях забравил.

— Мислех, че никога нищо не забравяш.

— Аз не съм компютър, Алекс!

Настъпи продължително мълчание, преди тя да каже:

— Знам, че не си. Извинявай, не исках да прозвучи така.

Декър разтри слепоочията си.

— Какво си спомни? — настоя тя.

— Че дъщеря ми обичаше оранжеви близалки.

Думите му я изненадаха.

— Мислех, че е нещо, свързано със случая.

Той впери поглед в нея.

— Аз не съм компютър и не мисля само за случаите, които разследваме, Алекс!

Джеймисън се смути от думите му, въздъхна и каза:

— Не преставам да ръся сол в раната, нали? Съжалявам, Еймъс — извини се искрено тя. — Аз също обичах близалки като малка. Разкажи ми за Моли.

Декър извърна поглед.

— Когато се прибирах у дома след работа, тя винаги ме чакаше на стъпалата пред къщата. Криеше едната си ръка зад гърба си. Когато ме видеше, я протягаше към мен и ми поднасяше близалка. Винаги ме чакаше да се прибера вкъщи.

— Защо смяташе, че си го забравил? — попита Джеймисън, очевидно заинтригувана от тази история.

Той отпи глътка вода, преди да отговори.

— Може би защото се интересувам прекалено много от въпроса защо хората се убиват един друг. Мозъкът ми не разполага с достатъчно място за лична информация.

Джеймисън се пресегна и улови ръката му.

— Това означава, че частица от онзи човек, който си бил някога, се завръща отново.

— Не мисля, че това е възможно.

— Не бъди толкова сигурен. — След кратка пауза тя добави: — Тод ми разказа за хосписа.

— Разказа ли ти как се изложих?

— Не, разказа ми как си се върнал при Дороти Витърс и си оправил възглавницата ѝ. И си се извинил.

— Не знаех, че е видял или чул това.

— Е, видял го е, чул го е.

— За нея беше без значение. И бездруго беше заспала.

— За теб е от значение, Декър.

— Вчера звъннах в хосписа. Дороти Витърс е починала час след като сме си тръгнали.

Джеймисън отдръпна ръката си.

— Предполагам, че е било въпрос на време.

— Работата е там, че когато влязох за пръв път, я видях в морскосиньо. А когато си тръгвах… — Декър замълча.

— Какво? — подкани го Джеймисън.

— Когато си тръгвах, цветът започна да се променя в електриковосиньо, което неизменно свързвам със смъртта. И час по-късно тя наистина е умряла.

— Била е към края си, Декър. Ти си го разбрал и съзнанието ти е реагирало по съответния начин. Това не означава, че можеш да предсказваш смъртта.

— Знам. Но въпреки това е… стряскащо.

— Разбирам — отвърна Джеймисън, изпълнена със съчувствие.

Той я погледна.

— Знам, че не съм… нормален, Алекс.

— Всеки си има своите странности — отвърна тя.

— Така е, но при мен са повече от обикновено.

— Тъкмо това те прави толкова добър в работата ти.

Помълчаха няколко минути, преди Декър да каже:

— Понякога си спомням човека, който бях. И осъзнавам, че не съм в състояние отново да се превърна в него. Разбирам го много добре. — Той стана от мястото си, без да изчака коментара ѝ. — Ще взема душ и ще се преоблека — каза.

Джеймисън го погледна.

— Добре. И аз ще направя същото.

— Вирджиния Коул свърза ли се с теб? Съобщи ли ти името на учителката, която е поддържала приятелски отношения с Бъркшър?

— Още не. Днес ще ѝ звънна да я подсетя.

— Положихме доста усилия да научим нещо повече за Бъркшър, но си оставаме с празни ръце. Затова да се върнем на Уолтър Дабни. Трябва да разберем къде е пътувал.

— Смяташ ли, че е важно?

— Отишъл е някъде и се е върнал променен. Бих искал да знам защо.

Когато домашната помощница заведе Декър и Джеймисън в кухнята, завариха Ели Дабни да седи край масата и да се взира през прозореца.

— Децата ви още ли са тук? — попита Декър.

— Да, уреждат подробностите около погребението. Аз не съм в състояние да…

— Дъщеря ви, която е във Франция, пристигна ли? — попита Джеймисън.

— Натали кацна вчера, но не излезе със сестрите си. Спи на горния етаж. Заради часовата разлика. И…

Гласът ѝ потрепери и заглъхна.

— Добре — каза Декър и седна срещу нея.

Ели Дабни се беше състарила с двайсет години. Лицето ѝ беше увиснало, косата ѝ бе рошава, а стройното ѝ атлетично тяло изглеждаше отпуснато и уморено. Декър се зачуди дали е вземала лекарства срещу депресия.

Джеймисън седна до нея.

— Знам колко ви е трудно — започна тя.

— Нима? — отвърна Ели. — Да не би да имате съпруг, който е застрелял някого, преди да се самоубие?

— Не, но просто исках…

— Разбирам какво се опитвате да направите. Съжалявам. Не мога… — каза тя и поклати глава.

— Някой отбиват ли се е да ви види? — попита Декър.

— Кой например?

— Други федерални агенти?

Ели Дабни отново поклати глава.

— Не. Да не би да очаквате да дойдат?

— Възможно е — отвърна Декър и се приведе над масата. — Знаехте ли, че съпругът ви има огромни дългове от хазарт?

— Дългове от хазарт? — намръщи се Ели. — Та той не можеше да различи маса за крапс от рулетка!

— Откъде сте толкова сигурна?

— Да не би някой да ви е казал, че е бил комарджия? Някой негов колега ли?

— Не, не е колега.

— Кой тогава?

— Нямам право да разкривам източника на информацията. Да разбирам ли, че отхвърляте подобна възможност?

— Уолтър никога не си е купувал дори лотариен билет. Намираше всички тези неща за голяма глупост. Казваше, че все едно хвърляш парите си на вятъра.

— Да сте проверявали наскоро банковата си сметка? Да сте установили липса на пари от нея? Или ползвате финансов съветник?

— Точно така. Човекът ми позвъни вчера, за да провери имам ли нужда от нещо. И макар да не обсъждахме финансови въпроси, двамата с него се познаваме достатъчно отдавна, за да съм сигурна, че ако имаше някакъв проблем със сметките, веднага щеше да ме уведоми.

Декър погледна Джеймисън.

— Добре, радвам се да го чуя.

— От къде на къде някой е решил, че Уолт е бил комарджия?

— Възможно е съпругът ви да е имал нужда от пари.

— Защо? Огледайте се хубаво! На бедни ли ви приличаме?

Декър понечи да отвърне нещо, но Джеймисън го дръпна за ръката и каза:

— Абсолютно права сте. Благодарим ви. Време е да си тръгваме.

Докато крачеха към входната врата, Декър вдигна поглед към стълбите и видя на горната площадка млада жена с дълга тениска. Лицето ѝ бе зачервено, най-вероятно от плач. Беше боса, пристъпваше от крак на крак и се взираше в Декър с отчаяно изражение.

Той се втурна нагоре по стълбите и успя да улови жената, преди тя да припадне. Вдигна я на ръце.

— Това трябва да е Натали — каза Джеймисън, щом дотича до тях. — Онази врата е отворена. Може би това е стаята ѝ. Добре ли е?

— Пияна е — отвърна Декър, който бе надушил алкохолния ѝ дъх.

Джеймисън отвори вратата по-широко, а той внесе Натали в стаята и я остави внимателно върху неоправеното легло. Огледа се и видя куфар до стената. Разгледа етикета, залепен от авиокомпанията.

— Летище „Шарл дьо Гол“. Добре, това потвърждава, че си имаме работа с Натали, която живее във Франция.

Декър хвърли поглед към жената, която лежеше на леглото. Едва сега забеляза, че на десния ѝ крак липсват два пръста.

— Сигурен ли си, че е добре? — попита Джеймисън.

— Засега да, докато не я връхлети махмурлукът.

Обърнаха се и видяха Ели Дабни на прага.

— Аз ще се погрижа за нея — подкани ги да излязат от стаята и затвори вратата след тях. — Случилото се съсипа семейството ни — извини тя дъщеря си.

— Предполагам — отвърна Декър.

Когато излязоха навън, Джеймисън каза:

— А може би всезнаещата и всемогъща госпожица Харпър Браун ни е излъгала. Може би Уолтър Дабни не е имал никакви проблеми с хазарта.

Декър отиде до колата ѝ, застана до нея и се загледа в къщата, макар почти да не я виждаше.

— Какво има? — попита тя.

Той не отговори, защото разговорите с Браун нахлуха в главата му с бясна скорост. Превъртя ги реплика по реплика, дума по дума. После се обърна към Джеймисън и каза:

— Браун твърди, че Дабни е продавал секретна информация.

— Точно така. И с парите е покривал дългове от хазарт.

— Тя обаче не каза, че дълговете са били негови.