Предатели

35

Щабът на АВР заемаше огромна сграда, разположена на територията на военната база „Анакостия-Болинг“. Базата се намираше на брега на река Потомак — там, където в нея се вливаше доста по-късата Анакостия, виеща се от североизток. На отсрещния бряг беше националното летище „Роналд Рейгън“.

На входа Декър получи посетителски пропуск и премина през стандартната проверка на охраната. На една от стените във фоайето бе изобразена емблемата на агенцията: горящ златен факел на черен фон и земното кълбо, заобиколено от две червени елипси като орбити на електрони.

Браун посочи емблемата и каза:

— Златният факел и пламъците символизират знанието, а черното олицетворява неизвестното.

— А червените орбити? — попита Декър.

— Научните аспекти на познанието.

— Нима толкова много залагате на научния подход? При положение че работите с хора?

— Повече, отколкото предполагаш.

Минаха покрай стена с изписани върху нея имена. Декър спря и впери поглед в тях. Браун, която го бе подминала, се върна и застана до него.

— Наричаме я Стената на факлоносците — каза тя. — Хората, чиито имена са увековечени върху нея, са удостоени с тази висока чест заради вярната си служба на АВР и страната. Имаме и Мемориална стена в двора, на която са изписани имената на седем наши колеги, загинали в Пентагона на Единайсети септември.

Декър посочи едно от имената.

— Полковник Рекс Браун. Някаква връзка?

— Баща ми — отвърна тя и продължи напред.

Декър я последва.

— Смяташ ли, че някой ден и твоето име ще се появи на Стената на факлоносците? — попита я той.

— Предпочитам нея пред Мемориалната.

— Какво е направил баща ти, за да заслужи място там?

— Секретно е.

Браун отвори една врата и покани Декър да влезе. Той прекрачи прага и огледа трите стени, заети от компютърни екрани. Всичките бяха включени, но показваха картини без звук. Браун затвори вратата след себе си.

— Разполагаме с наблюдателни центрове, които работят денонощно и следят всичко по-важно, което се случва по света. Това е само малка част от информацията, свързана с някои операции.

— Впечатляващо — отвърна Декър и седна на един стол до заседателната маса. — Как ще ни помогне?

Вратата се отвори отново и в стаята влезе мъж в камуфлажна бойна униформа. Беше висок над метър и осемдесет, с широки рамене, масивни ръце и бедра и късо подстригана прошарена коса. Гледаше мрачно.

— Агент Браун — поздрави рязко той.

— Полковник Картър — отвърна любезно тя. — Това е Еймъс Декър от ФБР.

— Много необичайно. Не можах да повярвам, когато получих имейла. Този човек няма разрешително за достъп до секретна информация от Бюрото, да не говорим, че не е минал през нашите проверки…

— Случаят, по който работим, също е необичаен — каза Браун. — Смятаме, че Декър може да изиграе ключова роля в разрешаването му.

— Това е професионалното ти погребение.

— Просто работя по случая — не му остана длъжна Браун. — Използвам всяка възможност, за да стигна до истината. А Декър е отличен агент.

За пръв път Картър погледна към Декър, който бе облечен със същите дрехи като предишния ден: измачкани джинси, суичър с лекета и безформено яке. Косата му стърчеше във всички посоки. Не се беше бръснал скоро.

Картър погледна изумено Браун.

— Какво е това, по дяволите? Да не би да работи под прикритие?

Декър се размърда на стола си и отговори:

— Не, но си измих зъбите специално за тази среща.

Картър впери поглед в него, след което тръсна лаптопа си на масата и седна. Браун, която бе извадила бележник и химикалка, се настани срещу Декър.

Картър затрака по клавиатурата и всички екрани на стената угаснаха, с изключение на един.

— Разобличителите — каза той. — Така ги наричаме. Започваме от А и стигаме до Я. — Погледна към Декър и подхвърли: — Много са, затова слушайте внимателно.

— Ще се опитам — измърмори Декър, без да откъсва поглед от екрана. Там се появи снимка на мъж.

— Карл Листнър — започна Картър. — Хиляда деветстотин осемдесет и шеста година. Договор за военни поръчки с фирма, чието име нямам право да спомена пред господин Декър. Листнър е бил офицер за връзка. Открил е нередности, за които е сигнализирал.

— Малкото име на нашия човек е Ан — прекъсна го Декър. — Във вашия списък с разобличители има ли жени?

Картър се извърна рязко към Браун.

— Не съм получавал подобни параметри.

— Съжалявам, полковник Картър, всичко се случи прекалено бързо.

— Разбира се. Това обяснява защо този човек седи тук. А когато се бърза, се допускат грешки, но това не е мой проблем, а твой. — Картър натисна няколко клавиша. — Добре, разполагаме с петнайсет възможности. — Погледна Декър и попита: — Нищо ли няма да запишете?

— Имам добра памет — отвърна Декър.

Картър завъртя театрално очи, изгледа сърдито Браун и насочи вниманието си към екрана.

След няколко часа приключиха с преглеждането на всички досиета. Браун се обърна към Декър:

— Не видях нищо полезно. Никоя не прилича на Бъркшър.

Декър кимна, погледна Картър и каза:

— В досиетата ви има грешка.

— Това е невъзможно — отвърна рязко полковникът.

— Кадър шейсет и четири и кадър двеста и седемнайсет. Според шейсет и четири Денис Търнър е била командирована в Исламабад през юли две хиляди и трета. Според двеста и седемнайсет тя е била във Фейсалабад. Едно от двете е вярно.

Декър стана и излезе.

Картър въведе няколко команди и извика въпросните кадри.

— Прав е — замислено каза Браун, докато се взираше в екрана.

— Проклетият му кучи син извади късмет — отвърна той.

— Не вярвам да е късмет — заяви Браун и стана.

— Кой, по дяволите, е този тип? — попита Картър.

Браун погледна към вратата и каза:

— Аз самата още не съм намерила отговора на този въпрос.