Предатели

60

Декър седеше на пейката заедно с Мелвин Марс.

Намираха се на стадиона на една гимназия във Вашингтон и наблюдаваха тренировката на футболния отбор.

— С всяка изминала година хлапетата стават все по-едри — отбеляза Марс. — Това прилича на колежански отбор.

Декър кимна.

— Тренират като професионалисти — каза той. — В наши дни всички искат да попаднат в НФЛ.

— Мисля, че повече от тях ще се задоволят да си осигурят спортна стипендия за колежа — отвърна Марс.

— Може би си прав.

— За това ли ме повика? За да гледаме тренировката на някакъв гимназиален отбор?

— Говорих с Харпър Браун — каза Декър.

— А, ясно.

— Онази сутрин рано-рано тръгнах към хотела ти, защото не отговаряше на позвъняванията.

— И я видя да си тръгва.

— Да.

— Тя ми каза. Съобщи ми и че Алекс е застреляла онзи тип. Как е тя?

— Ще се оправи. — Декър помълча и каза: — Значи ти и Харпър Браун, а?

— Какво очакваш да кажа? Просто се случи.

— Не ми дължиш обяснение, Мелвин. Можеш да правиш каквото искаш.

— Повече от двайсет години не съм имал приятелка, Декър.

— Ще се виждате ли отново?

— Да, надявам се.

— Радвам се за теб.

— Сериозно ли го казваш?

— Защо да изживееш живота си в самота?

— Ей, чакай малко! Не се каня да ѝ направя предложение или нещо подобно. Просто искам да излизаме заедно. И да се забавляваме.

— Това е хубаво.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Сам го каза. Защо да изживееш живота си в самота?

— Не съм сам. Имам теб, Алекс, Богарт и Милиган.

— Знаеш какво имам предвид.

— Двамата с Алекс сме като стара семейна двойка. Непрекъснато спорим. Най-вече за теб.

Когато Марс го изгледа въпросително, Декър поясни:

— Дълга история, но краткият отговор гласи, че и двамата се радваме за теб.

— Благодаря.

Продължиха да наблюдават играта.

— Онзи рисивър е доста добър, тича бързо и работи добре с ръцете — каза Марс. — Видя ли какъв финт направи, преди да събори противника си?

— Напомня ми на теб. Но ти винаги можеше да надбягаш противника, ако финтът не свършеше работа.

— Да, но това е минало.

— Мислил ли си с какво искаш да се занимаваш?

— Мислил съм, но още нямам решение. Карам ден за ден. Как върви твоето разследване?

— Поднесе ми няколко неочаквани обрата.

— Нещата започнаха ли да се подреждат?

— Тъкмо когато реша, че се подреждат, става нещо, което обърква всичко.

Марс го потупа по рамото.

— Обзалагам се, че ще се справиш, братле.

— Искаш ли да се запознаеш с едно момче, което много обича футбола? — попита Декър.

— Разбира се. Кое момче?

— Ще видиш.

Час по-късно спряха на паркинга пред хоспис „Доминион“.

— Хоспис? — попита Марс, когато слязоха от колата.

— Хайде, Мелвин.

Няколко минути по-късно вече бяха в стаята на Джоуи Скот.

Очевидно потиснат, Мелвин не знаеше какво да каже. Декър побърза да обясни на Джоуи:

— Това е моят приятел Мелвин Марс. Играл е за „Тексас“, а също и за Отбора на звездите, освен това е бил номиниран за трофея „Хайсман“, който се връчва на най-добрия играч в колежанския футбол. Не игра в НФЛ, но ако беше получил тази възможност, щеше да влезе в Залата на славата. — Посочи снимката на нощното шкафче и добави: — Като твоя приятел Пейтън.

— Вярно ли?! — възкликна Джоуи. — Приятно ми е да се запознаем, господин Марс.

— Наричай ме Мелвин — каза той и стисна съвсем леко ръката му.

После погледна към Декър, който обясни:

— Джоуи също е играл футбол. От него щеше да излезе страхотен играч.

— Не се съмнявам в това — отвърна Марс. — Обзалагам се, че си бил много бърз, Джоуи. Имаш физиката на спринтьор.

Джоуи кимна.

— Наистина бях много бърз — каза той, закашля се и се опита да се изправи.

Марс се наведе, за да му помогне.

— Играех куотърбек в „Поп Уорнър“.

— Най-важната позиция на терена — каза Марс, придърпа един стол и седна до леглото. — Спомням си един мач, в който изоставахме в резултата от самото начало. Обезкуражихме се. Бяхме сигурни, че ще изгубим. Тогава нашият куотърбек използва една пауза и ни каза: „Момчета, непременно ще спечелим този мач, защото сме единайсет мъже с една цел. И никой не може да ни попречи да я постигнем. Вярвам в това, вярвам във вашата подкрепа, затова да действаме“. И знаеш ли какво стана?

— Какво? — попита Джоуи със затаен дъх.

— Спечелихме не само този мач, но и всички следващи, включително на стадион „Котън Боул“. — Марс вдигна пръст и добави: — Само защото един човек повярва в нас. Друго не ни трябваше — каза той и протегна юмрука си, за да може момчето да допре своя в него.

Джоуи погледна Декър.

— Благодаря ти, че доведе Мелвин да се запознаем. Много е готин.

— И аз съм на това мнение — отвърна Декър.

След като се сбогуваха с Джоуи и тръгнаха към колата, Марс попита тихо:

— Никаква надежда ли няма?

— Очевидно — отвърна Декър.

— По дяволите! Хлапето няма да има шанса да порасне, да види живота!

— Знам. Понякога съдбата може да бъде много гадна.

Марс го погледна.

— Двамата с теб сме го изпитали на собствен гръб.

— Ти направи деня му незабравим, Мелвин.

— И той моя.

— Как?

— Накара ме да се замисля за бъдещето. За това какво ще правя. Джоуи не е получил никакъв шанс, а това само ме амбицира да не проваля моя. В края на краищата щастието ти се усмихва само веднъж, нали?

Декър кимна бавно.

Качиха се в колата и потеглиха.

— Към апартамента ли? — попита Мелвин.

— Да, Алекс е там. Имаш ли планове за вечеря?

— Всъщност… да.

— С Харпър ли?

— Можем да си направим среща по двойки.

— Ние с Алекс не сме двойка. Аз съм по-скоро големият ѝ брат. Много по-големият ѝ брат.

— Знам. Ще се радвам просто да излезем заедно.

Марс го остави пред жилището му и потегли. Декър го изпрати с поглед, обърна се и видя колата на Джеймисън на паркинга. Явно се беше прибрала.

Декър обаче не се качи в апартамента, а свърна на изток и тръгна пеша. Двайсетина минути по-късно стоеше пред къщата на Сесилия Рандал.

Местните ченгета и федералните агенти бяха приключили с огледа. Служебната карта на Декър му осигури достъп до местопрестъплението. Той влезе в малката дневна и се огледа.

Един от криминалистите, който тъкмо затваряше куфарчето си, вдигна глава и каза:

— Идвахте по-рано, нали? Със специален агент Богарт.

— Точно така. Какво можете да ми кажете?

— Един-единствен изстрел в тила. Смъртта е настъпила мигновено. Открили са я в спалнята.

— На леглото?

— Не, до него.

— Паднала е от леглото?

— Не, всички улики показват, че е била коленичила до него.

— Убиецът ли я е накарал да го направи?

— Предполагам. Беше облечена с дълга тениска и долнище на пижама. Леглото не беше оправено, явно е спала в него.

— Доколкото разбрах, няма следи от взлом. Ключалките наред ли са? Прозорците?

— Нищо не е счупено или повредено. Кварталът не е от най-безопасните и макар жертвата да не е разполагала с охранителна система, на двете врати — предната и задната — са поставени допълнителни резета. Всички прозорци пък имат специален обков против взлом.

— След като е била заспала, това означава, че някой е отворил вратата с шперц или е имал ключ.

— Проверихме бравите. И най-добрите шперцове оставят следи. Не открихме нито една.

— Това означава, че убиецът е влязъл с ключ.

— Така изглежда.

— Нещо откраднато?

— Имала е доста бижута, но все евтини дрънкулки. Нямаше лекарства с рецепта в аптечката. Намерихме дамската ѝ чанта — портмонето, кредитните карти, парите ѝ… всичко беше вътре.

— Явно не става въпрос за обир.

— Разбрах, че това убийство може да е свързано със случай, който разследвате.

— Свързано е и още как.

— Желая ви успех. Надявам се да го разплетете.

Аз също, помисли си Декър.