Предатели

80

Навлязоха в тунела и не след дълго се озоваха пред разклон. Високо над главите им се процеждаше лъч светлина.

Браун насочи натам фенерчето си.

— Шахтата е точно над нас — прошепна тя. — Светлината идва от отворите в капака.

— Което означава, че се намираме точно под улицата — каза Декър. — На доста голяма дълбочина под нея.

— Това сигурно е шахтата, в която са работели онези хора — отбеляза Браун. — И са проникнали в този подземен тунел от сградата, в която бяхме току-що.

Ускориха крачка и скоро се озоваха пред нов разклон. В краката им имаше купчина камъни и строителни отпадъци.

— Проникнали са и тук — каза Декър. — Явно тук е бил краят на сервизния тунел.

Преминаха през дупката и се озоваха в друг тунел.

— Как са успели да го направят? Да работят точно под улицата, без никой да ги чуе и забележи? — учуди се Марс.

— Не е точно под улицата — отвърна Браун. — През цялото време вървяхме под наклон. Предполагам, че се намираме на девет метра под нивото на улицата, а над нас има тонове пръст, чакъл и асфалт. Естествена звукоизолация.

Продължиха да вървят.

— Къде, по дяволите, се намираме? — попита Марс и се озърна неспокойно.

Декър се извърна към Браун. Тя го погледна многозначително.

— Мисля, че сме точно под Хувър Билдинг — отвърна Браун.

Не след дълго пред тях изникна нова дупка в стената на тунела, този път пробита странично.

Навлязоха предпазливо в обширно празно пространство. Прекосиха го и свиха зад ъгъла. Откриха поредната дупка в стената. Но щом пристъпиха към нея и тримата се закашляха силно, а очите им се насълзиха.

— Какво е това, по дяволите? — изохка Марс.

— Газ — отвърна Декър, придърпа сакото си и закри с него носа и устата си.

После се наведе, мина през дупката и се озова в друго помещение. Видя огромни почернели бетонни колони и купчина строителни отпадъци по средата.

Декър огледа дупката и купчината, без да сваля сакото от носа и устата си. Видя открита тръба, която приличаше на огромна отровна змия.

Браун и Марс, също с покрити усти и носове, се присъединиха към него и огледаха тръбата. Тя издаваше тихо съскане.

— Тръбата е пробита — каза Браун с дрезгав глас. — Ето откъде изтича газ.

— Не трябва ли да има някакви сензори, аларми? — попита Декър.

Браун посочи тавана, където бяха монтирани няколко устройства с формата на бели полусфери.

— Ето ги, но мисля, че някой ги е изключил.

— Какво е това? — попита Марс и посочи вдясно.

Браун и Декър погледнаха натам. И замръзнаха.

Пред очите им стоеше цилиндрично метално устройство, от горната част, на което излизаха жици. Приличаше на бутилка за кислород като тези, които водолазите използват. То бе свързано с тръбата.

Браун мигом отсече:

— Това е бомба.

— И има таймер — добави Декър.

Цифровият часовник отмерваше времето. Оставаха четири минути.

— Изглежда ми твърде малко, за да нанесе сериозни щети — каза Марс. — Особено толкова дълбоко под земята.

Браун поклати глава и отвърна с дрезгав глас:

— Бомбата играе ролята на детонатор. Мястото е пълно с газ. От него ще дойде силата на експлозията. — Тя огледа колоните. — Обзалагам се, че са носещи. Избухне ли бомбата, колоните ще рухнат.

— А с тях и цялата сграда и всички в нея — добави Декър. — По подобен начин взривяват постройки, предвидени за разрушаване.

— В такъв случай да вземем бомбата и да я изнесем навън — предложи Марс.

Той посегна към нея, но Браун сграбчи ръката му.

— Недей! Виждаш ли тези сини жици? Това са ускорители. Откачиш ли ги, броячът се нулира и бомбата избухва.

— Откъде знаеш?

— Служила е като сапьор в армията — каза Декър.

— Декър, трябва да позвъниш на Богарт и да му кажеш да изведе президента и да евакуира цялата сграда — изрече забързано Браун. — Още сега! Но не звъни от тук. Нямам представа дали нещо в телефона няма да възпламени бомбата или да нулира таймера.

— Но…

— Декър, размърдай си задника! Това ми е работата! Върви! Става въпрос за президента, за бога!

— Добре, но…

— Върви!

— Аз оставам с теб — заяви Марс. — Мога да помогна.

— Нищо не можеш да направиш. Върви с Декър. Ще дойда, когато приключа.

— Но Харпър…

— По дяволите, Мелвин! — извика тя. — Остават ми три минути! Изчезвай оттук!

Декър хвана Марс за ръката и го задърпа към изхода.

Когато стигнаха дупката и се провряха през нея, Марс се обърна назад. Видя Браун да кашля и киха, прикрила носа и устата си с якето, приведена над бомбата.

Миг по-късно Марс и Декър се затичаха през тунела. Когато се отдалечиха достатъчно от газопровода, Декър позвъни на Богарт.

Агентът каза само:

— Ясно!

Декър погледна часовника си.

Марс направи същото.

— Две проклети минути — каза той. — Трябва да се върна, Декър. Трябва да ѝ помогна.

— Аз също.

Хукнаха обратно през тунела. Когато приближиха бомбата, облакът газ бе толкова гъст, че те се замаяха и се олюляха. Марс се удари в стената, а Декър едва не падна на колене. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне.

— Хайде! — извика Марс и се изправи на крака.

Прекосиха с усилие тунела, стигнаха дупката и се провряха през нея. Стомасите ги присвиха жестоко.

— Харпър! — извика Мелвин.

Той бе изтървал телефона си и не можеше да види нищо в мрака.

Високо над главите им отекна тропот.

Евакуират сградата, осъзна замъгленият му разум.

Двамата с Марс се запрепъваха, но продължиха напред. Сега обаче бяха напълно дезориентирани заради газа, проникнал в белите дробове и мозъците им.

— Трябва да я намерим, и то бързо! — каза Декър. — Преди самите ние да изгубим съзнание!

— Там! — едва изрече Марс.

Запълзяха напред.

Намериха купчината строителни отпадъци.

От Браун обаче нямаше и следа.

Макар и останал без дъх, Марс първи стигна последната дупка. Декър го настигна само след секунда. И двамата впериха погледи в червените цифри върху таймера.

Те не се сменяха.

Бяха замръзнали на четири секунди.

От взривното устройство бяха откачени две жици.

Къде е Харпър? — простена Марс.

Декър се огледа със сетни сили, прикрил носа и устата със сакото си. Харпър Браун лежеше на земята на половин метър от бомбата, приклещена между газопровода и стената. Декър се пресегна, хвана я за ръката и я задърпа. Марс го видя какво прави, скочи през дупката и му помогна. Бързо я изтеглиха с общи усилия, след което Марс я метна през рамо.

Едва се добраха до дупката в стената, но когато минаха през нея, ускориха крачка, макар от време на време да се блъскаха в стените на тунела. Когато се озоваха достатъчно далече, за да не долавят миризмата на газ, спряха и Марс положи Браун на земята. Задишаха тежко, главите им се проясниха, но очите на Браун останаха затворени. Имаше и още нещо.

— Декър, тя не диша! — изкрещя Марс. После коленичи и започна да ѝ прави сърдечен масаж. Докато натискаше гръдния ѝ кош, извика: — Декър, помогни ми!

Декър коленичи до него, стисна носа на Браун и започна да ѝ прави изкуствено дишане.

— Хайде, хайде, дишай! — молеше се Марс. — Моля те, Харпър, моля те! Не си отивай, не си отивай!

И продължаваше да натиска гърдите ѝ.

А Декър продължаваше да ѝ прави изкуствено дишане.

Въпреки всичко Харпър Браун не помръдваше.