36

Декър я чакаше в коридора. Беше се облегнал на стената, пъхнал ръце в джобовете на панталона си.

— Мисля, че хвърли в потрес добрия полковник — каза Браун.

— Да. Възможно ли е да има още такива случаи, но за тях да не знае никой?

— Не виждам как. Самата идея за разобличаване на злоупотребите и завеждане на дело изключва подобна възможност. Всичко отива в архива.

Декър въздъхна и затвори очи.

— Между другото, забеляза ли други грешки?

— Девет. Но нищо сериозно, затова реших да оставя „добрия“ полковник да ги потърси.

— Голям образ си. Трябва да призная, че Картър е задник и нямам нищо против, че му натри носа.

— И така, не става въпрос за „разобличителка“ — заключи Декър и отвори очи.

— Очевидно не, освен ако не е правела същото, но в друга сфера.

— Богарт проверява точно това.

— Какво ще правим сега?

Декър се огледа.

— Можеш да ми разкажеш за агенцията, за този свят тук.

— Защо?

— А защо не?

Браун се замисли и отвърна:

— Добре, ела с мен.

Тръгнаха по коридора и влязоха в кабинета ѝ. Беше малък, семпъл, без прозорци. На бюрото нямаше нито лист хартия. Само лаптоп.

— Не си падам по хартията — обясни тя. — А агенцията не си пада по прозорците. Съображения за сигурност, нали разбираш.

Браун посочи стол, на който Декър седна. Тя се настани зад бюрото.

— Какво искаш да знаеш?

— Какво можеш да ми кажеш?

— Мога да започна от самото начало. Робърт Макнамара създава Агенцията за военно разузнаване по времето, когато е министър на отбраната в администрацията на Кенеди.

— Макнамара. Същият, който после се справи така „блестящо“ във Виетнам.

— Съобщавам ти само фактите, без да правя коментари.

— Каква е основната ви задача?

— Събиране на разузнавателна информация. Използваме предимно агенти, за разлика от някои други служби.

— С други думи, агентурно оперативно разузнаване?

Тя кимна.

— Само в чужбина ли работите?

— Защо само там, след като голяма част от онова, което ни интересува, се случва на родна земя?

— В такъв случай работите навсякъде по света.

— Това не е тайна.

— Нещо да се е променило в начина ви на работа?

— Накъде водят тези въпроси, Декър?

— Към истината, надявам се.

— Чия истина?

— Нямам претенции. В момента всяка истина е добре дошла за мен.

— Да не би да смяташ, че не казвам истината?

Вместо отговор той посочи малък плакат на стената зад гърба ѝ. Беше рекламен постер, с който АВР набираше служители.

Декър прочете на глас думите, отпечатани върху него:

— „Говориш езика, потапяш се в културата. Можеш да бъдеш всеки на всяко място по света“. — После я погледна и попита: — И за теб ли важи?

— Ще отбележа само, че това е част от работата.

— А можеш да стигнеш и по-далече. И да споменеш нещо по-актуално от проклетия Робърт Макнамара.

— Не съм сигурна, че искам.

— Е, тъй като аз съм ченге, позволи ми да ти кажа кое е част от моята работа. Хората извършват престъпления, а полицаите ги разкриват и арестуват. Елементарна линейна философия. От точка А до точка Б и от точка Б до точка В.

— В моя свят не разсъждаваме по този начин.

— Вярно. Вие искате престъпниците да вдигнат света във въздуха, докато работите върху някаква тъпа шпионска история за задни вратички към компютърни програми, които можете да използвате в следващия си живот.

Браун вдигна крака на бюрото си и се облегна на стола.

— Добре, разбирам логиката ти — отвърна тя и събра мислите си. — Преди десетина години АВР поиска да ѝ се даде възможност да вербува американски граждани, които да използва като шпиони и информатори.

— Толкова необичайно ли е това?

— Не. Но АВР пожела да прави това, без да разкрива пред гореспоменатите граждани, че е федерална агенция.

— Какъв е смисълът от това?

— Очевидно никакъв. Тази формулировка бе премахната от документите, които уреждат вербуването на американски граждани.

— И това означава ли, че АВР е изоставила тази практика?

— Аз не го правя. Но не мога да говоря от името на моите колеги.

— Какво друго?

— През две хиляди и осма получихме разрешение да извършваме превантивни контраразузнавателни операции както у дома, така и в чужбина.

— И как по-точно го правите?

— По стандартния начин. Внедряваме шпиони, разпространяваме дезинформация, оказваме негативно въздействие върху информационните системи на страната… Може да ти е интересно да чуеш, че при последната операция действахме съвместно с Бюрото. През две хиляди и дванайсета разширихме обхвата на дейността си. В агенцията ни се вля управлението за агентурно разузнаване към Министерството на отбраната, което рязко увеличи броя на тайните ни операции в чужбина. Очевидният фокус на тази дейност беше военният потенциал на други държави.

— Какъв е фокусът ви в момента?

— И тук няма нищо изненадващо. Ислямските терористи, предимно ИДИЛ и „Ал Кайда“, Северна Корея, Иран, най-вече трансферът на военни и ядрени технологии, Китай и Русия, които увеличават военния си потенциал…

— А руските хакери, които се опитват да влияят на политическите процеси у нас?

— Отговорът е „да“, Декър. Подобни действия могат да подкопаят устоите на нашата демокрация.

— Покривате доста широка сфера от дейности.

— Това обяснява защо в агенцията работят седемнайсет хиляди души.

— Стана дума за внедряване на шпиони. А вие откривали ли сте къртици, внедрени в АВР?

Браун кимна и изражението и помръкна.

— Случвало се е с всички разузнавателни служби. Ние конкретно пострадахме най-тежко от случая „Монтес“. Ана Белен Монтес беше анализатор, много високопоставена, много уважавана. Оказа се, че в продължение на повече от двайсет години е шпионирала в полза на Куба. Нанесе ни сериозни вреди. По всяка вероятност някои наши агенти загинаха заради нея.

— Никога не съм чувал това име.

— Не се учудвам. Арестуваха я веднага след Единайсети септември. Терористичните атаки засенчиха всички останали новини в продължение на месеци.

— И как я разкрихте?

— Чрез класическа детективска работа. Помогна ни обстоятелството, че шпионите следват стандартни процедури. Късовълнови радиостанции, кодиращ софтуер, предаване на информация на оживени места, необичайни пътувания в чужбина… Благодарение на това колегите успяха да сглобят парченцата от пъзела.

— Човек би предположил, че шпионите са поумнели и променят стереотипите си, пробват нещо ново.

Тя поклати глава.

— Те са като бомбаджиите, Декър. Научих много за тях, докато работих като сапьор. Свикнат ли да правят нещо по определен начин, не обичат да се отклоняват от него. Наричаме го „сигнатура на бомбата“. Така преодоляват всички спънки и се предпазват от преждевременен взрив, но това ни позволява да идентифицираме кой точно…

Декър стана от стола си и излезе. Браун скочи и хукна след него.

Загрузка...