Предатели

25

— Открихме къде е ходил Дабни по време на онова загадъчно пътуване.

Тод Милиган се взираше в компютърния екран. Компания му нравеха Декър, Джеймисън и Богарт. Четиримата седяха в малка заседателна зала във вашингтонския офис на ФБР на Четвърта улица. Декър тъкмо им беше предал разговора си с Браун.

— Къде? — попита Богарт.

— В Хюстън. Името му изскочи в списъка с пътници на авиокомпаниите. Отишъл е там точно преди пет седмици.

— Какво е правил в Хюстън? — зачуди се Джеймисън.

— Нещо, свързано с продажбата на информация ли? — попита Милиган.

Декър поклати глава.

— Според Браун плащането е извършено преди шест седмици, може би повече. Защо му е на Дабни да предприема това загадъчно пътуване до Хюстън след сделката? След спасяването на дъщеря му.

— Може нещо да се е объркало — предположи Богарт.

— А може причината да се крие в онкологичния център „Андерсън“ в Хюстън — обади се Джеймисън.

Всички я погледнаха.

— Дабни може да е имал здравословни проблеми и да е потърсил експертно мнение. Центърът „Андерсън“ е едно от най-подходящите места за целта.

— Откъде знаеш? — попита Милиган.

— Когато бях журналистка, написах статия за жена, която беше отишла там, след като я диагностицирали с рядко онкологично заболяване. Лекарите в „Андерсън“ бяха успели да я излекуват.

Милиган се усмихна и каза:

— Забравих, че си имала друг живот, преди да постъпиш във ФБР.

— Добра идея, Алекс. Може да се окажеш права — похвали я Богарт.

— Непременно ще проверим — продължи Милиган. — Проблемите, свързани с лекарската тайна, няма да ни спрат. Можем да помолим съпругата му да се свърже с центъра и да провери дали Дабни е бил там.

— Тод, заеми се с това — каза Богарт.

— Ако Дабни е разбрал преди месец, че е неизлечимо болен — обади се Джеймисън, — той си е дал сметка, че няма да доживее да го осъдят. Имам предвид за убийството на Бъркшър.

— Именно — съгласи се Богарт.

— Но това не обяснява защо я е убил — изтъкна Декър.

— Така е, но все пак подреждаме поредното парченце от пъзела. А то може да ни помогне да намерим отговора и на този въпрос. Съдебният лекар ни изпрати резултатите от кръвната картина. Дабни е вземал болкоуспокоителни, което подкрепя предположението, че е бил зле.

Декър се надигна от мястото си.

— Къде отиваш? — попита го Богарт.

— Да се поразходя.

Декър започна разходката си от кафенето. Дабни се бе отбил тук, макар да бе закусил обилно у дома. Седнал бе на маса, от която да наблюдава улицата, после бе излязъл, бе продължил към Хувър Билдинг и там бе застрелял Бъркшър, преди да си пръсне мозъка.

Докато Декър стоеше в заведението, към него се приближи същото момиче, с което бе разговарял по-рано.

— Идвахте тук с онази жена. Още ли разследвате случая?

— Още — отвърна разсеяно Декър.

— Едва ли е важно, но…

Той я погледна.

— Кое?

— Били е на работа днес. Дадох му визитката, която оставихте, но нямам представа дали се е свързал с вас. Ако искате да говорите с него, в момента не е особено зает.

— Искам, разбира се.

Момичето се върна след малко, придружено от висок мъж на средна възраст с дълга прошарена коса, вързана на опашка. Беше облечен с черна риза като своята колежка и избелели джинси. На кръста му бе вързана зелена престилка.

— Здравейте — каза Били, а момичето отиде на касата. — Разбрах, че сте от ФБР. И че искате да ме питате нещо.

— Да. Бихте ли седнали да поговорим?

Били се настани срещу Декър.

— Отдавна ли работите тук?

Мъжът се засмя.

— През две хиляди и осма бях инвестиционен банкер, можете ли да повярвате? Тогава настъпи финансовият Армагедон и изгубих всичко. Останах гол като пушка. Реших да сложа край на кариерата си и никога да не се връщам към банкерството. Работя тук вече четвърта година. Едва свързвам двата края, но се чувствам по-щастлив от всякога.

— Радвам се за вас. Спомняте ли си Дабни?

— Да. Дойде онази сутрин.

— Идвал ли е и преди?

— Не. Аз поне не съм го виждал. След като видях снимката му по вестниците и телевизията, си казах, че щях да го запомня, ако беше идвал и преди.

— На тази маса ли седна?

— Да. Минах покрай него два пъти с разни поръчки. Стори ми се странно, че не докосна кифличката си. Дори го попитах да не би нещо да не е наред.

Декър се напрегна.

— Чакайте малко! Разговаряли сте с него?

— Ами… да. Човекът не пиеше чая си, не ядеше кифличката си… Това ми направи впечатление. Нещата, които предлагаме, са много вкусни и съвсем не са евтини. А той дори не ги опита.

— Какво му казахте?

— Попитах го дали кифличката е студена, или има нещо друго. Предложих му да я стоплим, ако желае. Или да му донеса масло.

— И той какво ви отвърна?

— Че нямал апетит. Странно. Нали току-що си я беше поръчал.

— Да — съгласи се Декър, — явно е бил особняк.

— Много ясно — подсмихна се Били. — Тази история с убийството наистина е шантава.

— Така е — отвърна сухо Декър.

— Както и да е, той се взираше в нещо на улицата.

Декър се напрегна отново.

— Какво имате предвид под „взираше се“?

— Цялото му внимание беше насочено навън, а в един момент се надигна рязко и едва не събори чая си. Погледна покрай мен и хукна към вратата. За малко да забрави куфарчето си. Всъщност дори му извиках, че го е оставил, в противен случай наистина щеше да го забрави.

И тогава Ан Бъркшър щеше да е жива, помисли си Декър.

— Затова разчистих масата. Мина ми през ума да върна кифличката на щанда, но правилата не го позволяват. Затова я изхвърлих.

— Нещо друго?

— Не. Трябваше да ви звънна. Ейми ми даде визитката ви, но не бях на смяна и почивах. — Когато Декър не отвърна нищо, Били попита: — Искате ли нещо за хапване? Мога да ви стопля кифличка?

— Не, благодаря.

— Сигурен ли сте?

Декър не отговори. Взираше се безмълвно през прозореца.

Накрая Били стана и го остави сам.

От мястото на Декър се виждаше голяма част от улицата. Той затвори очи и върна лентата назад, докато намери нужните кадри. Проследи всяка стъпка, която бе видял да правят Дабни и Бъркшър. Всяка секунда бе от значение, но Декър не разполагаше с достатъчно информация, за да направи прецизен анализ. Въпреки това трябваше да опита.

Стъпка по стъпка.

Вниманието на Декър не бе насочено към последните крачки, които двамата бяха направили и които бяха довели до смъртта на Бъркшър и самоубийството на Дабни.

Отвори очи и отново огледа улицата.

Беше сигурен в едно: каквото и да бе накарало Дабни да се взира през прозореца, това не беше Бъркшър. Просто нямаше как да я види от мястото, на което бе седнал. В онзи момент тя се бе намирала много по-надолу по улицата, далече извън полезрението му.

Какво тогава го бе накарало да скочи от мястото си?

Декър се сети изведнъж.

Стана, излезе навън и застана първо в единия край на витрината, после в другия.

У Дабни не бяха открили телефон, следователно не ставаше въпрос за мобилна или каквато и да било електронна комуникация. С други думи, всичко бе предварително планирано и след като Дабни е знаел, че няма да оцелее, не би могъл да използва телефон. Защото телефонът оставя следи дори когато се опиташ да ги изтриеш. А нищо чудно да бе работил с човек, който не му се е доверявал напълно.

Има само един начин за сигнализиране, който не оставя следи.

Явно Дабни бе видял някого на отсрещния тротоар и присъствието на този човек бе послужило за сигнал. Може би ставаше въпрос само за помахване или друг жест, но нещо бе предизвикало внезапното напускане на кафенето от страна на Дабни. Това обясняваше неизпития чай и недокоснатата кифличка. Кафенето бе просто мястото, където Дабни бе изчаквал сигнала.

Не можеше да има съмнение в значението на въпросния сигнал.

Ан Бъркшър приближава.

Декър прекоси улицата и проследи собствения си маршрут, както и този на Дабни. Непрекъснато се оглеждаше наляво и надясно, без да пропусне нито една подробност, за да я сравни с онова, което бе видял в деня на стрелбата.

Огражденията около отворената улична шахта липсваха, но всичко останало изглеждаше непроменено.

Декър подмина будката на охраната и продължи нататък. Представи си, че пред него върви Дабни.

Бъркшър бе дошла от противоположната посока. Декър не бе имал причина да ѝ обърне внимание, но върна лентата назад, за да провери какво може да открие на отделните кадри.

Беше се намирал прекадено далече, за да види лицето ѝ, затова не можеше да съди за изражението му. Спомняше си обаче, че Бъркшър не се бе движила с широки уверени крачки като Дабни.

Именно по този начин Уолтър Дабни бе изминал последните метри, които го деляха от смъртта.

Разстоянието между двамата се бе скъсило. И те се бяха обърнали — Дабни наляво, а Бъркшър надясно. Тогава те се бяха оказали рамо до рамо, досущ като два пътнически влака, които се разминават по съседни коловози.

В този момент Декър бе извърнал поглед към павилиона за бурито. Беше се зачудил дали да не си купи едно. После бе погледнал часовника си, бе решил да не си взема нищо и се бе обърнал.

В същия миг бе видял пистолета, насочен към тила на Бъркшър.

И тогава бе прозвучал изстрелът.

Ан Бъркшър се бе строполила мъртва на земята.

Охранителят се бе втурнал към мястото. Двамата с Декър бяха насочили оръжията си към Дабни.

И той се бе прострелял.

Това беше последният кадър.

Декър стоеше насред тротоара, а минувачите го заобикаляха от двете му страни. Бе вперил поглед в мястото, където още се виждаха миниатюрни капчици от кръвта на двамата мъртъвци.

После вдигна глава и се запита какво ли е станало с човека, подал сигнал на Дабни.

— Ето къде си бил!

Декър се обърна и видя Джеймисън.

— Милиган се свърза с госпожа Дабни и тя позвъни в „Андерсън“. Оказах се права. Уолтър Дабни е бил там. Поставили са му диагноза. Злокачествен мозъчен тумор. Заявил на лекарите, че няма да се подложи на лечение.

Когато Декър не реагира на думите ѝ, тя продължи:

— Какво има? Откри ли нещо? Обикновено попадаш на следа, когато обикаляш сам местопрестъплението.

— Трябва да изземем записите от всички камери в района, направени през онзи ден.

— Но ние знаем какво се е случило тук, Декър.

— Не. Работата е там, че не знаем.