Предатели

7

Уолтър Дабни дишаше толкова бавно, че всеки негов дъх изглеждаше последен.

Декър го наблюдава в продължение на няколко минути, след което върна лентата на спомените си до момента, в който го видя да върви по улицата привидно безгрижен, но само след секунди извади пистолет и уби Ан Бъркшър пред очите на десетки минувачи. Феноменалната памет на Декър превъртя сцената кадър по кадър. Резултатът не го удовлетвори.

Ели Дабни не бе помръднала от мястото си. Милиган стоеше до вратата, а Богарт и Джеймисън — от другата страна на леглото. Ели продължаваше да държи ръката на съпруга си.

Декър разбра, че Дабни не е казал нито дума и дори не е идвал в съзнание. Той приклекна до Ели и попита:

— Госпожо Дабни, когато съпругът ви излезе тази сутрин, вие бяхте ли станали?

Тя кимна и пусна ръката на мъжа си.

— Направих му кафе, закуси. Яде яйца с бекон, печени картофи, препечени филийки — поясни тя с вяла усмивка. — Никога не се е хранил здравословно.

— Явно е имал апетит.

— Изяде всичко и изпи три чаши кафе.

— Изобщо ли не видяхте пистолета?

Ели поклати глава.

— Беше приготвил куфарчето си. Може да е бил вътре, но аз не го видях. Както казах и на другите агенти, дори не знаех, че има пистолет. Мислех, че не обича оръжията. Аз например ги ненавиждам. Когато децата бяха малки, един от съседите ни държеше пистолет в дома си. Веднъж дъщерите ни отидоха да си играят с техните. Съседът ни беше оставил пистолета си зареден и едно от децата му простреля неволно сестра си. Тя почина. Двамата с Уолтър бяхме ужасени. Като си помисля само, че това можеше да се случи с някое от нашите момичета…

— Разбирам. Сигурен съм, че вече са ви задавали този въпрос, но и аз трябва да ви питам дали тази сутрин съпругът ви не е изглеждал разстроен. Показа ли с поведението си, че нещо не е наред?

— Не. Имаше някаква среща. Предполагам, че във ФБР. Знам, че работеше по някакъв проект за тях. Целуна ме и тръгна.

— И не забелязахте нищо необичайно?

Ели се напрегна леко.

— Като се замисля сега… не каза, че ще се върне за вечеря. — Тя погледна Декър и добави: — Винаги ми казва, че ще се върне за вечеря. Имам предвид, когато е в града и няма някакъв ангажимент, а аз знаех, че днес няма…

— Не ви е казал, че ще се върне за вечеря? — попита Декър.

— Не. Това е дребен жест, но винаги ме е карал да се чувствам добре. Не знам защо чак сега се сетих за това.

— Имате си достатъчно грижи, госпожо Дабни.

— Сигурно е предчувствал, че няма да се прибере повече — каза безучастно Ели. — А аз не заподозрях нищо… — В следващия миг тя се изправи рязко. — Боже мой, може би ако се бях… — Щеше да се разплаче всеки момент.

Богарт пристъпи напред, хвана я за ръка и каза:

— Не сте могли да направите нищо, за да предотвратите случилото се.

Декър също се изправи и погледна Богарт. Агентът каза:

— Госпожо Дабни, знам, че моментът не е подходящ, но се налага да изпратим екип, който да претърси дома ви. Ще постъпим по същия начин и с офиса на съпруга ви.

Ели не възрази. Кимна, стисна ръката на мъжа си и попита:

— Знаете ли кога пристига Джулс?

— Самолетът ѝ каца след час. Ще изпратим хора да я посрещнат и да я доведат направо тук.

— Благодаря ви — отвърна уморено тя.

Декър отиде в единия ъгъл на стаята и даде знак на Богарт да го последва.

— Искам да присъствам на обиските в дома и офиса — прошепна той.

Богарт кимна.

— Тод може да остане тук с мен, а ти вземи Алекс, ако искаш. Открихте ли нещо интересно около Бъркшър?

— Посвещавала е част от времето си на грижи за безнадеждно болни. Всички се изказаха много ласкаво за нея. Но е живяла в апартамент, който определено не може да си позволи със заплатата на заместващ учител. Да не говорим, че там сякаш не е живял никой. Информацията за миналото ѝ е най-много отпреди десет години.

— Звучи доста странно.

— Да, необичайно е — съгласи се Декър.

— Значи подозираш, че Дабни не я е избрал случайно?

Декър сви рамене.

— Прекалено рано е да се каже. Но случайна жертва с толкова тайнствена биография? Не знам. Възможно е, но е възможно също така тази тайнственост да ни подскаже защо е била убита.

— Което означава, че между нея и Дабни има някаква връзка.

Декър отново сви рамене.

— Ако парите ѝ са дошли от обезщетение или наследство, може там да се крие връзката, макар да не виждам каква би могла да е. Дали пък не е нещо лично?

— Госпожа Дабни е сигурна, че съпругът ѝ не е познавал Бъркшър.

— Но в същото време твърди, че няма представа от бизнеса му. Ако познанството им е било служебно, би могла да не знае.

— В такъв случай някой в неговия офис трябва да знае — изтъкна Богарт.

— Да се надяваме.

Декър погледна Джеймисън и каза:

— Да вървим.

„Уолтър Дабни и съдружници“ се намираше в покрайнините на Рестън, Вирджиния. Наоколо имаше много компании, изпълняващи държавни поръчки — от гиганти като „Локхийд Мартин“ до съвсем дребни фирмички. Бизнесът на Дабни не беше толкова мащабен, че да попадне в класацията „Форчън 500“, но още когато Декър и Джеймисън влязоха в ярко осветената рецепция на последния етаж на офис сграда от стомана и стъкло, стана ясно, че компанията му преуспява. Макар и късно, новината бе стигнала до местните и националните новинарски канали и служителите не се бяха прибрали по домовете си. Стояха по коридорите и разговаряха, бледи, объркани, разстроени.

Декър и Джеймисън се представиха и една млада служителка ги съпроводи до малка заседателна зала. Минута по-късно се появи жена между трийсет и пет и четирийсет. Беше средна на ръст, слаба и стройна, с червеникава коса и очила с правоъгълни рамки върху луничавото лице.

— Аз съм Фей Томпсън. Съдружник съм в компанията. Вярно… вярно ли е?

— Боя се, че да — отвърна Декър.

— А Уолтър…?

— Още е жив, но прогнозата не е обнадеждаваща — каза Джеймисън.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса — продължи Декър.

— Разбира се, заповядайте. Желаете ли кафе, вода?

Джеймисън помоли за вода, а Декър за кафе. Томпсън си поръча чай.

Когато напитките пристигнаха и вратата се затвори, Декър отпи от кафето и каза:

— Разкажете ни за Уолтър Дабни.

Джеймисън извади от джоба си малък дигитален рекордер и го постави на масата.

— Нещо против да запиша разговора?

Томпсън поклати глава и се облегна назад.

— Не съм сигурна откъде да започна. Уолтър е страхотен човек. Постъпих във фирмата година след като завърших колеж. Работя тук вече петнайсет години, а преди осем станах съдружник. Уолтър беше чудесен наставник, добър приятел… и един от най-приятните мъже, които някога съм срещала. Не мога да повярвам, че това се е случило.

— Значи не сте забелязали нищо, което да обясни всичко това? — попита Декър.

— Кое? Че е застрелял някого на улицата? Не, по никакъв начин. Абсурд!

— Научихме, че сутринта е отивал на среща в централата на ФБР. Вие знаехте ли?

— Да. Консултираме Бюрото по няколко проекта. Работим с някои от най-големите изпълнители на държавни поръчки и използваме опита си, за да предоставим на Бюрото възможно най-добрите ресурси, които да му позволят да осъществява дейността си по оптимален начин.

— Това ми звучи като официална презентация — отбеляза Декър.

Томпсън го изгледа предизвикателно.

— Но освен това е самата истина. Ние се ползваме с висока репутация. Много висока репутация.

— Да разбирам ли, че днес Дабни не е идвал в офиса? — попита Декър.

— Не, доколкото знам. Официалното работно време започва в осем и половина. Но онези, които имат магнитна карта, могат да идват и да си отиват, когато пожелаят.

— Ако Дабни е дошъл рано сутринта, охранителната система би трябвало да регистрира използването на картата, нали?

— Да. Мога да проверя.

— Благодаря. А вчера беше ли в офиса? — продължи Декър.

— Да, срещнах се с него. Току-що се бях върнала от командировка в чужбина и трябваше да го запозная с резултатите. Още не съм се възстановила от часовата разлика. А сега и този ужас…

— От коя държава се върнахте?

Томпсън се намръщи.

— Какво общо има пътуването ми с днешната трагедия?

— Може би нищо. Но въпреки това бих искал да получа по-пълна картина.

Без да откъсва поглед от него, тя отпи от чая си и каза:

— От Близкия изток. Не мога да бъда по-конкретна.

— Дабни работил ли е по проекти, които биха могли да хвърлят някаква светлина върху случилото се?

— Много се съмнявам. Освен това не мога да навлизам в подробности. Повечето ни проекти са строго секретни. Хората, които работят тук, както и всички съдружници, имат достъп до секретна информация. С какво ниво на класифицирана информация имате право да работите?

— Не си падам по подобни бюрократични процедури.

Томпсън повдигна вежди и погледна Джеймисън.

— Какво друго ви интересува?

— Как ви се стори Дабни вчера? — попита тя. — Както обикновено? Или разтревожен от нещо?

— Както обикновено.

— И не забелязахте нищо подозрително?

— Какво например?

— Необичайни фрази — подсказа ѝ Декър. — Възбуда. Разсеяност.

— Не, нищо подобно.

— Възможно ли е да е употребил наркотици?

Изражението на Томпсън се промени.

— Уолтър?! Изключено! Виждала съм го да пие само вино, и то много рядко.

— Той ли беше единственият представител на фирмата ви на днешната среща? — продължи с въпросите Декър.

— Да. Всички ние сме добре запознати с техническата страна на нашия бизнес. Но срещата днес трябваше да е посветена на стратегическото планиране и в нея трябваше да вземат участие високопоставени лица. Уолтър често ходеше сам на подобни срещи, особено когато клиентите ни бяха представени на най-високо ниво.

— Нещо необичайно в поведението му през последния месец? — попита Джеймисън.

— Не. Нищо не ми е направило впечатление.

— Съпругата му сподели, че преди около месец му се е наложило да замине някъде неочаквано. А когато се върнал, не ѝ казал къде е ходил. Според нея след това вече не бил същият.

Томпсън остана изненадана.

— Преди около месец? Нямам представа къде е бил. Ако пътуването е било служебно, би трябвало да разполагаме с информация.

— Ще ви бъдем благодарни, ако проверите — каза Джеймисън.

— Разбира се. — Тя извади телефона си и написа съобщение. — Готово. Ще се свържа с вас веднага щом получа отговор.

Декър стана и обиколи стаята, а Томпсън го проследи с поглед.

— Фирмата ви очевидно процъфтява — отбеляза той.

— Работим усилено и, да, резултатите са добри… много добри. Току-що сключихме два големи договора, които ще удвоят оборота ни спрямо миналогодишния.

Той я погледна и попита:

— Какво ще се случи с фирмата след смъртта на Дабни?

Томпсън се поколеба.

— Ние сме дружество с ограничена отговорност, но Уолтър е най-големият акционер, контролният пакет е негов. Не се съмнявам, че има документи, които предвиждат как да се действа след… след смъртта му, но не съм наясно. Предполагам, че колегите от юридическия отдел знаят.

— Бихме искали да видим тези документи — каза Декър.

— Какво общо имат те с онова, което Уолтър е направил? — попита Томпсън.

— Имат общо, докато не докажем, че нямат — отвърна Декър.

Телефонът му изпиука, той прочете съобщението на дисплея и кимна на Джеймисън. Тя стана и взе рекордера.

— Благодарим ви, госпожо Томпсън. Ще се свържем с вас.

— И не забравяйте да проверите дали Дабни е идвал тук тази сутрин — каза Декър.

— Имам отлична памет, агент Декър — отвърна напрегнато тя.

— Аз също — каза той. — Така че и аз няма да забравя. Двамата с Джеймисън излязоха навън и тръгнаха към асансьора.

— Какво има? — попита Джеймисън.

— Дабни е починал току-що.

— О, боже! Но… предполагам, че това не бива да ни изненадва.

— Дошъл е в съзнание, преди да умре.

— Казал ли е нещо? — попита развълнувано тя.

— Да.

— Какво? — Джеймисън не криеше нетърпението си.

— Няколко думи, които никой в стаята не е разбрал.

— Бълнуване? Заради мозъчната травма?

— Аз самият съм преживял мозъчна травма и ще ти кажа, че това, което някой смята за бълнуване, може да е истинско откровение за друг.