Предатели

64

Декър седеше на канапето със затворени очи и клюмнала глава.

Джеймисън току-що бе излязла от банята, облечена с дълга тениска и шорти. С едната ръка миеше зъбите си, а в другата държеше найлонов плик с боклук. Прекоси боса коридора, хвърли поглед към Декър, сви рамене и хвърли плика в кофата за смет до кухненския плот.

В този момент на вратата се почука.

Джеймисън се огледа и видя, че Декър не реагира.

Тя понечи да каже нещо, но устата ѝ беше пълна с пяна. Изтича в банята, за да я изплакне.

Отново се почука.

— Декър, ще отвориш ли?

Той не помръдна, дори не отвори очи.

— Ще приема това за „не“! — каза Джеймисън, избърса устата си с хартиена салфетка и забърза към вратата.

Погледна през шпионката и облещи очи.

— Да? — попита тя през вратата.

Отвън стояха четирима мъже, всичките облечени в костюми. Един от тях бе поднесъл пред шпионката разтворената си служебна карта.

— Мили боже! — промълви Джеймисън.

Отвори вратата и отстъпи крачка назад.

Четиримата не помръднаха. Водачът им огледа Джеймисън от глава до пети, след което хвърли поглед към Декър през отворената врата на кухнята.

— Еймъс Декър? — попита той.

— Да — отвърна Джеймисън. — Да, това сме ние. Аз… — Тя си пое дъх, овладя вълнението си и каза: — Аз съм Алекс Джеймисън. Той е Еймъс Декър.

— Специален агент Нейтън Дийл, Сикрет Сървис. Господин Декър, трябва да дойдете с нас.

— Кога? — попита Джеймисън.

— Веднага.

— Защо? — настоя тя.

— Веднага.

Декър отвори очи и ги огледа.

— По-добре иди да се облечеш, Алекс.

— Поканата не включва вашата приятелка — отвърна рязко Дийл.

— В такъв случай няма да дойда — заяви Декър, затвори очи и се облегна назад.

Дийл погледна един от хората си, после Джеймисън.

— Заповедите ни включват само него.

— Декър — каза Джеймисън, — това е Сикрет Сървис, за бога!

— Никъде не отивам с тях, ако не носят заповед за арестуването ми. Само ако и ти дойдеш. И, момчета, ако мислете, че ще ме вдигнете на ръце и ще ме изнесете навън, държа да ви предупредя, че съм доста тежък.

Дийл се намръщи, извади телефона си и се отдалечи по коридора на етажа.

Измина цяла минута, преди да се върне. Въздъхна дълбоко, погледна Джеймисън и кимна рязко.

— Добре, вие също идвате.

— Ще ми дадете ли десет минути, за да се преоблека?

— Пет минути. Чакат ни важни хора.

Джеймисън се втурна към стаята си и затръшна вратата след себе си.

Дийл влезе в апартамента и огледа Декър. Не пропусна измачканите му дрехи, небръснатото му лице и разчорлената му коса.

— Искате ли да се преоблечете?

Декър се изправи. Извисяваше се с цяла глава над агента.

— Не виждам смисъл — заяви той.

— Защо? — попита рязко Дийл.

— Защото всичките ми дрехи приличат на тези.

За негова изненада, Дийл се усмихна.

— Предупредиха ме, че сте особняк, но, честно казано, намирам това за доста освежаващо.

— О, боже! Божичко! — възкликна Джеймисън.

Беше облякла панталон, късо сако и бяла блуза. Косата ѝ беше захваната на тила с шнола. Двамата с Декър се возеха на задната седалка на огромен джип със затъмнени прозорци.

Джеймисън се взираше смаяно в Белия дом.

— Бог не живее тук — обади се Декър. — А президентът.

— Не мога да повярвам, че това се случва.

— Честно казано, идвал съм тук и преди.

— В Белия дом? — учуди се Джеймисън. — Кога? Как?

— Когато „Бъкайс“ спечели шампионата на страната. Имахме богат спонсор с връзки в тогавашното правителство. Той ни уреди. Срещнахме се с президента. Снимахме се с него. Беше забавно. Бях едва на двайсет.

— Никога не си ми казвал.

— Май не.

— Къде е снимката?

— Изгубих я.

— Имал си снимка с президента и си я изгубил?

— Аха — отвърна Декър равнодушно.

— Защо ли не съм изненадана?

Влязоха през един страничен вход и джипът спря на алеята пред Белия дом. Агентите на Сикрет Сървис ги придружиха вътре, поведоха ги по един коридор и ги оставиха пред малка стая. Вътре ги очакваха Богарт и Браун.

— Явно днес ще се движим сред висшето общество — отбеляза Богарт с усмивка.

— Колко висше? — поинтересува се Джеймисън.

— Съветът за национална сигурност — отвърна Браун. — Макар и не в пълния му състав.

— Не очаквах да те видя тук, Алекс — каза Богарт. — Решението да не присъстваш не беше мое, а на ръководството, което не се съобрази с мнението ми.

— Декър им заяви, че никъде няма да ходи без мен.

Богарт се усмихна широко.

— Не съм изненадан. Все пак вие двамата сте екип.

Лицето на Джеймисън засия.

Нейтън Дийл се върна и каза делово:

— Да вървим.

Прекосиха няколко коридора, преди да се озоват пред голяма двойна врата. Дийл я отвори, покани ги вътре и я затвори след тях.

Заседателната маса бе дълга и правоъгълна. Едната стена бе заета от монитори.

Около масата седяха шест души.

Джеймисън позна държавния секретар, министъра на отбраната и министъра на вътрешната сигурност. Погледът ѝ попадна на жена, която не познаваше, но впоследствие научи, че е съветникът по въпросите на националната сигурност. Плюс широкоплещест мъж в парадната униформа на военноморския флот — председателят на Съвета на началник-щабовете. Начело на масата седеше президентът на Съединените щати.

Джеймисън положи сериозни усилия да се успокои.

Богарт прошепна в ухото ѝ:

— Присъствието му тук показва колко сериозен е проблемът.

Президентът ги покани да седнат и се обърна към Богарт:

— Агент Богарт, днес трябва да връча награда на ФБР за успешното приключване на мисия, спасила живота на много хора.

— Да, сър, знам.

— Ако вашият екип ни помогне с решаването на този проблем, ще връча още една награда. — Президентът се обърна към жената и каза: — Гейл, имаш ли нещо против да започнеш?

— Благодаря, господин президент — отвърна Гейл Чарлс, съветник по националната сигурност.

Тя кимна на гостите и заяви:

— Съветът е запознат с проблема, но бихме искали да зададем някои уточняващи въпроси и да споделим с вас допълнителна информация, която вероятно е свързана със случая, който разследвате.

Богарт вдигна ръка.

— Госпожо Чарлс, бих искал да ви уведомя, че макар агент Браун и аз да имаме право на достъп до информацията, свързана с това обсъждане, това не се отнася за агент Декър и агент Джеймисън.

— Знаем, но нямаме нищо против да продължим обсъждането в сегашния формат.

— Разбрано. Благодаря.

Чарлс продължи с делови тон:

— Интересуват ни последните събития, свързани със семейство Горски. Разполагате ли с нова информация след претърсването на дома им?

— Продължаваме да търсим — отвърна Богарт, — но за момента не сме открили никакви улики за принадлежността им към шпионската мрежа. Честно казано, съмнявам се, че ще открием.

— Но сте убедени, че са замесени по някакъв начин в шпионаж срещу страната ни.

— Напълно. Семейство Горски е осигурявало финансова помощ на малко момче, настанено в хоспис в Рестън. Ан Бъркшър, за която е потвърдено по категоричен начин, че е била шпионин, е чела на детето от книга, която е съдържала кодирана класифицирана информация, открадната от различни федерални агенции. Освен това, докато пътувах насам, колегите ме уведомиха, че са попаднали на превод от фирмената сметка на Горски към банка в Швейцария. От там парите са прехвърлени в Естония, след което са преведени в банкова сметка във Франция. Смятаме, че това е сумата за погасяването на дълговете от хазарт, принудили Уолтър Дабни да открадне секретна информация.

Президентът се покашля и каза:

— Мислите ли, че зад това стоят руснаците?

— Не изключваме нито един възможен играч — отвърна Богарт, — но засега всичко сочи, че са замесени руснаци.

— Предполагам, че това не бива да ни изненадва предвид онази хакерска история. Руснаците демонстрират мускули в небето, в морето, в киберпространството…

— Както знае адмирал Хауърд — обади се Браун, — откраднатата информация компрометира част от нашите разузнавателни операции в чужбина. Преди два часа броят на оперативните агенти, които загубихме, достигна десет души. И макар да подозираме, че зад всичко това стои Русия, не бива да изключваме възможността тя да си сътрудничи с някоя регионална сила от Близкия изток. Повечето оперативни агенти, които изгубихме, действаха в Сирия и Йемен. Вярно, че руснаците имат стратегически интереси в региона, но същото се отнася и за други страни, включително Иран и Саудитска Арабия.

— Знаем, че Москва обединява усилия с определени регионални сили — каза Чарлс. — Нямам предвид традиционни техни съюзници като Асад например. Загубата на оперативните агенти не бива да остане без отговор.

— Ако знаем кой точно е замесен в тази история — намеси се адмирал Хауърд, — ще можем да подготвим добре премерен отговор. Каквото повикало, такова се обадило.

Президентът хвърли поглед към Хауърд, преди да насочи вниманието си към Декър.

— Агент Декър, отделих част от днешния следобед, за да се запозная с досието ви.

— Надявам се, че не сте си изгубили времето — отвърна Декър.

Богарт си пое рязко дъх, но президентът се усмихна.

— Напротив, беше ми много интересно. Имаме късмет, че човек с вашите способности работи за нас.

— Опитвам се само да стигна до истината.

— В такъв случай сте избрали място, пълно с предизвикателства.

— Така е, сър.

— Имате ли идеи как да стигнем до истината?

Декър сведе поглед за няколко секунди.

Богарт го погледна. Явно се опасяваше, че той няма да отговори. Тъкмо се накани да направи това вместо него, когато Декър се размърда на стола си.

— Вече разполагаме с по-голямата част от фактите, които да ни помогнат да разрешим случая. Просто трябва да ги подредим в нужната последователност. Ключовите въпроси за мен са защо Уолтър Дабни е убил Ан Бъркшър и защо го е направил точно пред сградата на ФБР. На второ място, кой му помагал в онзи ден, преоблечен като клоун? И как е успял Дабни, за когото агент Браун смята, че доскоро не е извършвал шпионаж, да се свърже с дългогодишен шпионин като Ан Бъркшър? Трябва да има някаква връзка. И накрая, какво е имало в банковия сейф на Дабни, който той е бил принуден да опразни малко преди смъртта си?

— Въпросите са напълно уместни и се надявам да откриете верните отговори — каза президентът, след което погледна съветника по националната сигурност. — Сега е моментът да ви предоставим информация, която може би е свързана с вашето разследване. Надявам се тя да ви помогне да разберете колко неотложен е проблемът, пред който сме изправени. Затова ви повикахме.

Всички погледи се насочиха към Чарлс. Тя взе таблета си и прелисти няколко страници.

— Информацията пристигна току-що, което наложи да се срещнем тази вечер. Съветът на началник-щабовете вече е уведомен, както и всички членове на Съвета за национална сигурност. — Тя замълча за секунда, докато прочете следващите няколко реда, и продължи: — Както вероятно знаете, напълно възможно е данните, откраднати от Уолтър Дабни, да са предоставили на враговете ни средство за проникване в някои от най-секретните ни бази данни. Това само по себе си е достатъчно тревожно. Сега вашите колеги във Форт Мийд са засекли разговор, който предполага, че страната ни ще бъде подложена на атака. Нямаме представа каква форма ще приеме тя, но информацията, която получаваме по този начин — когато враговете ни не подозират, че ги подслушваме, — е доказала своята надеждност в миналото.

— Имаме ли представа коя е мишената? — попита Браун.

— Анализът, който направихме, предполага, че тя е емблематична за страната ни. Светът се промени твърде много за твърде кратко време. Навлизаме в нова студена война, при положение че в Близкия изток бушуват няколко много горещи конфликта. В правителствата на някои наши съюзници участват членове на фашистки движения, голяма част от света е просто едно буре с барут… Затова не можем да изключим нито една възможност. Ако въпросната атака все пак бъде осъществена и ние идентифицираме източника ѝ, няма да имаме друг избор, освен да реагираме по адекватен начин. Това може да постави началото на верига от събития, които да имат крайно негативни последици в глобален мащаб.

Адмирал Хауърд се покашля и каза:

— Военните са съгласни с тази оценка.

— Както и Държавният департамент — добави държавният секретар.

Министърът на вътрешната сигурност кимна в знак на съгласие.

Декър зададе очевидния въпрос:

— Повикахте ни тук тази вечер, защото опасенията ви явно са свързани с нашия случай. Как по-точно?

Чарлс погледна президента, който кимна.

Тя се обърна към Декър и каза:

— Разговорът, който засякохме, е воден изцяло на арабски и в него се споменава едно име.

— Кое е това име? — попита Богарт.

— Дабни.