Предатели

54

Декър стоеше на прага на потъналата в мрак стая и се взираше в момчето. Джоуи Скот спеше в леглото си, а навън продължаваше да вали проливен дъжд. Погледът на Декър обходи стаята и запечата всяка подробност в нея. Тогава видя това, заради което бе дошъл тук.

Миг по-късно до него застана Джеймисън.

— Какво правиш…?

Когато видя Джоуи, тя млъкна и погледна към Декър.

— Има левкемия — прошепна той. — Много тежка форма. Нелечима.

Устните на Джеймисън потрепериха.

— На колко години е? — попита тя със задавен глас.

— На десет. Казва се Джоуи.

Джеймисън огледа леглото и тръбичките, които излизаха от стойката с интравенозен разтвор. На монитора до леглото се виждаха слабите жизнени показатели на момчето.

— Но защо си тук?

— Заради това.

Той отиде и взе една книга от лавицата до леглото. „Затворникът от Азкабан“.

— Здравей?

Декър се обърна и видя, че Джоуи го наблюдава.

— Здрасти, Джоуи.

— Ти си онзи футболист от „Кливланд Браунс“.

— Точно така. Еймъс Декър.

— Какво правиш тук?

Декър погледна през рамо и отвърна:

— Доведох моята приятелка Алекс да се запознае с теб, Джоуи.

Той се извърна към Джеймисън, която продължаваше да стои на прага и да гледа момчето. Тя влезе бавно в стаята и пристъпи към леглото.

— Здравей, Джоуи.

— Здравей, Алекс.

Момчето погледна към книгата в ръката на Декър.

— Да не би да си дошъл да ми почетеш? Сутрин ли е вече?

— Не, още е нощ. Не искахме да те събудим. Извинявай.

— Всичко е наред. Понякога се будя нощем без причина.

Декър и Джеймисън наблюдаваха как слабите му гърди се надигат и отпускат с усилие.

— Искаш ли да ти помогнем? — попита притеснено Джеймисън.

Джоуи поклати глава.

— Не. Случва се понякога. Ще ми мине.

Изчакаха минута-две, докато дишането на детето се нормализира.

Декър седна на стола до леглото и вдигна книгата.

— Ан ти я четеше от време на време, нали?

— Да.

Светкавица проряза небето. Последва я силен гръм, от който Джеймисън подскочи.

— А прочете ли ти първите две книги от поредицата? — попита Декър.

— Първите две?

— Да, тази е третата. Преди нея има още, а след нея — цели четири. От първите книги научаваш от какво семейство произлиза Хари Потър, как попада в „Хогуортс“ и си намира приятели… такива неща.

Джоуи изглеждаше объркан.

— Не, тази е единствената, която Ан ми е чела.

— И винаги ли я оставяше тук?

— Понякога. Друг път я вземаше със себе си. Но после винаги я връщаше. Остават ни малко страници. Май ще успея да чуя края — каза момчето и си пое дъх. — Е, поне се надявам.

Джеймисън извърна глава. Очите ѝ бяха плувнали в сълзи.

Декър изглеждаше силно разстроен, но попита:

— Някой друг идва ли да ти чете тази книга, Джоуи?

— Не. Само Ан. Никой друг. Мисля, че книгата е нейна. Защо?

— Просто се чудехме, Джоуи — побърза да каже Джеймисън, когато видя, че Декър няма да отговори. — Харесва ли ти историята? Поредицата за Хари Потър е страхотна. Аз самата започнах да я чета още в прогимназията.

— Да, интересна е. Хари ми харесва, но Хърмаяни ми е любимка.

— Защо?

— Обича да чете. И аз обичам… или по-точно, обичах. Прочетох много книги. — Джоуи посочи Декър и продължи: — Освен това играех футбол, като него. Преди да се разболея. Сигурно щях да стана много добър.

— Обзалагам се, че щеше да станеш велик — отвърна Джеймисън с разтреперан глас.

Декър гледаше разочаровано книгата, сякаш тя не бе оправдала очакванията му.

— Благодаря ти, Джоуи — каза той. — Може да се върна и да ти прочета оставащите страници.

— Може и аз да дойда — предложи импулсивно Джеймисън. Думите ѝ като че ли изненадаха и самата нея.

— Ще се радвам — каза Джоуи. — Благодаря. Може да се засечете с Ан.

— Може — каза Декър.

— Навремето работех като доброволка — каза Джеймисън. — Може би ще намеря време и ще дойда тук. Какво ще кажеш, Джоуи?

— Ще се радвам — повтори момчето, но усмивката му помръкна, а заедно с нея сякаш се стопи цялата му енергия. То затвори очи и дишането му стана по-дълбоко.

— Това е тъжно… повече от тъжно — прошепна Джеймисън. — Никого ли си няма това дете?

— Не. Едно семейство се канело да го осинови, но се отказало, когато научило за болестта.

— Какво се опитваш да докажеш с тази книга?

— Опитвам се да си обясня нещо. Всъщност сигурен съм в догадката си, но тя ще покаже, че всички останали са грешили.

Декър тъкмо се канеше да върне книгата на мястото ѝ, когато Джоуи отвори очи и извърна глава към него.

— Странно — каза момчето.

— Кое? — попита веднага Декър.

— Събудих се през нощта и те видях с книгата.

Декър погледна първо книгата, после момчето.

— Така ли? И какво му е странното?

— Ами… и преди съм се будил нощем… два пъти и тогава видях и него да държи книгата. Стори ми се странно. Все пак той не ми чете. И двата пъти излезе с нея. Но събудех ли се на сутринта, я намирах на лавицата. И двата пъти.

— Кой беше той? — попита Декър с необичайно напрегнат глас. — Кой вземаше книгата?

— Онзи с очилата. Мисля, че се казва… — Джоуи замълча за момент. — Гледал ли си онзи филм за чипоносковците?

— Имаш предвид… — започна Джеймисън.

Декър вече ѝ бе обърнал гръб и излизаше от стаята.

— Алвин — довърши Джеймисън, преди да хукне след Декър.