Предатели

49

Когато Декър се прибра, Джеймисън още спеше. Той подремна няколко часа, взе душ и се облече. Когато влезе в кухнята, тя вече беше станала и го чакаше.

— Трябва да хапнеш нещо — каза Декър. — Аз също. Да вървим.

Отбиха се в едно кафене наблизо и си поръчаха закуска, макар да наближаваше време за обяд.

— Как се чувстваш? — попита той.

— По-добре, отколкото предполагах. А това ме кара да се чувствам виновна… — Джеймисън го изгледа унило. — Може би не ставам за тази работа и трябва да се захвана с нещо друго.

— Не бива да мислиш за това в този момент.

— Но въпреки това мисля, Декър. Няма да ставам по-млада и трябва да реша какво ще правя с живота си.

— Рос нямаше да те включи в екипа, ако не беше убеден в качествата ти.

— Хайде, Декър, той ме взе само заради теб.

— Не се подценявай. В края на краищата ти стигна до извода, че Дабни навярно от години е шпионин, защото прекалено бързо е намерил купувач на секретната информация. Дори да се окаже, че не е така, звучи логично, а на мен не ми мина през ума. Нито пък на Рос или Тод.

— Не казвам, че нямам случайни прозрения.

— Не са случайни, Алекс. Виж, ако искаш да си събереш багажа и да се захванеш с друго, добре. Но не го прави само защото смяташ, че не те бива за тази работа. Не е така.

Тя го погледна с надежда.

— Наистина ли го мислиш? Не го ли казваш само за да се почувствам по-добре?

— Познаваш ме, мозъкът ми не е устроен така.

— Но аз убих човек! — Лицето ѝ отново помръкна. — Не мисля, че някога ще събера сили да го направя пак.

— Работата ни не изисква от нас да влизаме в престрелки. Случилото се с Алварес няма нищо общо с това, което правим във ФБР. Нищо чудно снощният случай да се окаже първият и последният.

— Едва ли, ако продължа да работя с теб.

— Не бива да мислиш за това, а за разследването.

— Искаш ли да се обадиш на Мелвин да се присъедини към нас? Той може да даде добри идеи.

Декър се поколеба достатъчно дълго, за да си спечели изпълнен с подозрение поглед.

— Какво има?

— Нищо.

— Декър, не те бива в лъжите.

— Мисля, че трябва да оставим Мелвин да се наспи.

— Какво означава това? Той се прибра по същото време като… — Тя го зяпна изумено. — О, боже! Да не би да ми казваш онова, което си мисля, че не искаш да ми кажеш?

— Съвсем ме обърка с този въпрос.

— Ще ти задам един по-прост тогава. С Харпър Браун ли е спал?

Джеймисън неволно бе извисила глас и клиентите от двете съседни маси започнаха да се извръщат към тях.

— Защо реши така?

— Защо ли? Беше повече от очевидно, че тя си падна по него!

— Очевидно?

— Уж нищо не ти убягва, но ето че си сляп за някои неща.

Декър се огледа притеснено, преди да каже:

— Не е наша работа какво правят.

— Трябва да ми разкажеш всичко! Веднага!

— Защо?

— Защото, технически погледнато, аз работя за Мелвин.

— Е, и?

— Ако не ми кажеш, ще направя такава сцена, че…

— Добре, добре. Ами… прекарали са известно време в хотела на Мелвин.

— А ти как разбра?

— Късно снощи отидох до там. Всъщност рано сутринта. Ти спеше. Преди това му звънях, но той не вдигна.

— И ти какво, да не би да се притесни?

— Добре, добре, заслужавам си го.

— А после какво?

— После я видях да излиза от хотела. Последвах я до тях и… поговорихме.

— Обсъждали сте какво са правили с Мелвин?

— Не съвсем. Не исках да слушам подробности — обясни смутено Декър. — И двамата са големи хора. Могат да правят каквото си искат.

— Но те се познаваха едва от няколко часа! Често ли го прави? Да скача в леглото на някой, когото вижда за пръв път?

— Твърди, че не. Било взаимно привличане.

— И ти ѝ вярваш? Та тя работи във военното разузнаване! Там нямат ли някакви правила, които да забраняват подобни неща?

— Не знам. Вече съжалявам, че ти казах.

— Мелвин е твой приятел. Не те ли е страх, че тя може да го нарани?

— Не иска да го наранява. Надява се да се получи нещо между тях.

— О, я стига! Ще го зареже!

— Не можеш да бъдеш сигурна.

— Напротив, мога! Да не би да смяташ, че от това ще излезе нещо трайно?

— Ами ако излезе? Или пък ако Мелвин е искал само секс?

— Мелвин е различен.

— И така да е. Но е зрял човек, който сам може да взема решения.

— Нищо ли няма да направиш?

Декър я изгледа учудено.

— Какво точно очакваш да направя? Да им забраня да се срещат, защото така ми е хрумнало? За бога, Алекс, чуваш ли се какво говориш? Или искаш да започна да му предавам бележки от теб, все едно сме в гимназията?

Тя се отпусна на стола си и извърна поглед.

— Виж какво, знам, че не харесваш агент Браун…

— Изненадана съм, че ти я харесваш, защото тя ни лъже непрекъснато.

— Това е част от работата ѝ.

— О, чудесно! Сега пък започна да я защитаваш! За пореден път!

— Не защитавам никого. Констатирам факт.

— Какво общо имат фактите с всичко това? — сопна се Джеймисън.

Възрастен мъж с костюм и филцова шапка, който седеше на съседната маса, се надигна и пристъпи към тях.

— С покойната ми съпруга често спорехме като вас. Всеки брак има своите хубави и лоши моменти. Не се притеснявайте, всичко между вас ще се нареди.

С тези думи мъжът си тръгна и остави Декър и Джеймисън с отворени усти.

— Чудесно! Сега пък звучим като стара семейна двойка — възкликна изумено Джеймисън.

Декър скочи от мястото си.

— Ще платя сметката.