Предатели

37

— Охо! — възкликна Браун и се огледа смаяно.

Двамата с Декър току-що бяха влезли в луксозния апартамент на Бъркшър.

— Прав си, наистина не си е знаела парите.

Декър не отговори. Тръгна по коридора и Браун бързо го последва. Влезе в банята и се насочи към тоалетната чиния. Свали тоалетната хартия от поставката ѝ и измъкна тръбичката, която минаваше през рулото. Отвори я и изруга:

— По дяволите!

Беше празна.

— Какво очакваше да намериш? — попита Браун.

Той я заобиколи, излезе от банята и тръгна по коридора. Нахълта във втората спалня и отвори вратата на долепената до нея баня. Впери поглед в поставката за тоалетна хартия.

Свали рулото от стената, измъкна тръбичката и… Ето!

— Ключ! — възкликна Браун.

— Както сама каза, шпионите са като бомбаджиите, не обичат да променят навиците си.

— Използвала е подобно скривалище и преди, така ли?

— Да, в онази къща в гората.

— Какво ли отваря този ключ?

Декър го огледа по-внимателно.

— Може да е какво ли не. Катинар например.

Излязоха от банята и Декър седна на един стол в спалнята за гости. Затвори очи и върна лентата на спомените си. Браун го наблюдаваше с любопитство.

Минута по-късно той отвори очи, излезе в коридора и погледна през широкия прозорец към улицата под тях.

— Ако имаш нещо важно, което не искаш да скриеш тук, но държиш да е сравнително наблизо, какво ще направиш? — попита Декър.

— Ще го прибера в склад под наем.

— Наоколо няма такива — отвърна Декър, който продължаваше да гледа през прозореца. — Кварталът е прекалено скъп, наемите са много високи и подобна дейност не е икономически оправдана.

— Но ти сам каза „сравнително наблизо“.

— Точно така. Да вървим.

Двайсет минути по-късно минаха покрай католическото училище, в което бе работила Бъркшър. Декър посочи от другата страна на улицата.

Браун погледна натам.

— Складове под наем „A-Z“?

— Да се надяваме, че това е нашето място.

Спряха на паркинга, влязоха в офиса и показаха служебните си карти на жената зад гишето. Тя провери името на Бъркшър в компютъра.

— Платила е авансово за цяла година. Остават ѝ още няколко месеца.

— Не разчитайте да поднови договора — отвърна Декър. После вдигна ключа и попита: — Коя клетка?

— Не съм сигурна, че мога да ви позволя да влезете без заповед за обиск.

— Имаме основания да смятаме, че госпожа Бъркшър държи на склад експлозиви.

— О, божичко! — възкликна жената.

— Затова трябва да проверим, преди да извикаме сапьорите. Или можем да изчакаме заповедта за обиск и да се молим складовете ви да не хвръкнат във въздуха.

— Номерът е две хиляди двеста и тринайсет — изломоти жената. — През онази врата, после надясно. Смятате ли, че трябва да изляза и да се отдалеча? Не искам да умра за едната мизерна заплата!

— Да, мисля, че е време да си вземете почивка — отвърна Браун.

Жената изскочи през вратата, качи се в колата си и потегли рязко.

Декър погледна Браун и отбеляза:

— Започвам да те виждам в изцяло нова светлина.

Браун се усмихна, но не каза нито дума, докато вървяха към клетка 2213. Оказа се малко помещение с ролетна врата. Декър използва ключа, за да отвори масивния катинар, после хвана дръжката на вратата и я вдигна нагоре.

Вътре имаше един-единствен стелаж с един-единствен кашон върху него.

— Изглежда обещаващо — каза Браун.

Влязоха и огледаха кашона. Най-обикновен картонен кашон без нито един надпис отстрани. Декър извади джобното си ножче и разряза тиксото.

Отвори капака и надзърна вътре. Започна да вади съдържанието и да го подрежда на рафта.

Първо, служебна карта.

После лист хартия, изписан на кирилица.

Стар флопи диск.

И кукла.

Декър разглеждаше куклата, докато Браун четеше написаното на листа.

— Датата е май хиляда деветстотин осемдесет и пета година — обяви тя. — Прилича на официален документ, изпратен от Москва. От КГБ.

— Четеш на руски?

— А също на китайски и арабски. Справям се горе-долу и с корейския.

— Впечатляващо.

— Това е част от работата ми, Декър.

Той продължи да опипва куклата, докато не откри малко капаче. Отвори го, погледна вътре, но там нямаше нищо.

— Отделението за батериите — каза и използва джобното си ножче, за да провери ръбовете.

Нещо щракна и цялото отделение изскочи навън, а зад него се показа празно място.

— Обзалагам се, че това не е дело на производителя на играчки — каза Браун.

Декър кимна.

— Достатъчно голямо е, за да побере микрофилм, микродот или каквото са използвали по онова време.

— Откъде знаеш за микродотовете?

— Гледал съм достатъчно филми за Джеймс Бонд.

Декър хвърли поглед към флопи диска.

— Стара технология.

После вдигна служебната карта. Името, което някога е било изписано върху нея, бе заличено. Декър я подаде на Браун.

Златен факел на черен фон и две червени елипси около земното кълбо.

— Емблемата на АВР — каза Декър. — Което означава, че Бъркшър не е била разобличител…

— А шпионин — довърши Браун.