Предатели

8

Дванайсет пъти. Декър бе прослушал дванайсет пъти записа с последните думи на Уолтър Дабни и не бе схванал нищо от тях. Те не бяха откровение. Нямаха никакъв смисъл.

Той седеше в една заседателна зала в Хувър Билдинг и се взираше в рекордера. Срещу него седяха Джеймисън и Милиган.

Милиган бе разхлабил вратовръзката си и гледаше вяло, прегърбен на стола си.

— Може да слушаш този запис непрекъснато през следващите десет години и пак да не разбереш нищо — каза той. — Човекът си е пръснал мозъка. Част от него е липсвала и не е бил в състояние да разсъждава. Няма смисъл да продължаваш.

— Жена му беше ли там? — попита Декър.

— Да. До самия край.

— И тя ли не разбра нищо? Може това да са думи, които само тя да успее да разтълкува. Нещо много лично.

— Когато Дабни заговори, жена му заплака толкова силно, че ми е трудно да преценя дали изобщо чу нещо. Веднага след това той умря. Наложи се да обработим записа и да филтрираме риданията ѝ.

— А когато се успокои? — настоя Декър. — Пак ли нищо?

— Мисля, че очакваше мъжът ѝ да се изправи в леглото и да започне да ѝ говори — отвърна Милиган. — А той просто спря да диша. Апаратурата полудя, в стаята нахълта спешен екип, който се опита да го съживи, но напразно. Човекът си отиде.

В залата влезе Рос Богарт и седна срещу Декър.

— Някакви идеи? — попита той.

— За момента жертвата ми се струва далеч по-интересна от убиеца — отвърна Декър. — Бъркшър е живяла в апартамент за милиони долари и е притежавала кола за сто бона, която почти не е карала. А единственият ни известен доход е учителската ѝ заплата. На всичкото отгоре не разполагаме с никаква информация за нея, която да е на повече от десет години.

— Спомена го и преди. Невероятно изглежда тя да е била случайна жертва.

— Може да си е сменила името — предположи Джеймисън. — И това да е причината да не откриваме постара информация за нея.

— Мисля, че Бъркшър наистина си е сменила името — каза Декър. — Важният въпрос е защо го е направила.

— Преди време ти предположи, че родителите на Мелвин Марс са били включени в Програмата за защита на свидетели — каза Богарт. — Може Бъркшър да участва в нея.

— Трябва да разберем дали е така. Ако е имала друга самоличност навремето, може тогава да е била свързана с Дабни. И това да обясни смъртта ѝ.

— Ще възложа на някого да провери — отвърна Богарт, стана и напусна стаята.

Джеймисън се обърна към Милиган:

— Доколкото разбрах, екипът ни е прехвърлен официално от Куонтико към вашингтонския офис.

— Точно така.

Декър откъсна поглед от рекордера и попита учудено Милиган.

— Прехвърлили са ни във Вашингтон?

— След като вече не работим по стари случаи, логично е да ни прехвърлят във Вашингтон. Това е един вид повишение — обясни Милиган. — Шефовете са оценили по достойнство работата, която сме свършили до момента.

— Чакай малко — възкликна Декър. — Това означава ли, че вече не можем да живеем в Куонтико?

— Едва ли ще искаш да пътуваш всеки ден — отвърна Милиган. — Магистралата е доста натоварена. Аз бях късметлия, защото живея в Спрингфийлд и всеки ден пътувах срещу обичайния трафик, но сега ще се влача като охлюв с всички, които отиват на север. Рос си живее във Вашингтон, неговата е лесна.

— Но аз няма къде да живея — каза Декър.

— Звучи забавно от твоята уста — обади се Джеймисън.

— Какво му е забавното? — попита рязко Декър.

— Щях да ти кажа по-късно, когато моментът ми се стореше подходящ. Но пък ето че стана въпрос…

— Алекс, какво имаш предвид, по дяволите? — попита Декър, очевидно подразнен.

— Добре, не се разстройвай.

— Вече съм разстроен.

— В интерес на истината, приех още една работа в допълнение към тази…

Милиган се усмихна.

— Нима работата за ФБР не ти се струва достатъчно натоварваща?

— Друга работа? — попита Декър.

— Има една сграда в Анакостия…

— Сграда? — възкликна Декър.

— Добре, за да сложа край на всички спекулации, ще призная, че през последните два месеца търсех сграда в лошо състояние, която се нуждае от ремонт. И открих идеалната.

— Търсила си сграда? — попита Декър, който нищо не разбираше. — На мен не ми трябва никаква сграда. Достатъчна ми е една стая. И то малка. Защо изобщо си търсила сграда?

— За инвестиция. А и за да направя нещо добро.

— И ни го казваш чак сега?

— Щях да ви го кажа съвсем скоро. Неотдавна избрахме мястото.

— Избрахте? Кои сте вие?

— Всъщност той го избра.

— За кого говориш? — попита Милиган.

— Чакай малко — каза Декър. — Ти нямаш толкова пари, че да инвестираш в сграда. Все се оплакваш, че не можеш да си позволиш дори бензин за колата…

— Благодаря, че сподели проблемите ми на всеослушание — отвърна Джеймисън и погледна смутено Милиган. — Аз съм само негов представител.

— Чий представител? — настоя Милиган.

Изражението на Декър омекна, когато се сети за какво става въпрос.

— На Мелвин, нали?

— Мелвин? — попита Милиган. — Мелвин Марс?

Декър впери поглед в Джеймисън.

— Той е купил сградата, нали? С част от парите, които получи като обезщетение от държавата.

Джеймисън кимна.

— Да, той я купи. Но след като аз намерих подходящата сграда.

— И кога се случи всичко това? — поинтересува се Милиган.

— Сега Мелвин има много пари, а не знае какво да ги прави. Предложих му вариант, при който хем да помогне на хората, хем да спечели, а той искаше да направи тъкмо това.

— И как купуването на сграда ще помогне на хората? — попита Милиган.

— Ами… сградата има… наематели. И те плащат наем.

— И какво? Жена ми и аз също плащаме наем — отвърна агентът. — И то немалък.

— Това място е по-различно. Купихме го изгодно и макар да се нуждае от известен ремонт, можем да си позволим да искаме наеми, които хора с ограничени средства да са в състояние да плащат.

— Нещо като общински жилища с ниски наеми? — каза Милиган.

— Горе-долу, но законът не задължава Мелвин да го прави. Той може да си го позволи, защото целта му не е да си докара доходи като на останалите рентиери. Мелвин очаква да получи разумна възвръщаемост на инвестицията, а хора, които в противен случай не биха имали къде да живеят, ще получат жилище. И двете страни печелят.

— Добре, това място си има наематели — каза Декър. — Но аз къде ще живея?

— На последния етаж. Ще разполагаш със собствена стая. Аз също. Ще имаме и баня. А също и кабинет, и голяма кухня. Апартаментът е доста просторен.

Декър се взря мълчаливо в нея.

— Нямах представа, че ще се местим от Куонтико във Вашингтон — побърза да добави Джеймисън, — но винаги съм смятала, че някой ден ще живеем тук. А така ще избегнем най-натоварения трафик.

— Искаш да кажеш, че ще живеем заедно? — попита бавно Декър, който очевидно не бе чул последните ѝ думи.

— Е, няма да живеем заедно. Ще бъдем съквартиранти. Като в колежа.

— Съквартирантът ми в колежа беше нападател от нашия отбор, в сравнение, с когото изглеждах дребен — отвърна Декър. — Беше голям мърляч, но беше момче.

— Съжалявам, аз съм момиче, но пък мога да готвя! Какво ще кажеш?

— Можеш да готвиш? — попита недоверчиво Декър.

— Е, малко.

Той продължи да я пронизва с поглед.

— Мога да приготвя на микровълнова почти всичко — заяви тя.

Декър затвори очи и не каза нито дума.

Джеймисън се обърна към Милиган.

— А най-хубавото е, че Мелвин ще позволи на Еймъс и на мен да живеем, без да плащаме наем. В замяна на това трябва да се грижим за сградата в допълнение към работата ни във ФБР.

Декър отвори очи и заяви категорично:

— Аз няма да се грижа за никаква сграда. Дори не знам дали искам да бъдем съквартиранти. Това са твърде много промени за толкова кратко време — добави обиден той.

— Но аз вече казах, че ще се грижим за сградата, Декър. Обещах на Мелвин.

— Ами грижи се тогава. На мен една работа ми стига.

Тя го изгледа изпитателно.

— Добре, щом искаш да живееш сам, твоя воля. Не забравяй обаче, че Вашингтон се нарежда сред градовете с най-високи цени на имотите в цялата страна. Освен това ти нямаш кола, което означава, че не можеш да живееш извън града и да пътуваш всеки ден до работата си. Нищо чудно да се наложи да изтеглиш кредит, за да си позволиш наема. Само казвам.

Декър продължи да я гледа.

— Виж — отвърна Джеймисън, — аз ще се оправям с наемателите, става ли? И с всичко останало. Няма да се наложи да правиш нищо.

— Декър, това ми звучи като предложение, което не можеш да откажеш — обади се Милиган.

Декър помълча, а накрая попита:

— Мога ли поне да видя мястото, преди да взема решение?

— Разбира се. Още сега, ако искаш. Сигурна съм, че ще ти хареса. Много е очарователно.

— Това да не би да е кодова дума, която означава, че се нуждае от сериозен ремонт? — попита Декър.

— Само от малко боя и грижи — призна тя. — Но Мелвин каза, че мога да наема фирма, която да направи козметичен ремонт.

Декър отново впери поглед в нея.

— Това ли е всичко, което криеш от мен?

— Не се сещам за друго — отвърна Джеймисън, като избягваше погледа му.

— Подобен отговор не спомага за установяването на доверие — отбеляза мрачно той.