Предатели

43

— Това означава ли, че трябва да се върнем в „Дабни и съдружници“? — попита Джеймисън.

Качиха се в колата. Когато Декър погледна към къщата, видя Натали да стои на един прозорец, вторачена в тях.

Ако можеше, щеше да ни убие с поглед, помисли си Декър. После кимна и каза:

— Да, там отиваме.

Трийсет минути по-късно пристигнаха пред офиса на Дабни, но не бяха посрещнати по начина, по който очакваха.

Вратите на „Дабни и съдружници“ бяха не само заключени, но и овързани с вериги. Отпред стояха двама души в армейски униформи.

Декър им показа служебната си карта от ФБР, но те не останаха впечатлени.

— Къде са хората, които работят тук? — попита Джеймисън.

Никой не ѝ отговори.

— Водим разследване — каза Декър. — Трябва да влезем вътре.

— Не е възможно, господине — отвърна единият охранител и постави ръка върху кобура на пистолета си.

— Това е федерално разследване — изтъкна Джеймисън.

Охранителят я погледна.

— Изпълнявам заповеди. Никой няма да влезе, докато не получа нови заповеди. Точка.

Джеймисън понечи да каже нещо, но Декър я хвана за ръката.

— Да вървим. Само си губим времето.

Слязоха с асансьора във фоайето, където се натъкнаха на Фей Томпсън. Жената като че ли бе плакала току-що.

Когато видя Декър, чертите ѝ се разкривиха.

— Мръсник!

— Моля?! — смая се Джеймисън.

Томпсън не откъсваше поглед от Декър.

— Ние се съгласихме да ви сътрудничим, а вие ни скроихте този номер!

— Никакъв номер не сме ви скроили — отвърна спокойно Декър. — Току-що изритаха и нас.

— Не ме лъжете! Това е почеркът на ФБР!

— В случай че не сте забелязали, агентите на ФБР не носят военни униформи.

— Всички сте една порода.

— Това не е…

— Давате ли си сметка какво направихте? — прекъсна го рязко Томпсън и привлече вниманието на хората във фоайето. — Съсипахте бизнеса ни. С нас е свършено. Да затворите цялата компания! Да ни обявите за виновни, без да можем да се защитим? — Тя заби пръст в гърдите на Декър. — Докара ни до фалит, мръсник такъв!

— Той няма нищо общо с това — провикна се някой.

Всички се обърнаха и видяха Харпър Браун. Беше в камуфлажна униформа и с пистолет на кръста. Пристъпи напред и застана лице в лице с Томпсън.

— Това не е работа на ФБР, а на АВР. Ако имате оплакване, можете да се обърнете към мен.

— Нямате никакво право!

— Напротив, имам пълно право. Въпрос на национална сигурност. Ако желаете да обсъдим проблема, заповядайте в щаба на АВР.

— Само защото един от съдружниците ни…

— Няма да повтарям, госпожо Томпсън — прекъсна я Браун. — Ако желаете да говорим, няма да стане тук, на обществено място. Отлично знаете това.

Томпсън се огледа и видя, че е привлякла вниманието на околните.

— Адвокатът ни ще се разправя с вас! — провикна се тя.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Браун. — Надявам се да е добър. Защото определено ще имате нужда от добър адвокат.

Томпсън понечи да ѝ отвърне, но се отказа, завъртя се на пети и си тръгна.

Браун се обърна към Декър и Джеймисън.

— Поприказвахме си приятно, нали?

— Защо си в униформа? — попита Декър.

— За да подчертая принадлежността си към армията.

— Вие ли затворихте компанията? — попита Джеймисън.

— Да, и отнесохме всички компютри и сървъри, цялата документация… В момента хората ни работят върху това. — Браун помълча и добави: — Не се притеснявайте, ще споделим с Бюрото всичко, което открием.

— Фронтална атака срещу бизнеса на Дабни, а? — попита Декър.

— Какво ще кажете да се качим горе?

Когато излязоха от асансьора, Браун показа служебната си карта на охраната. Те отключиха вратата и ги пуснаха вътре.

— Без теб нямаше да можем да припарим тук — каза Джеймисън. — Онези двамата отвън не биха отстъпили и милиметър.

— Разбира се — отвърна Браун. — Те са войници и изпълняват заповеди, ясни и категорични. — После се обърна към Декър, който оглеждаше потъналите в мрак стаи, и го попита: — Какво мислиш?

— За кое?

— За това, което правим тук.

— Предполагам, че целта е да изкараш къртицата на светло.

Тя кимна одобрително.

— Браво, Декър.

— Не че смятам подобна тактика за уместна — уточни той.

— Аз също, но стореното — сторено.

— Това означава ли, че идеята не е била твоя?

— И аз изпълнявам заповеди като двамата войници отвън.

— В „Дабни и съдружници“ работят доста хора.

— В момента наблюдаваме всеки един от тях. И се ровим в личните му финанси.

— Наистина ли смятате, че Дабни е имал съучастник тук, който му е помогнал да се сдобие с онази огромна сума?

— Не мога да отхвърля подобна възможност.

— Джеймисън смята, че ако Дабни не е вършил нищо незаконно по-рано, не би могъл да намери купувач толкова бързо.

Браун я погледна и каза:

— Впечатлена съм. — Тя седна върху бюрото на рецепцията. — Права си. Никак не е лесно да намериш купувач, ако тепърва прохождаш в този бизнес. Не можеш да откриеш името на някой шпионин в интернет или да го срещнеш на някоя тъмна уличка. Не и когато ти трябват десет милиона.

— Това означава, че или не е бил толкова чист, колкото всички са смятали, или е работил с някой, който вече е бил изцапан — каза Декър.

— Да, възможно е някой колега да му е помогнал за продажбата на секретната информация. Но може да е бил и външен човек.

— Например? — попита Джеймисън.

— Някой от другата страна на уравнението — отвърна Декър и посочи Браун. — Някой като нея, с когото е работил.

Браун скръсти ръце и кимна мрачно.

— Колкото повече разсъждавам върху този случай, толкова по-силно подозирам, че в АВР има шпионин.

— Няма да е за пръв път — изтъкна Декър. — Сама ми го каза по-рано.

— Възможно е именно Дабни да е шпионирал през всичките тези години — обади се Джеймисън. — Още от времето, когато е работил в АНС.

— Но след като е преминал в частния сектор — възрази Браун, — би трябвало да е получавал сведения от свой източник на държавна служба. Не забравяйте онази стара служебна карта, която открихме в склада на Бъркшър. Тя е издадена от АВР. Фактът, че е била у Бъркшър, силно ме безпокои.

— Когато Дабни е преминал в частния сектор — каза Джеймисън, — той пак е можел да получава секретна информация легално, след като е имал договори с федералното правителство. Хората, с които е работел по тези проекти, може да не са подозирали какво прави с получената информация.

— Вярно — съгласи си Браун. — Надявам се случаят да се окаже точно такъв. Но на този етан не мога да съм сигурна.

— Това означава, че разследвате и собствената си агенция — отбеляза Декър.

— Нямаме друг избор.

— Спомена служебната карта. Открихте ли нещо повече за нея?

— АВР е издавала такива в края на осемдесетте и началото на деветдесетте.

— И нямате представа на кого е била? — попита Декър.

— Никаква. По онова време служебните карти са били най-обикновено парче ламинирана хартия. Електронните чипове са въведени по-късно.

— На посетител или на служител е? — попита Декър.

— Много бих искала да ви отговоря, но не мога.

— Какво означава това? Че не знаеш или че не можеш да ни кажеш? — попита Джеймисън.

— Много бих искала да ви отговоря, но не мога — повтори Браун.

Джеймисън сякаш едва се сдържаше да не я удари.

— Добре, нали знаеш какво казват: внимавай какво си пожелаваш. — После се обърна и напусна офисите на „Дабни и съдружници“.

— Явно има проблем с овладяването на гнева — отбеляза Браун.

— Не, просто не обича да я залъгват. В това отношение си приличаме.

— Декър, казвам ти толкова, колкото мога. Имаш ли представа какво ми струваше да ти осигуря достъп до АВР и онези досиета?

— Смяташ ли, че Ан Бъркшър също е работила с къртица в АВР?

— Възможно е. Служебната карта, която намерихме, само увеличава тази вероятност.

— Но тази къртица не е Дабни, нали?

— За известно време той още е работил в АНС, а после се е захванал със собствен бизнес. Започнал е да изпълнява договори с АВР чак в края на деветдесетте, затова служебната карта не може да бъде негова. Не можем да докажем по никакъв начин, че Дабни и Бъркшър са се срещнали някога, освен в онзи фатален ден пред централата на ФБР. Ако бяха работили заедно в продължение на десетилетия, щяхме да открием все нещо, Декър.

— Това означава ли, че става въпрос за някой друг?

— Означава, че се връщаме в самото начало.

— Но ти очевидно се надяваш да откриеш нещо, като притиснеш хората, които работят тук.

— Шансът е малък, но не разполагам с по-добри идеи. — Тя се замисли за миг, след което попита: — А ти? Попадна ли на някакви следи?

— Да.

— Какви?

— Много бих искал да ти отговоря, но не мога.

С тези думи Декър се обърна и напусна помещението.