Предатели

21

Първите няколко минути в колата изминаха в тишина.

Браун погледна Декър и каза:

— Май не сте от най-приказливите.

— Вие казахте, че искате да говорите с мен. Аз чакам.

Тя се усмихна и впери поглед в пътя пред себе си.

Браун шофираше беемве седма серия, последен модел. Декър огледа интериора.

— Хубава кола. Вероятно струва колкото заплатата ми за две години.

— На лизинг е. Така финансовото бреме не е толкова тежко.

— Предполагам.

— Освен това повечето неща ми омръзват след няколко години.

— В такъв случай не бива да се омъжвате.

— Още ли работите по случая „Дабни-Бъркшър“?

— Интересувате се дали не сме го разрешили? Защото агенцията ви се забави толкова много.

Тя отби вдясно, паркира до бордюра и изключи двигателя. Обърна се към Декър.

— Една от задачите ми е да служа като офицер за връзка между АВР и ФБР.

— Останах с впечатлението, че подобна длъжност изисква нещо повече, а не обикновено отнемане на случая от братска агенция.

— Така ли смята агент Богарт?

— Нямам представа, споделям моето мнение.

— Въпросите, които се опитваме да решим, са доста деликатни. Налага се да подходим изключително внимателно.

— И смятате, че ние не сме в състояние да го направим?

— Говоря най-общо.

— В такъв случай позволете ми да говоря съвсем конкретно. АВР разполага ли със снайперисти, обучени да стрелят на големи разстояния?

Тя го изгледа озадачено.

— Очаквах какви ли не въпроси, но този ме изненадва. Защо, по дяволите, питате?

— Да кажем, че съм много любопитен. Е?

— Ние сме военизирана структура.

— Ще приема това за положителен отговор.

Браун го изгледа с любопитство и каза:

— Прочетох досието ти.

— Не знаех, че имам такова.

— В момента, в който станеш федерален служител, се сдобиваш с досие. Имаш интересно минало, особено в комбинация с хипертимезията и синестезията.

— Някой може да го намира за интересно, но не и аз.

— А ти как би го нарекъл?

— Различно. Болезнено различно.

Изражението на Браун поомекна.

— Знам за трагедията с твоето семейство. Много съжалявам. Никога не съм се омъжвала, нямам и деца, затова мога само да си представя колко мъчително е било за теб.

Декър погледна през прозореца.

— Това няма нищо общо с проблема, който ни интересува.

— Така е. Но не отговори на въпроса ми. Продължавате ли да работите по случая или не?

— Ами ако откажа да отговоря? Мисля, че имам пълно право да запазя мълчание.

— Ще приема това за „да“.

— Мислех, че АВР не може да нарежда на ФБР да спре някое разследване. Но явно греша.

— Не, не грешиш. Поне формално. Но можем да прибегнем до други канали, които да превърнат желанието ни в заповед.

— Говорим на различни езици. Какво означава това, по дяволите?

— Министърът на отбраната е член на правителството. Ще позвъни на някой, който ще окаже натиск върху директора на ФБР.

— Така ли стават нещата във Вашингтон?

— Горе-долу. Ти си от Охайо.

— Знам, че съм от там. Един от онези щати във вътрешността, над които хората от двата бряга само прелитат, но никога не посещават.

— И един от онези щати, в които хората изпитват огромно недоверие към федералното правителство.

— Не ги виня, при положение че такива като теб им въртят номера.

— Не мисли, че не искаме да открием истината, Декър. Напротив, много искаме.

— И за да го направите, трябва да отнемете случая от Бюрото, при положение че убийството е извършено буквално пред прага ни? Сама каза, че резултатът може да бъде по-опустошителен от Единайсети септември. Какво очакваш да направим? Да стоим със скръстени ръце в знак на любезност? Само за да ви угодим.

— Разбирам логиката ти. Наистина.

— Но нищо повече?

— Заповедите са си заповеди. Не ти ли се е налагало да изпълняваш заповеди?

— Не — отвърна рязко Декър. — Не и ако противоречат на моите инстинкти или принципи.

— В такъв случай не мисля, че те очаква дълга и щастлива кариера в държавната администрация.

— Ще го приема като положително качество.

— Винаги ли си толкова безцеремонен?

— Върша си работата, пък каквото ще да става.

— Да разбирам ли, че не си от хората, които обичат да си прикриват задника?

— Задникът ми е прекалено голям за тази работа — отвърна Декър.

— Просто искаш да се добереш до истината?

— Да. А ти?

— Вече те уверих в това.

— И какъв напредък постигнахте?

Тя изглеждаше изненадана от въпроса.

— Разследването още не е приключило.

— Разбира се, че не. В противен случай нямаше да те питам.

— Имах предвид, че нямам право да го обсъждам с теб.

— Добре, тогава аз ще го обсъдя от моята гледна точка. Бъркшър има тайно минало. Минало, в което е спечелила огромна сума пари. Купила си е луксозен апартамент и мерцедес, но е отивала на работа със стара хонда. Използвала е порутената къща в изоставена ферма, за да сменя колите. А може би и за други цели.

— Интересно.

— Миналото на Бъркшър, или която е била тя в действителност, е обвито в мистерия. Що се отнася до Дабни, там разполагаме със запис, на който се вижда как една жена му помага да опразни банковия си сейф, след като е изпратил ключ на дъщеря си. Предполагаме, че тя е трябвало да го отвори след смъртта му и съдържанието му да отговори на много въпроси. Според теб Дабни е продавал секретна информация, за да изплати дълговете си от хазарт. Следователно тук също имаме мистерия. Преди няколко дни тези две мистерии се срещнаха в центъра на Вашингтон и резултатът от тяхната среща е два трупа. Въпросът е защо?

— Кратко и ясно обобщение.

— Обобщенията са за глупаците. Всеки може да обобщава.

— Използва израза „според теб“.

— Да.

— Не съм си го измислила, това е самата истина.

— Разполагам само с твоята дума. А тя не е достатъчна.

Браун включи на скорост и потегли.

— Винаги ли си толкова благоразположен към колегите от други федерални агенции?

— Въпросът ти звучи иронично, тъй като самата ти не си никак благоразположена към нас.

— Виж какво, ти ми даде ценна информация. Как мога да ти върна услугата?

— Като не ни пречиш да разследваме случая.

Тя продължи да шофира, а след малко зави първо в една пряка, после в друга.

— И как си го представяш? — попита тя.

— Като продължим да работим, за да стигнем до истината.

— Имаш предвид съвместно разследване?

— Наречи го както искаш.

— Ще трябва да помисля и да го обсъдя с шефовете.

— Чудесно. Можеш да ми отговориш утре сутринта.

— Нямаш право да ми даваш заповеди.

— Виждам, че наистина знаеш къде живея — отбеляза Декър, когато Браун спря на паркинга пред лома му. — Не мога да кажа, че ми е приятно.

— Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо.

— Мисля, че не съм ти нито едното, нито другото. Засега.

— Харесва ли ти кварталът? Все още е опасен.

— Но се развива…

Браун бе извадила пистолет и бе угасила двигателя. Едва тогава Декър забеляза онова, което тя бе видяла преди него. Двама мъже пъхаха друг в багажника на автомобил.

Браун изскочи от колата и хукна към тях още преди Декър да отвори своята врата.

— Федерален агент! Горе ръцете! — извика тя с насочен пистолет.

Единият мъж се скри зад колата, а другият извади оръжие. Преди той да се обърне и да стреля, Браун го повали с два изстрела. В следващия миг тя се просна на земята, притисната към асфалта от непоносима тежест.

— Какво, по дя… — извика тя.

Над главата ѝ профуча автоматен откос.

Мъжът, скрил се зад колата, бе открил огън с калашников.

Декър, който бе съборил Браун веднага щом бе зърнал автомата, се претърколи по корем, прицели се и изстреля няколко куршума под колата. Чу се вик, който му подсказа, че поне един от куршумите е попаднал в глезена или стъпалото на стрелеца.

Онзи падна до колата, сграбчи крака си и продължи да крещи от болка. Декър изпразни целия пълнител в тясното пространство между колата и асфалта.

Виковете спряха.

Двамата с Браун скочиха на крака. Втурнаха се към колата на стрелците и видяха, че мъжът с автомата не помръдва. Навсякъде около него имаше кръв, а калашникът лежеше до ръката му. Декър коленичи до него.

Браун посочи входната рана в слепоочието му.

— Първо го свали с изстрел в крака, а после го уби с куршум в главата. Отлична стрелба — заяви хладнокръвно тя.

— Не чак толкова. Просто стрелях с надеждата да го улуча — отвърна пребледнелият Декър.

— Е, по-добре ти да извадиш късмет и да го гръмнеш, отколкото той тебе.

Декър се изправи и отиде до багажника на колата, където вързаният Томас Амая се опитваше да се освободи. Устата му бе запушена с парцал. Декър го развърза и му помогна да излезе от багажника.

Отначало Амая, който дишаше тежко, се олюля на краката си, но бързо последва съветите на Декър и седна на асфалта.

Декър изведнъж се сети нещо и попита:

— Дани! Къде е Дани?

— Той е у приятел — промълви Амая. — Той е… добре.

— Кой е Дани? — попита Браун.

— Единайсетгодишният му син.

Браун кимна и каза:

— Искаш ли да повикаш ченгетата?

Декър извади телефона си и първо позвъни на Богарт. Разказа му набързо за нападението.

— Можеш ли да звъннеш на местното полицейско управление?

— Веднага. Ще се видим след трийсет минути. Сигурен ли си, че си добре?

— Добре сме.

— Джеймисън ли е с теб?

— Не. Агент Браун.

— Окей — отвърна очевидно озадаченият Богарт. — Ще ми обясниш по-късно.

Декър затвори и погледна Браун.

— Благодаря за помощта.

— Господи, Декър, та ти ми спаси живота! Изобщо не видях автомата. Ако не ме беше съборил на земята, сега щях да пътувам към моргата.

Декър се обърна към Амая:

— Полицията ще пристигне скоро. Налага се да им разкажеш какво става.

Амая дори не погледна към него. Ядосан, Декър каза на Браун:

— Не проявява особено желание да ни сътрудничи. Явно ми е писано да попадам все на хора като него.

Преди Браун да успее да отговори, Джеймисън, която се бе върнала пеша от ресторанта, зави към паркинга. Когато видя какво се е случило, хукна към Декър и попита:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Обикновен ден в квартала — отвърна той и пребледня още повече.

После рязко се обърна и тръгна към сградата.

— Чакай малко, къде отиваш? — извика след него Браун.

Той ѝ отговори през рамо:

— Да повърна един чийзбургер.