Предатели

75

— Дъщерите знаят ли? — попита Джеймисън.

Тя седеше срещу Декър в кабинета им във вашингтонския офис на ФБР. Той кимна.

— Останаха изумени, меко казано. Имаха чувството, че ги връхлита цунами след цунами. Няма да могат да я видят за известно време, но Богарт ги уведоми за всичко. Ще ѝ осигурят адвокат. Ще ѝ трябва много, много добър адвокат.

— Тя ни помогна. Каза ни важни неща.

Декър я погледна.

— Ели Дабни е прехвърлила шейсет. Не само е шпионирала против страната ни, но е замесена в убийството на Бъркшър. Дори съдът да се отнесе снизходително към нея, едва ли ще излезе жива от затвора.

— Знам. Имах предвид, че е била притисната между чука и наковалнята.

— Тя сама е избрала да стане шпионка.

— О, стига, говорим за Щази и КГБ. Наистина ли смяташ, че е имала избор? Ако беше отказала, сигурно щяха да я разстрелят или да я пратят в Сибир.

— Това няма значение, Алекс. Законът не прави изключение в подобни случаи. Претърсиха къщата и откриха куп подслушвателни устройства. Ето как хората на Бъркшър са знаели какво става. Всичките са безжични, а сигналът може да бъде уловен от човек, седнал в кола на триста-четиристотин метра от къщата.

Джеймисън се облегна на стола си и се заигра с химикалката, която бе взела от бюрото си.

— Какво имаше предвид, когато я попита защо Дабни е избрал сградата на ФБР, за да застреля Бъркшър?

— Исках да разбера дали знае отговора.

— Това ми е ясно. Но защо смяташ, че е важно?

— Защото няма обяснение.

— А ти не обичаш необяснимите неща.

— От всичко, което знам за Уолтър Дабни, стигам до извода, че той, подобно на Бъркшър, не е правил нищо без основателна причина. Бил е умен, подреден, методичен, концентриран… Не е лесно да създадеш компания като тази, която е изградил. Не забравяй, че е заснел онова видео и е събрал доказателства, за да разобличи онези копелета. Искал е да ги победи в собствената им игра. През целия си съзнателен живот е работил в областта на разузнаването. Осъзнавал е каква вреда могат да ни причинят тези хора с информацията, която им е предоставил. Искал е да оправи нещата, преди да умре. И не мисля, че планът му е включвал само една-единствена цел — да пръсне мозъка на Бъркшър.

— Но Ели ти отговори. Каза, че съпругът ѝ е искал да изпрати послание.

— Така казва тя.

— Да не би да не ѝ вярваш? Защо да ни лъже точно сега?

— Не знам. Лошото е, че времето ни изтича.

— Браун ми изпрати съобщение. Телефонните разговори са престанали. Настъпило е мълчание. Задействали са плана си.

— По дяволите!

— По дяволите! — повтори Декър.

Декър остави бирата си и изтри устни.

Марс, който седеше до него в бара, повтори жеста му. А когато остави халбата, трепна от болка.

— Как е ръката? — попита Декър.

— Боли по-малко от онзи удар, който ми нанесе в колежа.

— Опитваш се да ме изчеткаш. Един-единствен път за цял мач успях да спра твоя атака.

— Но го направи добре.

— Да. А след това ти ме спря поне петнайсет пъти. Така връхлиташе върху мен, че не станах от леглото три дни. Цялото тяло ме болеше.

Декър погледна към бирата си, но вниманието му очевидно бе насочено далече от тук.

— Зле ли е положението? — попита Марс.

— Иска ми се да можех да ти кажа, но нямаш право на достъп до подобна информация. По дяволите, дори аз нямам право на достъп до нея!

— Нищо ли не можеш да ми кажеш?

— Мога да ти кажа, че си свърших работата наполовина. И тъкмо по-важната половина остана недовършена.

— Алекс се изрази по-образно. Каза, че адът ще се стовари върху главите ни, но не знаете кога и къде ще стане това.

— Доста точно обобщение.

Марс отпи от бирата си.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Случайно да имаш магическа пръчка в джоба си?

— Не и последния път, когато бръкнах там.

— В такъв случай не мисля, че можеш да ми помогнеш.

— Толкова ли е зле положението?

— Толкова. Виждал ли си Харпър след стрелбата в дома ѝ?

— Не.

— Как така?

— Мисля, че тя иска нещата да се поуталожат…

Декър се изненада.

— Защо? Смятах, че те харесва.

Марс въздъхна.

— Харесва ме. Може би прекалено.

— Не разбирам.

— Мисля, че се страхува да не пострадам, ако съм около нея.

— Същото се отнася и до мен.

— Все с някого трябва да излизам, да общувам, Декър.

— Не те спирам.

Марс го погледна изненадан.

— Защо?

— Защото не те харесвам толкова, колкото те харесва тя. Поради очевидни причини.

Марс се усмихна и шеговито го удари с юмрук по рамото.

В този момент телефонът на Декър иззвъня. Беше Джеймисън. Не, номерът, изписан на дисплея, беше нейният, но гласът беше непознат.

— Господин Декър?

— Кой се обажда? — попита рязко Декър.

— Това няма никакво значение — отвърна гласът. — Важното е, че госпожица Алекс Джеймисън е наша гостенка.

Декър се изправи рязко.

— Къде е Алекс? Какво искате?

— Отличен въпрос. Отговорът е: вас.

— Искам да говоря с Алекс. Веднага!

Марс остави бирата си и погледна притеснено Декър.

Миг по-късно по телефона прозвуча треперещият глас на Джеймисън.

— Аз съм, Еймъс.

— Къде си?

— Нямам представа. Тъкмо излизах от колата, когато…

Настъпи суматоха, след което отново прозвуча същият мъжки глас.

— Тя е жива… засега. Вие сте умен човек, досещате се какво ще поискам от вас.

— Къде?

— Не е толкова лесно. Не искаме приятелите ви от ФБР да дойдат на купона.

— Как тогава?

— Разбрахме, че притежавате отлична памет.

— Какво от това?

— Ще говоря бързо. А вие се опитайте да не пропуснете нищо. Приятелката ви ще ви бъде благодарна.

В следващата една минута говори само непознатият.

Декър затвори телефона и погледна Марс.

— Трябва да тръгвам.

— Аз също.

— Ще се видим по-късно.

— Не, имах предвид, че идвам с теб.

— Това е невъзможно!

— В такъв случай няма да излезеш от този бар.

— Мелвин, аз…

— Чух какво каза по телефона. Алекс е в беда. Това означава, че или ще отидем и двамата, или никой няма да ходи никъде.

— Спомняш ли си последния път, когато отидохме да се срещнем с някого?

— И едва не хвръкнахме във въздуха? Да, спомням си.

— Хората, с които си имаме работа, нямат намерение да ни оставят живи.

— Не се съмнявам.

— И въпреки това настояваш да дойдеш?

— Иска ли питане? Хайде, води, приятел.