Предатели

14

— Беше много добра. Тиха, мълчалива, но всички я уважаваха. Освен това беше чудесен преподавател.

Декър и Джеймисън седяха срещу Вирджиния Коул, директорката на католическото училище, в което Бъркшър бе преподавала по заместване. Училището се помещаваше в стара тухлена сграда в окръг Феърфакс. Още докато спираше на паркинга обаче, Декър забеляза модерните охранителни камери.

Двамата с Джеймисън се бяха представили на рецепцията, бяха получили пропуски на посетители и бяха упътени към кабинета на директорката.

Коул беше към петдесетгодишна, с очила на метален ланец и платиненоруса коса. Тя се облегна на стола си и зарея поглед през прозореца.

— Не мога да повярвам, че е мъртва.

— Доколкото разбирам, Бъркшър е работила при вас четири години — каза Джеймисън.

— Точно така — отвърна Коул.

— Предполагам, че сте я проучили, преди да я назначите. И сте се убедили, че има право да преподава, нали? — обади се Декър.

— Разбира се. Проверката на професионалната биография на учителите е стандартна процедура. Уверихме се, че Ан Бъркшър е сертифициран преподавател. Освен това имаше отлични препоръки. Бяхме много щастливи, че успяхме да я привлечем.

— Автобиографията, която е представила, обхващаше ли целия ѝ стаж? Или само последните десет години? — попита Декър.

Коул го погледна объркано.

— Какво? Ами… да, разбира се, нали трябваше да се уверим, че има университетска диплома. И че притежава необходимия преподавателски опит.

Декър погледна Джеймисън.

— Налага се да прегледаме автобиографията ѝ — каза той.

— Ще ви направя копие на досието ѝ.

— Добре ли я познавахте?

— Не бих казала, че бяхме близки. Никога не сме се виждали извън училището. Но сме разговаряли доста често.

— Знаехте ли, че е богата? — попита Декър.

— Богата? — Изражението на Коул стана още по-объркано.

— Живяла е в апартамент в Рестън, който струва два милиона долара.

Коул беше изумена.

— Не, не съм подозирала дори. Никога не ме е канила на гости. Но един ден я видях да идва на работа с кола. Мисля, че беше стара очукана хонда.

— А говорила ли е някога за миналото си? Къде е родена? Какво е работила по-рано?

— Не, но както вече споменах, извършихме съответните проверки и не забелязахме нищо необичайно… нищо притеснително.

— Имаше ли приятели тук? Хора, на които би могла да се довери?

— Не съм сигурна, но мога да проверя. Нищо чудно да се е сближила с някоя учителка.

— Би било чудесно — каза Джеймисън. — Ето телефон, на който можете да се свържете с нас — добави тя и връчи визитката си на Коул.

Директорката на училището я взе и погледна Декър.

— Ако ми бяхте задали тези въпроси, преди да се случи всичко това, щях да ви отговоря, че Ан Бъркшър е последният човек на Земята, който би могъл да се замеси в нещо подобно.

— Може точно такива да са били намеренията ѝ — отвърна той.

— Искате да кажете, че всичко е било фасада? — попита Коул.

— Искам да кажа, че ако се е опитвала да скрие миналото си, се е справила много добре. От друга страна, нищо чудно просто да се е оказала на неподходящото място в неподходящото време. За съжаление, това се случва прекалено често.

Преди да си тръгнат, Декър и Джеймисън получиха копие от досието на Бъркшър. Декър го пъхна под мишница. Докато вървяха към колата, телефонът му звънна. Беше Фей Томпсън, колежката на Уолтър Дабни.

— Отделът, който се грижи за пътуванията на нашите служители, не е правил никакви резервации на негово име — каза тя. — Освен това Уолтър не е използвал фирмената кредитна карта. Вероятно е ползвал лична.

— Ще проверим това — отвърна Декър. — А вие разбрахте ли какво ще се случи с компанията?

— Да. Разговарях с нашия юрист. Половината от акциите, които са собственост на Уолтър, ще станат притежание на госпожа Дабни, другата половина ще бъде разделена поравно между четирите му дъщери.

— Това означава, че те ще контролират компанията, нали?

— Да.

— Разполагаме с видеозапис на жена, която придружава Дабни в банката му. Ще ви го изпратя. Ще помоля вас и колегите ви да го изгледате и да ни кажете дали познавате жената.

— В банката на Уолтър?

— Да.

— Добре. Това свързано ли е със случилото се?

— Не мога да ви кажа. Все още сме на етап събиране на информация.

— Агент Декър, имате ли представа дали семейството планира църковна служба?

— Не, но можете да се свържете със съпругата му и да я попитате.

— Не съм сигурна дали ще искат да има опело предвид обстоятелствата… Нали знаете, че репортерите ще налетят като мухи на мед. Вече ни звъняха от „Уошингтън Поуст“, Си Ен Ен, „Уолстрийт Джърнъл“ и прочие. Не знам какво да им кажа.

— Просто не отговаряйте на обажданията им.

— Но това няма да им попречи да напишат статиите си или да излъчат репортажите си и ако те не отразяват нашата гледна точка, ефектът върху компанията може да бъде изключително неблагоприятен. Сключили сме куп договори с правителството. И предвид онова, което Уолтър е направил, федералните власти могат да анулират част от тях.

— Съжалявам, това не зависи от мен — каза Декър, затвори телефона и погледна Джеймисън.

— Нещо интересно? — попита го тя.

— Освен това, че Томпсън се притеснява повече за бъдещето на компанията, отколкото от въпроса защо неин колега и приятел е застрелял някого, след което се е самоубил? Не, нищо. Дабни сам е организирал онова загадъчно пътуване. Акциите му стават собственост на жена му и децата му. Те ще контролират компанията.

— Това можеше да бъде добър мотив за убийство, ако той сам не беше дръпнал спусъка — отбеляза Джеймисън.

— Какво би могло да накара стабилен, уравновесен на вид човек като Дабни да убие някого, след което да се застреля? Вярно, че с бил смъртно болен, но това не обяснява всичко.

— Явно някой е държал меч над главата му. Жената от записа в банката подсказва именно това.

— Възможно е — отвърна Декър, макар да не изглеждаше убеден.

— Какво ще правим сега?

Той вдигна папката.

— Ще отидем да обядваме и аз ще чета.

Декър се вмъкна в миниатюрния автомобил на Джеймисън. Наложи се максимално да отмести седалката, но въпреки това коленете му опираха в арматурното табло.

Докато Джеймисън шофираше, Декър зачете папката. Всяка дума се запечатваше в паметта му. Информацията не беше много, но се оказа полезна.

— Бъркшър е преминала проверката, което означава, че няма криминално досие — каза той и прелисти няколко страници. — Не успяхме да открием данни отпреди повече от десет години, но тук пише, че притежава педагогически сертификат. Освен това има бакалавърска и магистърска диплома от Вирджинския политехнически институт.

— Вече поне знаем, че е имала някакво минало, нали?

— Да, но защо Богарт не успя да открие нищо, докато я проверяваше? Би трябвало да очакваме ФБР да разполага с повече възможности от една католическа гимна… Чакай малко!

— Какво?

Декър вдигна една страница.

— Според този документ името ѝ е Ана Бъркшър.

— Добре.

— А на шофьорската книжка, която използвахме, за да проверим миналото ѝ, беше записана като Ан.

— Никой ли не го е забелязал?

— Очевидно не. В интерес на истината, повечето хора не биха обърнали внимание. Тук виждам и номера на социалната ѝ осигуровка. Ще трябва да го сравним с онзи, който Богарт намери. След като той не откри никаква информация къде е учила, предполагам, че нещо не е наред. Шофьорските книжки, издадени във Вирджиния, вече не съдържат номера на социалната осигуровка. Въпреки това Богарт би трябвало да открие тази информация в някоя база данни. Но не намери абсолютно нищо.

— Възможно ли с всичко, което се съдържа в тази папка, да не се отнася за Бъркшър, а за съвсем друга жена?

— Не знам, но тук пише, че е завършила инженерна специалност. Всъщност компютърно инженерство.

— Важно ли е?

— Нямам представа. Пише също така, че дванайсет години е работила в „Рейвън Кънсалтинг“. — Декър извади телефона си и провери на бърза ръка в интернет. — Компанията е прекратила съществуването си преди десет години.

— Доста компании фалират.

— Защо ли си мисля, че ако направим проверка, ще открием, че никой от бившите служители на „Рейвън“ няма да е чувал за Бъркшър?

— Толкова е странно.

— Миналото ѝ си остава загадка. Възможно е нищо в него да не е такова, каквото е описано. Безспорно е само, че е била богата, че е помагала доброволно в хоспис и е работила като учителка в католическо училище, макар да не с имала нужда от пари. И че изглеждаше на петдесет и девет. — Декър погледна Джеймисън и попита: — Какво ти говори това?

— Че вероятно е направила голям удар в бизнеса и сега се отплаща на обществото.

— Не е изключено, но не смятам, че случаят е именно такъв — отвърна замислено Декър.

— А какво смяташ?

Декър обаче не ѝ отговори, погълнат от страниците.

Спряха на паркинга пред един ресторант. Той продължаваше да чете дори докато влизаха вътре. Седнаха на маса близо до прозореца. Тя се загледа навън, а той започнала превърта своите спомени, затворил очи. Когато ги отвори, видя, че Джеймисън пише нещо в телефона си.

— Някакви новини от Богарт? — попита я и хвърли поглед към телефона ѝ.

Тя поклати глава.

— Не, от сградата.

— Коя сграда?

— Онази, в която живеем, Декър. Опитвам се да се грижа за нея и хората там.

— Наистина ли смяташ, че можеш да го правиш, докато работиш във ФБР?

— Да, мога. И много искам да се получи. Не желая да прекарам целия си живот в очакване на следващата заплата. Работата във ФБР ми харесва, защото помагам на хората. Но в повечето случаи те вече са мъртви. Опитвам се да заема по-активна позиция с тази сграда. Искам да помогна на наемателите, преди да се е наложило ФБР да им помага.

Декър взе менюто и впери жаден поглед в страниците с мазна и калорична храна, после вдигна глава и видя, че Джеймисън го наблюдава.

— Изглеждаш в много по-добра форма, Декър.

— Непрекъснато ми го повтаряш.

Тя се усмихна дяволито.

Когато сервитьорката се появи, Декър си поръча студен чай без захар, гръцка салата и зеленчукова супа.

— Браво на теб! — усмихна се отново Джеймисън.

Когато донесоха храната им, той внезапно възкликна:

— Хонда!

— Какво?

— Директорката на училището спомена, че Бъркшър имала очукана хонда.

Джеймисън остави вилицата си.

— Точно така.

— В подземния гараж на сградата, в която е живяла Бъркшър, открихме мерцедес кабриолет, който почти не е карала.

— А това означава, че е имала друга кола, въпросната хонда.

— Но няма да я открием в този гараж, защото Бъркшър е ползвала само едно паркомясто, на което е оставяла мерцедеса. На апартамент с подобна площ би трябвало да се падат две паркоместа, но тя е ползвала само едно.

— Странно.

— Всичко около тази жена е странно.

— В такъв случай е възможно тя да не е била случайна жертва. Нищо чудно Дабни да е искал да убие именно нея.

— О, не се съмнявам в това. Но все още не знаем причината.

— Щеше да е по-лесно, ако Бъркшър беше жената с Дабни в банката — изрече със съжаление Джеймисън.

Декър я изгледа с укор.

— Ако търсиш лесното, Алекс, сбъркала си професията.