Предатели

39

Нанси Билингс наближаваше четирийсет, имаше светлоруса коса, халка на носа и безгрижни маниери. Посрещна ги в „Старбъкс“, облечена с джинси и вълнен пуловер. Поръчаха си кафе и седнаха на една маса в дъното на заведението.

— Чудех се дали ви е позволено да носите халка на носа. Все пак сте преподавател в католическо училище, нали? — попита Декър.

— Не. Нося я само когато не съм на работа. Правилата при нас са доста строги. Както за учениците, така и за учителите.

— Какво можете да ни кажете за Ан Бъркшър? — попита Джеймисън.

— Какво точно ви интересува? Бях изумена, когато чух какво се е случило.

— Близки ли бяхте?

— Може да се каже. Няколко пъти ме е замествала. Веднъж боледувах, друг път ходих на обучение за учители, два пъти ми се наложи да пътувам до друг щат, за да помогна на майка ми. Баща ми страда от деменция.

— Съжалявам — каза Джеймисън.

— Ан беше много добра, придържаше се към учебните планове, имаше подход към учениците… Никога не съм получавала оплаквания.

— Двете с нея общували ли сте извън училище? — попита Декър.

— Да. Срещахме се всеки път, след като ме заместваше. Разказваше ми какво се е случило в часовете… такива неща. Излизахме да пием кафе. Мисля, че бях единствената ѝ приятелка. Имам предвид, че тя никога не говореше за никого… изглеждаше самотна.

— За какво разговаряхте?

— Най-често говорех аз. Ан обикновено мълчеше. Не съм сигурна дори дали имаше роднини.

— Все за нещо е говорила.

— Да, за учениците, за уроците. За състоянието на образованието в Америка.

— И какво смяташе тя за него? — попита Джеймисън.

Билингс се намръщи.

— Честно казано, не го одобряваше. Намираше, че децата не са достатъчно натоварени. И че са презадоволени.

— Знаете ли, че е живяла в апартамент за два милиона долара и е карала мерцедес?

Изумлението на Билингс бе достатъчно красноречиво.

— Какво? Не може да бъде! Мислех, че е бедна като мен. Никога не е споменавала…

— Нещо друго?

— Децата споделяха, че е много строга и не позволява никакви лудории. Това не е лошо за една гимназия. Отпуснеш ли им юздите, стават неконтролируеми. Ан обаче си беше спечелила тяхното уважение.

— Какво преподаваше?

— Математика. Справяше се отлично. Аз преподавам алгебра и основи на висшата математика. И мисля, че съм доста добра. Това беше специалността ми в колежа. Но трябва да призная, че Ан ме надминаваше в тази област. Децата споделяха, че с лекота решава на дъската задачи, с които никога преди не се е сблъсквала. И винаги е намирала отговор на всеки въпрос, който са и задавали. Всъщност тя ми помагаше в съставянето на учебните планове и ми показваше по-рационални решения с помощта на някои формули. Предполагам, че също беше завършила математика.

— Не сме сигурни — отвърна Джеймисън. — В автобиографията си е посочила компютърни науки, но това може да не е вярно.

— Какво искате да кажете? Как така може да не е вярно? — попита Билингс.

— Тя не е тази, за която се е представяла — поясни Декър. — Всъщност сигурни сме, че е криела истинската си самоличност.

— Не разбирам… Коя е била тогава?

— Това е въпросът за един милион долара — отвърна Декър. — Говорила ли е някога на чужд език във ваше присъствие?

Билингс ги погледна недоумяващо.

— На чужд език? Какъв например?

— Какъвто и да било друг, освен английски.

— Не. Макар че понякога ми се струваше, че долавям акцент, без да мога да определя какъв. Приятелят ми е израснал в Германия и също има акцент. Това вероятно е причината да забележа някои особености в произношението ѝ. Искате да кажете, че Ан не е била американка?

— Не сме сигурни — призна Джеймисън.

— Спомняте ли си нещо, което да ви се е сторило необичайно? — попита Декър.

— В сравнение с какво?

— Да е казвала нещо странно… не на място?

Билингс отпи от кафето си и се замисли.

— Ами… Но това едва ли е важно.

— Може да се окаже полезно за нас.

— Една сутрин седяхме в кабинета ми. Беше дошла рано, за да ми разкаже за теста, който е дала на децата в мое отсъствие. Те още не бяха дошли.

— Добре.

— Тя приключи, но не си тръгна. По принцип, когато ми предадеше докъде са стигнали с материала, ставаше и си тръгваше. Без да каже нито дума. Не само с мен се държеше така, а и с останалите колеги. Не мисля, че беше проява на грубост, просто си беше такава.

— Наистина ли? — попита Джеймисън, вперила поглед в Декър. — Кой би могъл да си го помисли?

Декър не обърна внимание на погледа ѝ и попита:

— Но този път не си тръгна?

— Не. Не помръдна от мястото си. Гледаше в една точка. Попитах я дали всичко е наред. Тя кимна. Тогава започнах да ѝ разказвам за бившия ми приятел. Не знам защо, но бях получила имейл от него, след като в продължение на цели две години не бях чула нито дума от този идиот. Оплаквах се на Ан от него, но като че ли повече говорех… на самата себе си. Помня, че споделих как съм го смятала за мъжа на живота ми… Нали се сещате? За мъжа, с когото бих застанала пред олтара.

Декър замълча, но Джеймисън отвърна:

— Да, знам какво имате предвид.

— Казах ѝ, че след като с Фил сме били заедно цели четири години, съм си въобразила, че го познавам, но съм сгрешила.

Когато Билингс замълча, Декър я подкани да продължи:

— А тогава какво?

— О! Тогава тя каза, че абсолютно същото се е случило и с нея.

— Какво точно каза?

— Мислела, че познава някакъв човек, а се оказало, че изобщо не го познава. После стана и си тръгна без нито дума повече. Както обикновено.

— Кога се случи това? — попита рязко Декър.

— Точно преди две седмици. Спомням си, защото въпросният тест, който обсъждахме, беше последният за срока. — Билингс погледна Декър и попита: — Важно ли е?

Когато Декър не отговори, Джеймисън каза:

— Да, много е важно.

Декър стана и си тръгна, без да каже нито дума. Билингс погледна Джеймисън и отбеляза:

— Явно и вие имате такъв колега.

Джеймисън се усмихна, изправи се и отвърна:

— Всеки си има плюсове и минуси. Ако ни потрябва още нещо, ще се свържем с вас. Благодаря.