Предатели

81

Декър беше с костюм и вратовръзка. Косата му бе подстригана и сресана. Немирните му кичури бяха намазани с много гел.

До него стоеше Мелвин Марс, облечен също толкова официално. А зад тях бе Джеймисън в елегантна черна рокля.

Декър погледна часовника си.

— Време е.

Тримата тръгнаха по коридора, който водеше към залата. Тя вече бе пълна, а Богарт и Милиган бяха заели местата си на първия ред.

Богарт вдигна глава и улови погледите им, после посочи свободните места до себе си.

На сцената имаше трибуна с микрофон. Зад нея стояха две знамена — на Съединените щати от едната страна и на Агенцията за военно разузнаване от другата. На стената отзад се открояваше емблемата на АВР.

Декър впери поглед в нея и мислите му се върнаха към деня, в който Браун му бе описала символите. Черното представляваше неизвестното, докато пламъците и орелът символизираха знанието и интелекта.

Все неща, които май не достигаха в наши дни.

Но въпреки това те се бяха справили с неизвестното, нали?

Макар да бяха заплатили съответната цена.

Отляво на сцената се появи директорът на АВР и пристъпи към трибуната. Той откри церемонията и каза няколко думи. После отстъпи мястото си на мъжа, който се бе появил отдясно на сцената.

Всички присъстващи станаха на крака. А тези в униформа козируваха.

Президентът на Съединените щати застана на трибуната. Не носеше предварително подготвена реч. Нагласи микрофона и огледа присъстващите.

— Макар случилото се в Хувър Билдинг да е засекретено поради очевидни причини, днес сме се събрали, за да отдадем почит на един патриот, проявил истински героизъм, изложил се на огромен риск, за да спаси живота на толкова много хора. Както знаете, тази награда обикновено се връчва от представител на националното разузнаване. Но тъй като аз самият бях сред спасените, смятам, че съм безкрайно задължен на този човек. Това е дълг, който никога няма да мога да изплатя. Както някои от вас вече знаят, днес името на героя, или по-точно на героинята, ще бъде добавено към Стената на факлоносците на АВР близо до името на нейния баща.

Марс закри очите си с ръка и сведе глава. Декър постави ръка на рамото му.

Президентът продължи:

— За мен е огромна чест и удоволствие да връча на майор Харпър Браун най-високата награда в областта на разузнаването — Кръста на националното разузнаване за героизъм и доблест, които надминават всичко, което дългът би могъл да изисква от някого.

Всички станаха на крака, когато Харпър Браун, облечена в парадна униформа, се появи от задната част на сцената и завъртя колелата на инвалидната си количка към микрофона. После козирува отсечено на президента. Той отвърна на поздрава, връчи наградата, окачи лентата около врата ѝ и стисна ръката ѝ.

Двамата се обърнаха към публиката и президентът каза:

— Майор Харпър Браун, кавалер на Кръста на националното разузнаване.

Присъстващите заръкопляскаха, Мелвин Марс най-шумно от всички.

Браун огледа събралото се множество и помаха. По лицето ѝ се стичаха сълзи. Погледът ѝ обходи редиците и се спря на Декър. Тя се усмихна и около очите ѝ се образуваха бръчици. Той също се усмихна и козирува.

После Харпър видя Марс. И му смигна. Той се ухили до уши.

Когато Браун извърна поглед, Декър каза:

— Лекарите обещават да се възстанови съвсем скоро.

— Слава богу!

— Защо се разплака преди малко, Мелвин?

— По дяволите, Декър, за малко да я загубим. Парамедиците казаха, че най-вероятно е изпаднала в клинична смърт. Но успяхме да я върнем. Успяхме на косъм.

— Знам. Тя е жива, Мелвин, това е важното.

Декър се обърна и погледна Джеймисън, която продължаваше да се усмихва и да аплодира Браун. Тя улови погледа му и каза:

— Изглежда страхотно, нали?

— Прекрасно — отвърна Декър.

— И ти не изглеждаш никак зле с костюм и вратовръзка — отбеляза Богарт.

Милиган кимна в знак на съгласие.

— В интерес на истината, започваш да приличаш на истински федерален агент, Декър. Може би трябва да приложим изискванията за служебно облекло и към теб.

Усмивката на Декър се стопи и той спря да ръкопляска.

Декър, Марс и Джеймисън слязоха от колата пред хоспис „Доминион“. Марс носеше кутия.

— Не забравяйте, че утре сме на вечеря у Харпър — каза Джеймисън.

— Вече купих виното — отвърна Марс. — А тя стана от инвалидната количка. Все още е немощна от натравянето, но вече е добре.

— Това означава ли, че ще се преместиш в района за постоянно? — попита Джеймисън.

— Вече подписах договор за една къща, която се намира на две преки от нейната. Можем да тичаме заедно сутрин.

— И аз ще се включа — каза Джеймисън.

— Чудесно, Алекс.

Марс погледна Декър.

— Ами ти?

— Какво аз? — промърмори той.

— Искаш ли да тичаш с нас?

— Само ако гоним престъпници.

Докато вървяха към входа на хосписа, Джеймисън каза:

— Декър, имам няколко въпроса.

Той я погледна.

— Разбирам, че работата на Дабни с ФБР е дала идеята на Бъркшър и останалите да атакуват централата на Бюрото, но каква всъщност информация им е предал?

— Работил е по инфраструктурата на сградата. За целта е получил свръхсекретна информация за конструкцията, газопровода под нея и всичко останало. Плюс информация за лабиринта от тунели под улиците и Хувър Билдинг. Това са искали хората на Бъркшър. Богарт откри, че са наели сградата отсреща, вероятно за да наблюдават ФБР. Но с помощта на данните, които Дабни им е предоставил, са променили плановете си и са работили денонощно, за да достигнат сервизния тунел, да проникнат под Хувър Билдинг и да взривят газопровода. Впоследствие са разбрали, че президентът и лидерите на Великобритания и Германия ще бъдат в сградата. Решили са да ги убият, а покрай тях и още единайсет хиляди души и така да ликвидират най-значимата правоохранителна агенция в Съединените щати.

Джеймисън кимна.

— Добре, а спомняш ли си онази история от Дисни Уърлд, която Уолтър Дабни разказал на Натали? Как се е качил в линейката?

— Да, какво за нея?

— Защо ѝ я е разказал?

— Проявил е човешка слабост.

Тя го погледна объркано.

— Какво?

— В този момент Дабни вече е знаел, че жена му го е шпионирала. Но е бил прекалено почтен, за да разкрие това пред децата си. Не е искал да я намразят. Но същевременно е знаел, че ще застреля Бъркшър и ще се самоубие, затова не е устоял и е разказал на дъщеря си онази история, в която той се е погрижил за нея, а не майка ѝ.

Влязоха в сградата и тръгнаха по коридора.

— А знаеш ли какво ще стане с Ели Дабни и дъщеря ѝ? — попита Марс.

— Макар доброволно да е престанала да шпионира, Ели ще лежи в затвора, и то дълго време. Натали може да се отърве с условна присъда, тъй като обвинението не е в състояние да докаже, че тя е знаела нещо за шпионската афера.

Представиха се на рецепцията и продължиха към стаята на Джоуи Скот. Малкото момче лежеше със затворени очи.

Медицинската сестра, която ги придружаваше, го събуди внимателно. Когато то отвори очи, тя му обясни, че има посетители, след което се обърна и излезе тихо.

Тримата пристъпиха към леглото.

— Здрасти, Джоуи — поздрави го Марс.

Джоуи се усмихна слабо и повдигна ръка, за да му махне, след което я отпусна върху леглото.

— Нося ти нещо.

Мелвин отвори кутията и извади от нея футболна топка. Поднесе я пред момчето и каза:

— Виж кой я е подписал специално за теб.

Джоуи погледна посвещението върху топката и облещи очи.

— На моя приятел Джоуи. Пейтън Манинг — прочете Джоуи.

— Изпраща ти и снимка — добави Декър и му показа поставената в рамка снимка. — Ще я сложа на нощното ти шкафче. Така ще можеш да я гледаш, когато пожелаеш.

Тримата взеха столове и седнаха край леглото. Марс остави топката до Джоуи. Момченцето погали мястото, където Манинг я бе подписал.

Джеймисън прошепна на Марс:

— Как успя?

— Приятел на приятел, който работи в НФЛ. Казаха ми, че когато Манинг научил за Джоуи, пожелал да дойде тук и да се срещне лично с него. Мисля, че наистина ще го направи.

— Леле! — възкликна Джеймисън. Тя извади книга от чантата си я отвори. — Джоуи, ще ти дочета „Затворникът от Азкабан“, става ли? Последната част е толкова вълнуваща.

— Добре.

Докато Джеймисън четеше, Декър подпря ръка на страничната облегалка на леглото и впери поглед в Джоуи. От време на време детето вдигаше поглед към него и се усмихваше.

В отговор Декър също му се усмихваше. Той бе изгубил Моли, когато тя беше почти на същата възраст, на каквато бе Джоуи сега.

Знаеше, че на момченцето не му остава много. Познаваше го съвсем отскоро, но Джоуи вече изглеждаше видимо отслабнал. Виждаше как тялото му се топи и смалява малко по малко.

За момента обаче Декър не виждаше синьо. Виждаше само едно усмихнато момче, което държеше футболна топка, подписана от неговия кумир.

Животът на Декър беше сложен, а бъдещето му вероятно щеше да е още по-сложно. Но за момента той не мислеше за това, нито за феноменалната си памет, нито за начина, по който се бе сдобил с нея. Не мислеше дори за своето семейство, което бе изгубил.

Погледна Джеймисън и Марс. Двама души, които въпреки многото му недостатъци завинаги щяха да си останат негови приятели.

После пак се взря в Джоуи. Момченцето лежеше със затворени очи, но ръката му обгръщаше безценната футболна топка.

Декър протегна огромната си длан и погали Джоуи по главата. Усети как очите му се навлажняват.

Засега обаче, точно в този момент, нещата бяха наред.

Декър бе свикнал да мисли за нея като за своята пейка. Небето помръкваше, вятърът се усилваше. Реката се пенеше, завихряха се водовъртежи, които сякаш увличаха собствените му мисли. Той пъхна ръце в джоба на якето си и затвори очи.

Този път не използва съвършената си памет. Тя не му трябваше, за да анализира ситуацията. За човек, който не обичаше промените, Декър бе принуден да посрещне много промени. Нова работа във ФБР. Домакин на цял блок заедно с Джеймисън. Марс идваше да живее в града. Харпър Браун навлизаше в живота му заради връзката си с Марс. Нямаше представа дали Джеймисън ще продължи да работи във ФБР. Можеше да напусне Бюрото и да се захване с нещо друго. Предполагаше, че Марс и Браун ще се оженят и ще се преместят някъде. А Богарт и Милиган можеха да получат нови назначения.

Тогава щеше да остане сам.

Еймъс Декър, роден в малко градче в Охайо и озовал се в това странно и чуждо място, наречено Вашингтон, окръг Колумбия.

Сам.

Отново.

Той разтри очи и бръкна в джоба си. Бе изпитал приятно чувство, когато седеше до леглото на Джоуи Скот, но то вече бе отминало. Макар проблемите му изобщо да не можеха да се сравнят с тези на едно безнадеждно болно дете, Декър осъзнаваше, че бъдещето му е обвито в мъгла. Абсолютната му памет можеше да се върне към предишното си състояние във всеки един момент. Или пък съзнанието му можеше да се промени отново, да го превърне в нов човек, също толкова непознат като този, който бе в момента, и да изтрие остатъците от онази личност, която е бил някога. Силата на спомените можеше да го унищожи. Можеше да се върне на улицата, да заживее в кашон. Можеше да… да остане сам, без нищо и никого. Безпокойството му нарасна, той затвори очи и задиша дълбоко.

Дръж се, човече. Дръж се.

— Мисля, че ще ти се отрази добре.

Декър отвори очи и видя Джеймисън, която носеше две чаши кафе. Подаде му едната и седна на пейката.

— Откъде разбра, че съм тук? — попита я той и разтри очи, без да я погледне.

— Имам си източници — отвърна тя с усмивка. Отпи от кафето си и промълви: — Красиво е тук.

— Така ли?

Тя го погледна.

— Приличаш на човек, потънал в дълбок размисъл.

— Не повече от обичайното.

— В теб няма нищо обичайно.

Декър отпи от кафето си и попита:

— Е, Мелвин ще се мести ли тук? Двамата с Браун заедно ли ще живеят? Ами ти какво ще правиш?

— Какво да правя?

Декър се постара въпросът му да прозвучи небрежно, макар да беше притеснен.

— Ще останеш ли във ФБР?

— А ти?

— В живота ми няма нищо, освен работата, Алекс.

— Мисля, че в живота ти има много повече, отколкото смяташ.

— Ще останеш ли?

— Ако ти останеш, и аз ще бъда тук.

Той я погледна учудено.

— Толкова ли е просто?

Тя кимна.

— Защо? — попита Декър.

— Изненадана съм, че ми задаваш този въпрос.

— Какво означава това?

— Означава, че винаги можеш да разчиташ на мен. Джеймисън чукна чашата си в неговата, облегна се и затвори очи.

Декър я гледа в продължение на няколко секунди, след което се обърна към реката.

Този път той не затвори очи.